Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (71)

71

Той доби изненадан вид, когато тя почука на вратата на кабинета му. Морган Хансон носеше бяла риза, опъната на корема, очила с рогови рамки и имаше средно дълга къдрава кестенява коса и брада. Голяма брада. Именно брадата бе първото, за което се сещаше човек. Цялата му горна половина напомняше за някакъв диворастящ храсталак. Другата му характерна черта бяха кафявите сандали, които вечно носеше. Приличаше на карикатура на компютърен спец. Кабинетът му беше разхвърлян, навсякъде се търкаляха листове, рафтовете бяха препълнени със счупени монитори и компютрите се трупаха на купчини. Малкото останало пространство беше задръстено от сиви кабели, тонери за принтер, харддискове и други неподредени дреболии. Всичко дефектно в полицейското управление сякаш се беше изсипало в тясната му стаичка. Морган бързо пусна на бюрото кабелите, които държеше, и се ръкува с нея. Ръката му беше топла и влажна. От пот, нямаше от какво друго.

— Здравей, помощ ли ти трябва? — попита той.

Анита се огледа, чувстваше се неудобно сред цялата тази бъркотия. Нямаше представа как да започне.

— Не, само се разхождам.

— Тук долу?

— Да, разбираш ли, трябва да си проясня мислите. Да се махна от шефа.

Морган се засмя съучастнически. Тя му се усмихна и усети, че той изглежда едва ли не смутен от посещението й, докато махаше кашоните от близкия стол и я канеше да седне.

— Заповядай.

Анита поклати глава.

— Не, благодаря, чудех се дали не искаш да излезеш да обядваме заедно?

Идеята да го изкара оттук за малко й хрумна внезапно. От доста време подозираше, че Морган си пада по нея. Във всеки случай все той й се обаждаше, когато тя имаше някакви оплаквания към компютърния отдел. Винаги кимваше, когато се засичаха по коридорите. И сега й се стори, че е предположила правилно.

Морган поруменя и очите му зашариха притеснено, без да се спират върху нейните. В него имаше нещо симпатично. Твърде закръглен и космат, но сладък — като някакъв рошав домашен любимец.

— Ако имаш време — добави тя усмихнато.

Той я погледна, очевидно изненадан от въпроса.

— Разбира се, че имам.

Огледа се и взе твърде късото си бежово яке от стола. Анита се запита дали му е единственото. Определено не го беше виждала с друго — все същото светло, твърде спортно, вдъхновено от „Ралф Лорън“ яке с кафява кожена яка. Изобщо не му отиваше. Можеше би щеше да върви на някой голф играч или финансов инспектор, който иска да изглежда младежки, но в никакъв случай на мъж, който прилича на трол.

— В управлението или да идем в града?

— В града, става ли? — рече тя бързо.

По-добре да се махнат оттук; в трапезарията за персонала щяха да ги видят заедно. А тя не го искаше.

Излязоха на „Кунгхолмсгатан“. Дъждът беше спрял, слънцето се мъчеше да пробие облаците. Морган спря с леко объркан вид.

— Къде ще ходим? — попита.

Анита бързо обмисли какви ресторанти знае в района. Не желаеше да е най-близкият до управлението.

— Има един италиански на „Санкт Йорансгатан“, който е доста хубав. Става ли?

— Добре звучи. Обикновено ям в трапезарията.

Или в „Макдоналдс“, ако се съди по вида му, помисли си тя.

— Значи малко разнообразие ще ти се отрази добре, нали? — усмихна се тя, потупа го по рамото и го поведе към Крунубершпаркен.

Той кимна в отговор и двамата поеха по стръмния хълм, водещ към парка. Беше хубав есенен ден, макар тревата още да беше мокра. Разминаха се с няколко жени с детски колички. Колкото повече се отдалечаваха от полицейското управление, толкова по-лека ставаше стъпката и на двамата. Сякаш се чувстваха освободени от стените на гигантската постройка зад тях. Разговорът вървеше по-добре, отколкото очакваше Анита. Тя се стараеше да го насочва към неговата личност. Не беше кой знае колко трудно. Тя задаваше въпроси, той отговаряше. За нейна изненада се оказа голям симпатяга.

Стигнаха до „Фридхемсплан“ и Анита предложи да се поразходят още малко, може би да слязат до „Меларпавильонген“ на „Нор Меларщранд“. Още беше отворено, а тя не беше ходила от години. Той пък — никога, но каза, че с удоволствие ще пробва. Дори да беше предложила „Макдоналдс“ във Вестберя, Морган пак щеше да приеме с готовност.

Завиха към езерото. Анита се запита кога ще е точният момент да заговори за истинската причина да го покани на обяд. Дали да изчака да седнат в ресторанта, да им донесат кафето, или докато се връщат към управлението? Боеше се, че колкото повече чака, толкова по-трудно ще повдигне въпроса по естествен начин. Същевременно той трябваше да остане с впечатление, че Анита го пита само защото си прекарват толкова приятно и тя му има доверие. Трудна работа. Може би все пак трябваше да изчака до кафето.

Тя се беше умълчала и сигурно е изглеждала притеснена, защото Морган се спря и я изгледа изпитателно.

— Случило ли се е нещо? — попита той. — Изглеждаш малко тъжна.

Анита вдигна очи и реши, че той сам й е предоставил възможност да заговори. Щом сбърка вътрешната й борба с тъга, й оставаше единствено да продължи по този път.

