Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (2)

2

Той трепереше. Съвсем леко. Раменете и главата. Странно, не свързваше движението със съня. Дали изобщо беше сънувал? Във всеки случай, не и обичайния сън. Не държеше малка ръчичка в своята. Не се чуваше тътен, който да приближава неумолимо. Нямаше хаос и ужас. Но сигурно сънуваше, защото някой изрече името му.

Себастиан.

Но ако сънуваше, в което изобщо не беше сигурен, беше сам в съня. Сам в мрака.

Отвори очи. Погледна право в чифт други. Сини. Над тях черна коса. Късо подстригана. Разрошена. Под тях прав малък нос и усмихната уста.

— Добро утро. Извинявай, но исках да те събудя, преди да тръгна.

Себастиан се надигна на лакът с известно усилие. Жената, която го беше събудила, изглеждаше доволна от успеха си и се отдалечи към края на леглото, застана пред голямото огледало и се зае да си слага обеците, които взе от малка полица на стената до огледалото.

Себастиан бързо се разсъни. Спомените от вчерашния ден нахлуха в съзнанието му.

Гунила, 47, медицинска сестра. Бяха се виждали няколко пъти в „Каролинска“. Вчера беше отишъл на последен преглед, а след това двамата излязоха заедно от болницата, поеха към града, отидоха в дома й. Изненадващо хубав секс.

— Вече си станала.

Съзнаваше, че констатира очевидното, но това беше ситуация, в която се чувстваше леко неловко. Да лежи гол в чуждо легло, докато жената, с която е прекарал нощта, стои облечена и готова за новия ден. Обикновено той ставаше пръв. Най-често без изобщо да буди настоящата си партньорка. Така предпочиташе. Колкото по-малко му се налагаше да говори, преди да ги остави, толкова по-добре.

— Трябва да отивам на работа — обясни тя и му хвърли един поглед в огледалото.

— Какво? Сега?

— Да. Веднага. Даже малко закъснявам.

Себастиан се протегна и взе ръчния си часовник от нощната масичка. Няколко минути след осем и половина. Гунила беше приключила с обеците и сега закопчаваше тънка сребърна верижка около шията си. Себастиан я наблюдаваше скептично. На 47 години и живееща в центъра на Стокхолм. Никой не може да е толкова наивен и доверчив.

— Къде ти е умът? — попита Себастиан и се надигна до седнало положение. — Запознахме се вчера. Може да си тръгна с половината апартамент.

Гунила срещна очите му в огледалото. Лека усмивка играеше на устните й.

— Имаш ли такива намерения?

— Не. Но и да имах, пак щях да кажа това.

Гунила си беше сложила бижутата и след последен поглед в огледалото се върна при него. Седна на ръба на леглото и сложи ръка на гърдите му.

— Не сме се запознали вчера. Вчера излязохме заедно. Но имам цялата информация за теб в службата. Даже да ми задигнеш телевизора, ще знам къде да те намеря…

За миг през ума на Себастиан прехвръкна мисъл за Елинор, но той бързо я прогони. Така или иначе, не след дълго щеше да му се наложи да й посвети много от времето и енергията си. Но не сега. Гунила пак му се усмихна. Шегуваше се. Себастиан се сети за снощи.

Тя често се усмихваше.

Лесно избухваше в смях.

Вечерта беше приятна.

Гунила бързо се наведе и го целуна по устата, преди той да успее да реагира. После се изправи. Докато вървеше към затворената врата на спалнята, подхвърли:

— Пък и Йоке сигурно ще те държи под око.

— Йоке ли?

Себастиан затърси из паметта си спомен за някой Йоке, когото да свърже с нея. Нищо не му дойде на ум.

— Йоаким. Синът ми. Ако искаш, може да закусвате заедно, той е станал.

Себастиан се вторачи в нея. Не можа да изрече и дума. Тя сериозно ли говореше? Син? В същия апартамент? Колко е годишен? Откога е там? Цяла нощ? Себастиан помнеше, че не бяха кой знае колко тихи и дискретни.

