Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (25)

25

Слънце.

Палещо слънце.

Гърдите му бяха голи и потта се стичаше по тях. Въздухът беше влажен. Лепкав. При тази жега и влажност би предпочел да лежи на сянка с книга в ръка. Горещината му изсмукваше силите. Но не и нейните. От нея струеше енергия, както беше покачена на раменете му и го подканяше да върви по-бързо. Тя искаше да стигнат до водата. До прохладата и игрите. Смееше се, когато той се препънеше, и притискаше меките си ръчички в брадясалите му бузи.

— Татко, и аз искам такъв.

Той погледна в посоката, която тя сочеше. Едно момиченце си играеше с надуваем делфин.

И така стигнаха до морето. Той усети как слънцето изгаря раменете му в момента, в който я свали от тях. Две мисли едновременно.

Защо водата се е оттеглила?

Забравил е слънцезащитния крем.

Те изтичаха напред. Плисъкът. Смехът. Виковете от брега.

Тътенът.

Водната стена. Видя как приближава. Хукна към нея. Стигна я. Хвана я. Малката й ръчичка в неговата голяма. Усещаше пръстенчето с пеперуда, което й бяха подарили. Не биваше да я пуска. Никога нямаше да я пусне. Цялата му сила, цялото му съзнание. Съсредоточени. Целият му живот; насочен към дясната ръка.

И тогава тя изчезна. Ръката му изведнъж се оказа празна. Беше я изпуснал.

Себастиан се събуди, омотан в тежката пухена завивка. Потен. Изгарящ от жега. Задъхан. Схващане в дясната ръка, което пълзеше към лакътя. С припрени объркани движения се освободи от завивките и се надигна до седнало положение. Болезнено размърда пръстите на дясната ръка. Кръв по дланта.

Сънят.

Проклетият сън.

Толкова реалистичен.

Детайлен. Като филм. Че и повече. Той усещаше. Долавяше мириса. Като истинско. Цялостно преживяване.

Онова преживяване.

Не отделни фрагменти, както става обикновено. След тези сънища се събуждаше с преодолим страх, остатъци от впечатления, спомени и фантазии, които знаеше, че ще избледнеят. Сега обаче сякаш беше преживял всичко отново. От много години не го беше измъчвало толкова жестоко. Седеше като вцепенен. Сърцето му препускаше. Потта се стичаше. Плачеше тихо, безутешно.

Заради децата беше. Децата в онзи проклет гроб. Не искаше да се занимава с мъртви деца. Вече не можеше да преодолява такива неща. Беше ги свързал директно със Сабине. Право в ядрото на болката и вината, които през годините се бе опитал да капсулира, но които винаги намираха начин да изтичат малко по малко и бавно да го тровят. Сега обаче капсулата се беше пръснала. Стоеше широко отворена. Караше го да се чувства като пребит, чисто физически. Усещането в тялото беше точно както тогава. И след това. Когато се събуди съкрушен на другия ден. Съвсем сам.

Накрая се надигна. Изправи се. За своя изненада забеляза, че все пак краката го държат. И тогава, както и сега.

Заклати се към стола, където беше оставил дрехите си, и навлече тениската. Нямаше да може да заспи повече. Колко беше часът? Четири и двайсет. Малко над четири часа сън. Кога ли щяха да станат повече? Още отсега се боеше как ще си легне следващата вечер, нищо че дотогава имаше повече от двайсет часа. Не желаеше да прекара и една нощ повече в това легло. Никога. Не искаше кракът му да стъпва в тази стая.

Себастиан отвори вратата и излезе в коридора. Хотелът беше смълчан. Тук беше по-студено и той се поколеба дали да не се прибере в стаята да си обуе панталоните, но се отказа. Тръгна бос по коридора, мина покрай рецепцията и отиде в ресторанта. Забърза към хладилника и взе една кола от най-горния ред.

— Смяташ ли да платиш за това?

Себастиан подскочи и за малко да изпусне шишето. Завъртя се рязко. В дъното, до прозореца, седеше Урсула. На масата пред нея имаше две бутилки бира. Едната празна, другата до половината.

— Какво правиш тук? — попита Себастиан и тръгна към нея.