— Трябва да ти призная нещо.

Гласът й беше сериозен и прям. Съвсем различен от досегашния. Остана много доволна от себе си.

— Какво?

— Сгазих лука. Здравата. По-добре да ти призная веднага. Става дума за компютърната система. В службата.

Той пребледня и доби тревожно изражение. Сякаш отново беше заваляло, при това само над него.

— Какво е станало?

Анита отвърна поглед и се загледа към езерото Меларен. Реакцията му беше пресилена. Щом изпадна в ужас още преди да му е казала всичко, как ли щеше да реагира, когато стигнат до същината? Но вече беше твърде късно да се отказва. Трябваше да продължи.

— Нека първо хапнем. Не те поканих на обяд, за да ми разрешаваш проблемите.

Опитваше се да звучи храбро, като същевременно се надяваше да му покаже, че се нуждае от някого. От него.

— По-добре да не ти разказвам на празен стомах, че ще ме вземеш за кръгла идиотка — продължи тя и сведе очи.

— Не те смятам за идиотка.

— Още не си чул истината.

— Кажи ми я тогава.

Тя си пое дълбоко дъх, после се извърна засрамено на другата страна. Сега трябваше да изглежда слаба и безпомощна.

— Помагах на една приятелка да намери нещо в системата, но натиснах нещо грешно. Просто изчезна и сега не мога да го намеря.

Морган се засмя с облекчение. Не виждаше какъв е проблемът. Разбираемо. Още не беше стигнала до него.

— Е, няма нищо, трябва само да го въведеш отново. Ще ти помогна след обяд.

Тя кимна безмълвно. Опита се да напипа повратния момент, когато да зададе истинския въпрос. Отстъпи няколко крачки от него. Надяваше се малко театрални терзания да свършат работа.

— Не е само това…

Усети, че той идва към нея. Застана точно зад гърба й.

— А какво?

Анита не се обърна към него. Бавно сведе глава. Загледа се в един фас на земята. Как може някой още да пуши. Странна работа, мислеше си. Дори Хитлер не е пушел. Мразел е пушачите. Тя го разбираше.

— Беше засекретен файл.

Не вдигаше очи от фаса. Стъпканият смачкан жълт филтър. Мръсната цигарена хартия, която вече се разпадаше от влагата и слънцето. Стоенето с гръб към Морган се оказа ефективно — още не беше избягал. Тя реши да се обърне и да го погледне в очите едва в последния възможен момент. Сякаш колкото по-дълго стоеше извърната, толкова повече приближаваше той, физически и емоционално; сякаш гърбът й го задържаше на това място.

— Успокой се. Сигурно няма нищо страшно — каза той. — Ако нямаш пълномощия, не можеш да изтриеш нищо за постоянно. Все някъде ще се намери.

Гласът му беше благ, той искаше да й помогне, усещаше го. Леко докосна рамото й. Може би беше дошъл моментът да се обърне към него. Реши да почака още мъничко. Имаше само един шанс и не биваше да го пропилява. Трябваше да го изкара въпрос на живот и смърт. Морган трябваше да придобие чувство, че тя оставя живота си в неговите ръце. И тогава не би могъл да откаже. Тя тихо прошепна, все така загледана във фаса:

— Ще си изгубя работата.

— Няма.

Усети как стисна рамото й малко по-силно. Ръка, която казваше: „Аз ще те спася“. Тя се реши и най-сетне се обърна, погледна го отчаяно. Страшно я беше яд, че не умее да плаче по желание. Би помогнало.

— Не знам… влязох с името на шефа. Нямах право дори да отварям този файл. Ще ме изритат.

Той пребледня и замълча. Сякаш едва сега осъзна цялата сериозност на ситуацията. Единственият звук идваше от града и шумоленето на листата над главите им. Някъде в далечината писна автомобилен клаксон. Морган пусна рамото й и отстъпи една крачка. Анита усети, че й се изплъзва. Взря се в него възможно най-умолително. Трябваше да превърне цялата работа в морална дилема, в която тя да изглежда като добър човек. А не такъв, който си вре носа където не му е работа, понеже са го подкупили от „Мисия: разследване“.

— Просто исках да помогна на една колежка от полицията в Солна. Ева Грансетер, познаваш ли я?

За щастие Морган поклати глава и Анита продължи, благодарна, че е запомнила името на отговорния полицай.

— Просто трябваше да й помогна да намери с кого от „Сепо“ да се свърже, но натиснах нещо грешно. Всичко изчезна.

Тя го погледна. Изглеждаше умислен. Усещаше как се люшка между импулса да се отдръпне от нея или да остане да я изслуша.

Може би все пак бе избързала. Първо трябваше да обядват спокойно, да изградят някакви отношения, да пообщуват още пет-шест пъти. Но е лесно да се каже, когато вече е късно. Тя отново сведе очи, този път обаче не обръщаше внимание на фаса. Сега вече беше сериозно. Оставаше й само един шанс.

Той трябваше да избере нея.

— Извинявай, не съм искала да те замесвам, няма повече да говорим за това. Разбирам напълно. Извинявай.

Тя се отдалечи няколко крачки от него. Трябваше да му остави път за отстъпление. Да му даде възможност да откаже. Тъкмо понечваше да си тръгне, когато той най-сетне проговори. Беше банална дума. Далеч не толкова драматична, колкото тя тайничко се надяваше, но и това стигаше.

— Почакай.

Избрал беше нея.