Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (67)

67

— Здравей, дошли сме да се видим с Шибека. Аз съм Ленарт, а това е Линда — съобщи Ленарт с приятна усмивка на петнайсетгодишното момче, което отвори още след първото иззвъняване на вратата.

Момчето кимна, но не отвърна на усмивката. Имаше сини джинси и черна риза, къса сресана коса — изглежда се беше издокарало в чест на гостите. Гледаше ги зорко и с известно подозрение.

— Аз съм Мехран Хан. Влезте.

То отвори вратата по-широко и те пристъпиха в просторното антре. Жилището беше много чисто, носеше се мирис на препарати. На стените висяха гоблени и семейни снимки; Ленарт позна Шибека на някои от тях. Апартаментът представляваше вълнуваща комбинация от типичен шведски дом, подправен с някои екзотични багри, помисли си Ленарт. Мехран им посочи безмълвно къде да си окачат връхните дрехи. Ленарт видя Шибека в хола, тя седеше на ръба на голям сив диван и беше покрила косата си с черен шал. На кресло срещу нея Ленарт мерна още една жена с шал, но лицето й беше обърнато на другата страна. Вероятно Мелика. Ленарт махна на Шибека. Тя бързо извърна поглед и вместо нея Мехран срещна очите му с предизвикателно изражение. То казваше всичко. Сега той беше в дома им. Тук важаха техните правила. Ленарт се почувства глупаво. Беше дошъл, за да спечели доверието им. Не беше прилично да нахлува, все едно е на гости у приятел.

— Ще стоите тук, докато говорим — каза момчето сухо и посочи на Ленарт светлата кухня в съседство с хола.

Не ме харесва, помисли си Ленарт. Ни най-малко.

Осъзна, че срещата му с Шибека в кафенето не е била приета добре и ще трябва да изгради някакви отношения с момчето с решителния поглед.

— Надявах се с теб да си поговорим малко — рече той внимателно, но Мехран далеч не изглеждаше заинтригуван.

— Може би след това. Сега ще стоя с жените. — Обърна се към Линда. — Почакайте тук, сега идвам.

Той тръгна пръв и поведе Ленарт към кухнята. Посочи му един дървен стол до масата.

— Има чай, ако искате — кимна той към кафявия чайник на масата.

След това се върна при Линда. Ленарт се отпусна тежко на стола. Видя как Мехран поведе Линда към хола без нито една дума и затвори вратата след себе си. Разнесоха се приглушени гласове. Мелика, изглежда, изобщо не говореше шведски и Шибека трябваше да превежда. За съжаление приказваха твърде тихо, за да чуе какво казват. Ленарт понечи да приближи вратата. В крайна сметка затова беше дошъл. Не за да седи сам в кухнята и да пие чай. Но се въздържа. Мнението на Мехран за него нямаше да се подобри, ако го хванеше да подслушва. Чувстваше се не просто пренебрегнат. Чувстваше се низвергнат.

Чуваше гласа на Линда.

Звучеше весела, енергична, съпричастна.

Той го осъзна.

Беше заела неговото място.