Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (29)

29

Ингрид Ериксон помнеше Валдемар Литнер.

Много добре при това. Може би не най-големият финансов престъпник, когото не бяха успели да заловят, но със сигурност не и най-дребният. Няколко фирми, изпразнени точно преди фалита, активите, изпратени в Панама, един бушон, поел удара в Швеция, и една сметка в Латинска Америка, чийто притежател нямаше начин да установят: както и къде отидоха парите от там нататък. Ставаше дума за няколко милиона. Лятната вила, апартаментът за дъщерята, новата кола. Валдемар не се страхуваше да харчи парите. Очевидно сигурен, че няма как да ги проследят до него. За това се оказа прав. Ингрид се беше опитала. С всички сили. Като началник на отдела тя носеше отговорността за онова дознание, което Петер Горнак току-що й припомни. Петер го получил от някаква жена заедно със сума ти нов материал. Най-интересното било свързано с бъркотията около „Дактея“.

Ако Литнер беше замесен в нея, то без съмнение той се оказваше един от най-големите финансови престъпници, които не бяха успели да заловят. Засега. Потвърдеше ли се автентичността на материалите, този път Литнер щеше да си плати.

„Дактея Инвест“ се беше оказала схема на Понци, наглед сигурна печалба, но всъщност огромна финансова пирамида, отговорните за която изчезнаха безследно, когато балонът се спука. Хиляди дребни вложители и инвеститори загубиха всичко. „Икономически престъпления“ вложи големи ресурси да открие виновните, но те бяха укрили самоличността си изключително умело чрез сложна мрежа от кръстосана собственост чрез анонимни предприятия и холдингови дружества в някой данъчен рай като Каймановите острови и Панама. Тя беше сигурна, че Литнер не е от главните извършители, това не беше лъжица за неговата уста, но той беше участвал в създаването на части от конструкцията и беше работил с част от парите, това поне ставаше видно от новите материали. И това й стигаше.

Би било прекалено да се твърди, че тя прие лично прекратяването на разследването миналия път, но все пак изпитваше известно задоволство при мисълта да залови някого, в чиято виновност е убедена — в случая Валдемар Литнер. Затова реши да действа бързо. Обикновено нейният отдел провеждаше разследване в рамките на петдесет дни след подаването на жалбата или информацията. Това обаче нямаше да отнеме и пет часа, ако зависеше от Ингрид.

Тя се обади в Прокуратурата и разговаря със Стиг Венберг, който се беше занимавал със случая предния път. Обясни защо искат да го отворят отново, изпрати му по факса новите материали и само след половин час получи зелена светлина.

Ингрид беше много доволна. Това не само щеше да повиши процента на успеваемост на отдела, но и щеше да получи гласност и да прати ясен сигнал на всички, които, подобно на Валдемар Литнер, мислеха, че са се измъкнали, че са в безопасност. Щяха да разберат, че дори да отнеме няколко години, дори много, много години. Агенция „Икономически престъпления“ рано или късно ще нанесе своя удар. Никога вече нямаше да бъдат спокойни.

Тя събра сътрудниците си. Работата на Литнер, сделките му личният му бюджет — сега, когато знаеха какво търсят, щяха да преровят всичко.