Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (30)

30

Вероника Стрьом нямаше никакво време.

Абсолютно никакво.

Преди заминаването за Найроби през февруари я чакаха безброй задачи. Не беше сега моментът да виси в кафенето и да се лигави над чашата, докато Александер Сьодерлинг благоволи да се появи. Раздразнено прелистваше вестника, който бяха оставили на масата й.

„М-Магасин“.

Една журналистка й се беше обадила оттам и в продължение на няколко седмици я преследваше за интервю. Вероника имала такава фантастична кариера и била толкова вдъхновяваща жена, чуруликаше журналистката. Точно за такива хора искали да знаят повече читателите.

Сигурно е вярно, предположи Вероника, като се замисли. От държавния изпит в Икономическия университет през банки и вестници до парламентарните офиси като редактор в пресслужбата на Министерството на външните работи. След три години там тя стана съветник на външния министър, а през 2002 г. получи новосъздадения пост на координатор по политиката на сигурност в рамките на парламентарните офиси. От 2008 беше началник на кабинета на министъра на отбраната. До този февруари, когато щеше да стане посланик в Кения.

Когато й се обадиха, Вероника не знаеше за какъв вестник става въпрос, затова провери в интернет. Светски новини, мода, красота, здраве, пътувания, семеен бюджет и полезни съвети за жени над петдесетгодишна възраст. Вероника не знаеше дали не трябва да се чувства леко обидена. Навършваше 49 през декември. Обсъди го с колегите си и всички се съгласиха, че е добре да се покаже там. Тя се обади да съобщи, че приема, и журналистката за малко да се пръсне от искрена радост. Обеща да бъде приятно. Разбраха се да се срещнат следващата седмица.

Сега обаче имаше друга среща.

Къде ли беше Сьодерлинг?

Тя се изненада от обаждането му. От няколко години дори не се беше замисляла за събитията в Йемтланд. Затворена страница. Разговорът със Сьодерлинг не беше достатъчна причина да започне да се безпокои. Да, бяха открили телата, но щеше да мине ужасно много време, докато съберат всички късчета от пъзела, а и рискът някой някога изобщо да успее беше пренебрежимо малък. Цялата работа беше като муха през лятото — дразнеща, но лесна за пропъждане.

Той обаче се обади отново през уикенда. Настояваше да се видят. Значи беше възникнал проблем.

Тя се огледа. Той беше определил къде да се срещнат. Стара къща на „Ридаргатан“. Кафене на няколко етажа, до които се стигаше по тясно каменно стълбище. Малки помещения с различни столове, стари канапета и разнебитени маси — идеята очевидно беше да създават усещане за уют, сякаш си на гости в нечий дом, но Вероника го намери за претъпкано с мебели, прашно и мухлясало. Все едно си пиеш кафето на битпазар.

Забеляза го как се качва по стълбите с притеснен вид и я търси из съседните стаи. Не я намери веднага, което беше и целта й. Нямаше нищо странно да се видят, но по-добре да не се набиват на очи.

След като се поздравиха и Александер се извини за закъснението, се настаниха. Той пусна куфарчето си на пода до стола и се наведе през масата.

— Много мислих за… събитията от последните дни — започна той с тих глас.

— А аз не — отвърна Вероника хладно. — Ако трябва да съм честна, надявам се и в бъдеще да не ми се наложи.

Александер се облегна назад и поклати глава.

— За съжаление това не е достатъчно — отсече той със скръбен тон, който й се стори искрен. — Нуждая се от помощ.

Вероника въздъхна. Не искаше да му помага. Искаше да продължи подготовката за предстоящото местене на семейството си. Искаше да стане шведски посланик и да забрави есента на 2003 година.

— За какво? — попита все пак, ясно съзнавайки, че всичко, което Александер Сьодерберг предприеме, за да защити себе си, ще защити и нея.

— Знаете за бягството от експулсиране, което засекретихме…

Вероника кимна. Един от по-простите моменти в операцията. Кратък разговор с точния човек и готово. Полицаите в Солна си имаха достатъчно работа и без да издирват изчезнали бежанци, така че бяха по-скоро благодарни. Никой не възрази.

— Трябва да отстраним онова име — продължи Александер. — От доклада.

— Защо?

— Ами нали са намерили телата — отговори той с известна изненада.

Явно смяташе, че тя би трябвало да го знае.

— Рискът да направят връзката е малък, но успеят ли…

Той не довърши изречението. Нямаше нужда. Тя го разбра. Нишките, които все още съществуваха, бяха дълги и заплетени, но не бяха непроследими. Естествено, най-разумно би било да прекъснат възможно най-много от тях. По-добре късно, отколкото никога. Тя кимна:

— Ще се погрижа. Нещо друго?

— Не, не се сещам.

— Значи това е всичко.

— Да се надяваме.

— Хубаво.

Тя бързо се изправи и излезе от стаичката, без изобщо да го погледне. Не забеляза някой да й обръща внимание. Щеше да се обади, да се погрижи името да изчезне и после щеше да остави цялата тази печална история зад гърба си.

Това беше планът. Добър план.

За нейно разочарование нещо в нея й подсказваше, че няма да стане толкова лесно.