Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (117)

117

Бяха включили сирените. Йенифер караше. Току-що бяха излезли на „Есингеледен“ и скоростта наближаваше 140 километра в час. По стар навик Торкел стискаше здраво дръжката на тавана; даваше му някаква сигурност. Би предпочел Били да кара — стигнеше ли се до високи скорости, той беше най-добрият шофьор в екипа — но сега Били седеше на задната седалка, приведен над лаптопа, и следеше мобилния телефон на Мехран Хан. Торкел държеше своя телефон в другата ръка. Тъкмо приключваше разговор с Брита Ханинг от „Сепо“. Този път беше една идея по-отзивчива. Той се обърна към Били:

— Познават един Юсеф. Брита отказа да съобщи истинското му име, но явно им е дружка, така да се каже.

— В какъв смисъл? — обади се Йенифер любопитно.

— Информатор. Дава сведения за екстремисти и други групировки — обясни Торкел.

Били вдигна поглед. Не вярваше на ушите си.

— Значи гоним една от „дружките си“?

— Така изглежда.

Колата остана само на две гуми, докато изпреварваха един полски тир. Торкел се впи още по-здраво в дръжката. Йенифер изглеждаше напълно невъзмутима.

— Ако е помагал на „Сепо“, може да е помагал и на други, „Муст“ например — предположи тя и смени скоростта.

Торкел кимна. Не беше изключено. В този случай нищо вече не му се струваше невъзможно. В днешно време битката срещу терора и екстремизма беше на преден план за заетите с националната сигурност. Изведнъж се оказаха във война с невидим враг без униформа и правилата на играта се промениха. Тайните станаха по-големи. Методите — по-груби. Обществото се затвори в черупката си между двете фракции, но малко по малко отровата на тайните бавно се процеди и през нея. Той се замисли за петнайсетгодишното момче, което някак се бе озовало сред цялата тази бъркотия. Едно момче, изгубило баща си. До това водеха тайните. Семейни трагедии. Той пак се обърна към Били:

— Получаваш ли сигнал от телефона му?

Били седеше все така приведен над екрана. Той поклати глава:

— Не, за малко загубих връзката със сървъра. Последно се намираше на гара „Сьодертеле хамн“. Ще помоля от Сьодертеле да изпратят екип.

Торкел чу как Били бързо защрака по клавиатурата. „Остарявам“, помисли си. Помнеше времето, когато трябваше да звъни на колегите по телефона; когато търсеха изчезналите с помощта на полицейски кучета. А сега Били си седеше на задната седалка на колата и вършеше всичко това. Стига сървърът да работеше.

— Мисля, че до четвърт час сме там — каза Йенифер и пак настъпи газта.

Стомахът го сви от притеснение.

— Той вече не е там — обади се Били, съсредоточен в екрана. — Движи се към Е20.

Торкел се обърна към Йенифер:

— Дай газ.