Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (21)

21

Започна добре. Стюре Лиледал стоеше край масата срещу него и слушаше заинтригувано. Даже не го прекъсна. Нито веднъж. Ленарт не можеше да не се гордее със себе си. Този път беше надушил нещо. След като приключи с историята, Стюре се наведе към него с проницателен поглед.

— Колко често се случва да засекретят бягство от експулсиране?

— Полицаят, с когото говорих, не беше чувал за друг такъв случай. Не и при такива рутинни ситуации.

— Значи имаме двама афганистанци, изчезнали през август 2003 — обобщи Стюре. — Полицията твърди, че е заради отказ на убежище. Само че поне единият от мъжете няма абсолютно никаква причина да изчезва. Как се казваше?

— Саид Балхи. Получил разрешение за пребиваване още през 2001, а жена му била бременна.

Стюре отиде при голямата бяла дъска, окачена зад него. Като махнем стъклената стена, това беше първата придобивка, която инсталира в кабинета си, и много обичаше да пише върху нея. С червен маркер. Според Ленарт така си се представяше като някакъв стратег. Неговите бележки, написани върху неговата дъска, та всички да ги видят. Надраска името Саид.

— Какво знаем за Саид?

— Почти нищо. Шибека каза само, че е братовчед на Хамид. Въртял магазин заедно с двама братовчеди на жена си. Смятах следващата ми стъпка да е да говоря с нея.

— Нищо криминално?

— Не намерих нищо такова.

Стюре кимна.

— Добре. Значи имаше Шибека… така ли се казваше?

— Шибека. Тя е моят източник. Само с нея съм се виждал досега.

— Но може да й се вярва?

— Напълно. Говори и пише на добър шведски. Не виждам защо й е да лъже. Мъчи се да разбере какво се е случило с Хамид от 2003 насам.

— И според нея нещо не се връзва. Защо смята така?

— Отчасти защото Хамид никога не би изчезнал, без да й каже нищо, отчасти заради онзи мъж, който дошъл в дома й дванайсет дни след изчезването и я разпитвал за Хамид.

— Тя го помислила за полицай?

— Или във всеки случай за представител на властите.

— Макар че бил цивилно облечен?

Ленарт кимна.

— Питал за роднините на Хамид, приятелите, какво ли не.

Стюре изглеждаше леко скептичен.

— Тя не може ли да го опише по-подробно?

— Не. Швед, около четиридесетгодишен. На нея всички шведи й се виждат горе-долу еднакви.

Ленарт хвърли едно око на бележките си, преди да продължи:

— Полицаите, с които разговаряла, казали, че онази седмица не били пращали никого при нея. От полицията в Солна го потвърдиха вчера.

Стюре го изгледа и помълча. Беше време да покаже скептицизъм:

— Да не би Хамид да е бил замесен в нещо, за което жена му не е знаела? Нещо криминално. Някаква… мрежа. Съществуват хиляди възможности.

— Разбира се, всичко е възможно. Но има нещо особено в онези години около двехилядната. Сигурно помниш „Египетската депортация“ от 2002^[1]?

Стюре му хвърли отровен поглед. Какво си въобразяваше? Че не помни голямата сензация на конкурентния канал, която му спечели безброй награди?

— Може би и тук има нещо подобно — продължи Ленарт.

Тогава двама души, заподозрени в тероризъм, бяха светкавично върнати в Египет по нареждане на ЦРУ И Службата за национална сигурност, и Министерството на външните работи бяха замесени.

Стюре се сепна. Това беше интересна следа. Не най-правдоподобната, но не и невъзможна.

— Значи подозираш, че са потулили нещо и са ни замазали очите с бягство от експулсиране?

— Засекретено бягство от експулсиране — поправи го Ленарт.

— Този Юсеф, когото е споменала Шибека… какво знаем за него?

Ленарт поклати глава.

— Нищо. Но Шибека е запомнила името му. Хамид го е назовал точно преди да изчезне. Тя обаче не знае нищо повече.

Стюре написа „Юсеф“ на дъската с въпросителна след името. После седна и погледна замислено Ленарт.

— Разполагаме с твърде малко информация. Съсредоточи се върху полицейския доклад. Това е най-конкретната ни следа. Научи защо е засекретен.

Ленарт кимна и се усмихна. Рядко му се случваше при среща със Стюре.

— С това смятах да започна.

Може би бе изглеждал твърде самодоволен, тъй като Стюре се надвеси над него и се вторачи.

— Искам да включиш и Линда в това.

Усмивката на Ленарт бързо помръкна. Точно това искаше да избегне. Месене.

— Ама тя не е ли много заета с онази история за пазара на труда? — възкликна той. — Андершон вече ми помогна малко, мога да помоля него, ако имам нужда.

— Ленарт, трябва да се уверим, че има нещо в тази история. Отпускам ти ресурсите да се разровиш, а Линда е добра — рече Стюре приветливо.

— Знам — кимна Ленарт, — но бих искал да поработя още малко. Самостоятелно. Знаеш, че предпочитам да работя така…

Стюре кимна, но не се предаде. Не му беше в стила.

— Може ли да предложа компромис? Споделяш с Линда каквото знаеш, а тя ти помага с разследването. Но ти ще ръководиш. Ти си шефът. Добре?

Ленарт се втренчи в него. Само че не аз съм шефът, помисли си. Ти си. Но какво можеше да каже? Предаването беше на Стюре. Той самият беше заменим.

— Звучи добре — усмихна се Ленарт отново.

Този път обаче усмивката беше доста насилена.