— А сега наистина трябва да вървя. Благодаря за снощи.

— И аз благодаря — смотолеви Себастиан.

Гунила излезе от спалнята и затвори вратата след себе си. Себастиан отново отпусна глава на възглавницата. Чу я как казва здрасти на някого — вероятно на сина — и после как се отваря и затваря врата. В апартамента настъпи тишина.

Себастиан се изтегна.

Не го болеше.

Не го болеше вече няколко седмици, но той продължаваше да се наслаждава на усещането да се движи без болка.

Бяха го намушкали с нож преди по-малко от два месеца. В бедрото и в корема. Извършителят беше Едвард Хинде, психопат и сериен убиец. Оперираха Себастиан незабавно и отначало изгледите бяха добри, дори отлични, после обаче възникнаха усложнения. Оставиха дренажа в пробитата му плевра повече от седмица. Обясниха, че като го махнат, ще е въпрос на време да се възстанови. След това обаче се появи инфекцията, а после задържането на течност. Отново пробиха дупка в него. Източиха водата от дробовете му и пак го зашиха. Изписаха го и му дадоха задачи за домашно. Твърде многобройни, твърде уморителни и твърде досадни за следване. Сигурно затова получи белодробна инфекция. А може би щеше да стане при всички случаи. Тъй или иначе, сега беше възстановен. Вчера официално го обявиха за здрав.

Тялото може и да беше добре, но случаят „Хинде“ непрестанно се връщаше в мислите му.

Отчасти защото Хинде си отмъсти, като причини смъртта на няколко жени, с които Себастиан беше поддържал сексуални връзки. Разбира се, не успя да извърши убийствата лично, тъй като беше затворник в „Льовхага“ от 1996 година, когато именно Себастиан го вкара там. Но с помощта на един чистач от затвора все пак съумя отчасти да постигне отмъщението си.

Умряха четири жени.

Свързваше ги само едно.

Себастиан Бергман.

Чувството, че вината за смъртта на четирите жени е негова, беше неоснователно, но той не можеше да се отърси от него. Когато Националният отдел за разследване на убийства арестува чистача, Хинде избяга от затвора и отвлече Ваня Литнер.

Неслучайно. Причината не беше, че тя работи заедно със Себастиан в Отдела. Не, Хинде някак бе научил, че Ваня е дъщеря на Себастиан.

Едвард Хинде беше мъртъв, но Себастиан понякога се измъчваше от мисълта, че щом той е разкрил истината, и други биха могли да го сторят. Не го желаеше. В момента отношенията му с Ваня бяха добри. По-добри от всякога.

Себастиан спаси живота на Ваня в онази запустяла къща. Това, естествено, играеше роля. Не го беше грижа дали тя го търпи само от благодарност. Важното беше, че го търпи. Нещо повече — през последните два месеца на два пъти сама потърси компанията му. Първо го посети в болницата, а после, след като го изписаха и той се прибра вкъщи, но преди белодробната инфекция да го повали на легло, му предложи да се видят на кафе.

Себастиан още помнеше вълнението, когато чу въпроса й.

Дъщеря му се обади и предложи да се видят.

Почти нямаше спомен за какво си приказваха. Мъчеше се да си припомни всяка подробност, всеки нюанс, но мигът беше твърде емоционален. Ситуацията — твърде необичайна. Седяха в кафенето час и половина. Само той и тя. По нейно желание. Никакви остри думи. Никаква борба. Не се беше чувствал толкова жив, толкова истински от деня след Коледа през 2004 година. Отново и отново се връщаше към тези деветдесет минути, които прекараха заедно.

Можеха да станат и повече. Щяха да станат повече. Той можеше да се върне на работа. Искаше го. Понякога дори усещаше, че копнее да се върне. Имаше много причини, вярно, но главната беше да е близо до Ваня. Беше се примирил, че никога няма да стане неин баща. Всеки опит да отнеме тази роля от Валдемар Литнер би завършил с катастрофа, Себастиан би унищожил всичко. Не че досега беше изградил кой знае какво. Свиждане в болницата и деветдесетминутно кафе, но и това беше нещо.