— Не можах да заспя. Ти?

— Сънувах…

— Кошмар?

— Да.

Себастиан придърпа стола от другата страна на масата и седна. Отвори колата и отпи една глътка. Урсула го гледаше изпитателно.

— Толкова страшен, че си станал?

— Да.

— Какъв беше?

— А ти защо не можеш да спиш?

— Аз попитах първа.

— Защо не можеш да спиш? — повтори Себастиан със съвсем същия тон.

Урсула срещна очите му, докато поднасяше бутилката бира към устата си. Среднощни разговори край кухненската маса. Няколко пъти ги беше провеждала. Доста приятно беше, доколкото си спомняше. Може би имаше нужда да го изрече на глас. „Да поговори с някого“, както се казва. Е, Себастиан беше някой. Познаваха се, но не бяха твърде близки. Не сега. Вече не. Освен това той щеше да гледа обективно и да се държи на дистанция, което беше добре дошло. Нито щеше да я утешава трогателно, нито да я ободрява. Щеше да се получи. При едно условие.

— На никого няма да казваш.

— Пазенето на тайна е от малкото неща, в които наистина ме бива.

Урсула кимна; без съмнение имаше нещо вярно в това. Той беше спал със сестра й по времето, когато ходеха заедно. Със сестра й и един господ знае още колко жени. Урсула нямаше представа. Едвард Хинде беше принудил и двамата да си припомнят онова време. Урсула с изненада бе установила, че таеният толкова години гняв кажи-речи е изчезнал, заменен от нещо, което би могло да се сравни с тъга. Мъжът, който я беше предал по този начин, вече не съществуваше. Този Себастиан, който се върна при тях, беше съвсем друг. Все така блестящ в работата си, все така егоистичен, дразнещ, самонадеян и във всяко отношение непоносим, но сега сякаш полагаше усилия за нещо, което преди му идваше съвсем естествено. Като го видя преди малко пред хладилника — когато той не знаеше, че го наблюдават — бос, по боксерки и тениска, изглеждаше толкова самотен. Това беше първата дума, която й хрумна.

Самотен.

Нещастен или поне тъжен.

Тя не знаеше защо. Случаят „Хинде“ и личните връзки на Себастиан с жертвите го бяха разтърсили, но старият Себастиан се беше надигнал и продължил напред сравнително лесно. Не и този тук. Не сега. Защо — тя нямаше представа. Беше казал истината. Себастиан умееше да пази тайни. Несъмнено своите собствени, но тя се надяваше, че важи и за чуждите. Нейните.

— Мике ме напусна.

Себастиан кимна. Беше предположил, че е някакъв личен проблем, но реши, че е свързан с Бела. Каквото и да ставаше с отношенията й с Мике, той не вярваше да повлияе на Урсула чак толкова. Мике страдаше от дипсомания, работеше твърде много, при това нещо, към което Урсула никога не бе проявявала интерес, имаха дъщеря, но доколкото разбираше той, не ги свързваше почти нищо друго. И вероятно винаги е било така. Бракът им беше загадка за него.

— Това наистина ли те натежава?

Урсула го изгледа. Не беше сигурна какво беше очаквала, но със сигурност не и това.

— Мъжът ми ме зарязва след двайсет и пет години брак заради друга жена. Да, наистина ме…

— Мислех, че не го обичаш — прекъсна я Себастиан и се облегна назад с колата в ръка.

Урсула си спомни, че той умее да бъде брутално прям, при това със съвсем делови и дистанциран тон.

— Не искам аз да бъда изоставената — промълви тя искрено, без повече да коментира неговата реплика.

— Искала си ти да го напуснеш, това ли е? — Себастиан се взря в нея в полумрака. — Всъщност не раздялата ви е проблемът, а че той е напуснал теб. Искаш ти да държиш кормилото?

— Знаеш ли какво, забрави — въздъхна Урсула и сложи длани на масата, за да покаже, че разговорът е приключил.

Смяташе да се качи да си легне. Себастиан се наведе към нея и постави ръка върху нейната.

— Не исках да те ядосвам. Виждам, че си разстроена, просто не мога да разбера защо. Изневеряваш му от двайсет години.

— Преди двайсет години — поправи го Урсула.