Благоразположеност.

Известна загриженост.

Може би дори наченки на приятелство.

Себастиан отметна завивката и стана. Намери гащите си на пода, а останалите дрехи върху стола, където ги беше метнал преди девет часа. След като хвърли бегъл поглед в огледалото и прокара пръсти през косата си, той отвори врата на спалнята и се прокрадна в дневната. За момент се спря на прага. Шумове откъм кухнята в другия край на апартамента. Музика. Лъжица о порцелан. Очевидно Йоке закусваше без него. Себастиан се вмъкна в тоалетната и се заключи. Копнееше за един душ, но мисълта да се съблече гол в още една стая в този дом, стена до стена със сина на Гунила, прогони желанието. Пусна водата, изми си ръцете и лицето и излезе.

На път към изхода осъзна, че се налага да мине покрай кухнята. Но точно това възнамеряваше да направи. Само да мине. Дори и да вдигне поглед, синът щеше да види само нечий гръб. Себастиан се изниза и се добра до антрето. Намери си обувките, обу ги и заоглежда закачалките в търсене на якето си. Не го видя.

— Якето ти е тук — чу се басов глас откъм кухнята.

Себастиан затвори очи и тихичко изруга. Така беше. Беше си свалил обувките в антрето, но не и якето. Целеше да създаде впечатление, че бърза, че може би няма да може да остане, макар и двамата да бяха наясно какво ще направи. Беше си съблякъл якето в кухнята, докато тя отваряше бутилка вино.

Себастиан въздъхна дълбоко и отиде в кухнята. Край масата, зад купичка йогурт и четец за електронни книги, седеше млад мъж, около двайсетгодишен, предположи Себастиан. Той кимна към стола от другата страна на масата, без да вдига поглед от четеца.

— Там.

Себастиан направи няколко крачки и взе якето си от облегалката на стола.

— Благодаря.

— За нищо. Да ти предложа нещо?

— Не.

— Вече получи каквото искаше?

Младежът все така бе приковал вниманието си върху четеца на масата. Себастиан го погледна. Най-лесно би било и двамата да оставят последната реплика без коментар и просто да се обърне и да си тръгне; но защо трябва да бъде лесно?

— Имаш ли кафе? — попита той, докато си намяташе якето.

Щом синът на Гунила не го искаше, възнамеряваше да поостане. Не му пречеше. Момчето вдигна очи с изненада.

— На плота — кимна то по посока на Себастиан, който предположи, че кафето е някъде зад него.

Обърна се. Отначало не видя кафемашината или каната, или термоса, или в каквото там си държаха кафето. После погледът му падна върху кръгъл черен предмет, подобен на футуристична мотоциклетна каска, само че с решетка под нещо като кран. Копчета от двете страни. Още метал отгоре. Отстрани бяха поставени три малки стъклени чашки и Себастиан предположи, че предметът пуска някаква напитка.

— Знаеш ли как се прави? — попита синът, като забеляза, че той не докосва машината.

— Не.

Йоке стана от стола, подмина Себастиан и отиде при плота.

— Какво ще пиеш?

— Нещо силно. Снощи стоях до късно.

Йоке му хвърли изнурен поглед, взе нещо като капсула от една стойка до машината, която Себастиан не беше забелязал, отвори капака, постави капсулата, затвори го и сложи чаша върху решетката, след което натисна едно от копчетата.

— Така. А ти кой си? — попита с безразличен глас.

— Аз съм новият ти татко.

— Супер. Шегаджия. Не си за изпускане…

Той се обърна и се върна на масата. Изведнъж Себастиан бе споходен от чувството, че Йоаким е преживял твърде много подобни сутрини с твърде много непознати мъже в кухнята. Мълчаливо вдигна чашата от решетката. Кафето наистина беше силно. И горещо. Изгори си езика, но въпреки това пресуши чашата, все така в пълна тишина.

Две минути по-късно вече беше навън, в сивото септемврийско утро.