— Значи чукането с Торкел не се брои?

Урсула се сепна. Откъде знаеше? Или беше просто догадка? Той срещна погледа й.

— Да, знам го и не, не ми го е казал той — рече Себастиан. — Просто ви личи.

Тя въздъхна и се отпусна на стола. Той беше прав. Не за Торкел. Да де, и за него, разбира се, но най-вече за Мике. Той никога не е бил голямата любов в живота й. Просто не е имала такава. Себастиан можеше да се превърне в такава някога, но напоследък тя сериозно започваше да си мисли, че е неспособна да обича, или поне не по начина, по който другите хора очакват да бъдат обичани. Мике беше търпял. Дълго. Торкел също беше склонен да пробва, тя го знаеше. Приемаше я каквато е. Съобразяваше се изцяло с нейните условия. Проблемът беше, че тя не го искаше. Искаше само едно. След развода беше осъзнала, че единствено то е от значение за нея, а точно него беше сигурна, че няма да получи.

Любовта на дъщеря си.

Тя пак погледна към Себастиан. Той чакаше мълчаливо.

— Прав си — прошепна Урсула. — Наистина не е заради Мике. А заради Бела.

— Какво за нея?

— Винаги е била момичето на татко. Но докато с него бяхме заедно, обичта й се прехвърляше поне малко и върху мен.

Себастиан забеляза как очите й станаха някак стъклени на приглушената светлина.

Промяна.

Ако човек не вярва, че всичко е предопределено и каквото и да правиш е без значение, тогава промяната винаги предполага, че си длъжен да потърсиш вината в себе си. Как се озовах тук? Какво можех да направя по друг начин? Какво става? Какво ще правя сега? Промяната те принуждава да се погледнеш с други очи и видяното невинаги е съвсем безболезнено и положително.

— Според теб колко често би ме посещавала, щом Мике го няма?

Себастиан мълчеше и усещаше как разговорът става неприятно познат. Отчуждена дъщеря. Копнеж за близост. Ужас да не я изгубиш.

— Никога — отговори Урсула на собствения си въпрос и поклати глава. — Ще се обажда по рождени дни и на Коледа и малко по малко ще забрави и рождените дни.

— Защо смяташ така?

— Всъщност изобщо не се познаваме — отвърна Урсула без сантименти и толкова бързо, че Себастиан разбра, че е отделила доста време за размисъл над този въпрос. — Аз се държах на разстояние. Винаги го правя. С всички. Допускам ги до малки части от себе си. Не можеш да постъпваш така с деца. Те се нуждаят от теб, изцяло. Непрекъснато.

— Казвала ли й си го?

— Вече е късно. Тя е възрастен човек.

— Не съм убеден — възрази Себастиан със смесица от увереност и надежда в гласа. — Наистина се надявам да не е твърде късно. — Той забеляза учудването й от необичайно съчувствения му тон. — Заради теб — добави за всеки случай.

— Благодаря.

Себастиан кимна. Постояха в мълчание. Той нямаше какво повече да добави, а Урсула очевидно не изпитваше желание да споделя повече. Пресуши и втората бутилка бира, побутна я настрани и облегна лакти на масата.

— Ами ти?

— Какво за мен? — заувърта Себастиан.

— Какво сънува?

Себастиан вдигна шишето и пи, докато бързо премисляше алтернативите. Какво беше мястото му в екипа? Ваня се разбираше с него и въпреки малкото спречкване по-рано Били също го харесваше. Торкел си беше Торкел. Оставаше евентуално да спечели само Урсула. Макар че тъкмо тя бе склонила да се разкрие. Пред него. Не пред някого другиго от екипа, който вероятно й е по-близък. Пред него. Той, който я беше наранил. Който я беше молил за прошка, но не я получи. Може би нямаше право да я получи. За каквото и да било. Предвид общото им минало, малко откровеност от негова страна не би навредила.

И въпреки това се съпротивляваше. Не искаше. И толкоз. Не искаше.

Оставаше му само да я излъже. И това не беше алтернатива точно сега.

— Ще говорим друг път — сви рамене той с омаловажаващ жест и с надеждата тя да се задоволи с този отговор.

Така и стана.