Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (53)

53

Сърцето на Мехран биеше бясно от гняв, беше запъхтян и изпотен. Беше си казал всичко. Всичко. Беше затръшнал вратата на стаята си толкова силно, че една от семейните снимки в коридора падна от стената. Сега лежеше на леглото си и гледаше тавана. Никога не се бяха карали по този начин. Дори когато той пушеше тайно с Леван и тя ги хвана. Но този път беше различно. Във всяко отношение. Майка му беше действала зад гърба му и зад този на Ейер. Твърдеше, че го правела за тях. Че искала да ги предпази. Но той знаеше, че не е вярно.

Мемел се беше оказал напълно прав.

Шибека е объркана. Хамид беше нейният гръбнак. Без гръбнак човек пада. Трябва да й помогнеш, разбираш ли?

Той винаги защитаваше майка си от свадливия старец, който смяташе, че тя не си знае мястото. Мехран му беше разказал как се бори тя, как прави всичко за тях. Как е най-добрата майка, която един син би могъл да има. Как работи и учи, за да им осигури по-добър живот. Как усвои шведски заради тях. Сега обаче осъзна, че Мемел е имал право.

Майка му беше объркана.

Нямаше друго обяснение. Бе отишла твърде далеч. Той си мълчеше, когато тя пращаше писмо след писмо на всички — от социалните през полицията, та чак до вестниците. Стоеше тихо до нея и я оставяше да досажда на полицаите за Хамид, макар да знаеше, че на тях не им пука. За куките тя беше просто някаква чернилка, която се оплаква. Но той никога не казваше нищо. Винаги заставаше на нейна страна.

И ето как му се отблагодари.

Като действа зад гърба му.

Той се завъртя и взе МРЗ плеъра, който беше получил за рождения ден. Сложи си слушалките. Харесваше хаус музика. Авичи беше върхът. Усили звука. Нещо в музиката винаги проясняваше съзнанието му. Сякаш всичко случващо се ставаше по-ясно и бистро и с това гневът — по-контролируем. Чрез музиката човек виждаше живота като на картинка. Вече не болеше толкова. На нея не й беше лесно, той го разбираше. Тя се стараеше.

Но беше объркана.

Беше го показала ясно с последното си изпълнение.

Разбира се, хубаво беше, че научи шведски добре и можеше да помага на него, на Ейер и на приятелките си. Но и в това имаше нещо лошо, Мемел беше прав. Защото не учеше само езика. Придобиваше и други умения. Каквито Мемел и останалите мъже не одобряваха. Тъкмо обратното.

Безпокояха се.

За собствените си съпруги.

Да не би и те да се объркат.

Мехран харесваше Мемел. Той го прегръщаше през рамо и му разказваше за родината и за Хамид. Водеше го в джамията и му показваше как да се мие и да се приготвя за молитвата.

Мехран винаги се застъпваше за майка си. Този път обаче се беше срещнала с човек от телевизията. Швед. Мъж. След всичко, което той правеше за нея.

Гневът се върна с пълна сила. Дори Авичи не успяваше да го потуши. Швед! Шведите никога не бяха направили нищо за тях. Напротив. Те бяха виновни. Баща му изчезна тук. В безопасната Швеция. Не в опасния Афганистан. Не по пътя. А тук, където се очакваше да показват благодарност, че са ги приели. Всичко беше лъжа. Швеция не беше безопасна. Не и за повечето му познати. Вечно живееха в неизвестност. Дали ще им позволят да останат? Дали един ден ще ги прогонят? Или още по-лошо — просто ще изчезнат като баща му? Помнеше как служителят в служба „Миграция“ искаше да ги изрита, въпреки че баща им беше изчезнал. Как се страхуваше Шибека, че един ден просто ще дойдат да ги вземат и ще ги закарат до летището.

Всичко беше лъжа. Той мразеше лъжите.

А сега майка му също бе излъгала.

Мехран пое дълбоко дъх и засили звука още повече. Надяваше се да си върне самообладанието по този начин. Дори не беше започнал да се успокоява, когато тя се появи на прага. Гледаше го с кафявите си очи, които сега изглеждаха по-скоро червени. Вероятно от сълзи.

— Прости ми, Мехран — каза тя смирено. — Може ли да вляза?

Мехран не отговори. Просто я гледаше, без да сваля слушалките. Тя седна до него на леглото. Той я остави, почувства топлата й ръка на корема си. Това го успокои повече от музиката.

— Дали може да си свалиш слушалките? — помоли го тя.

Говореше на пущу. Това винаги го радваше. Обикновено тя предпочиташе да говорят шведски. Заради тях. Това беше едно от правилата й. Но днес говореше на пущу. Той знаеше защо. Правеше го, когато беше важно да се разберат. Беше по-истинска, когато говореше на родния си език. По-естествена. Повече като неговата майка. Той неохотно свали слушалките, но гневът не го напускаше.

— Знам, че си ядосан — започна тя меко. — Но трябва да знаеш, че не искам да те нараня. Просто не знаех как да ти го кажа.

Той я погледна. Заговори сърдито:

— Защо не говорим винаги на пущу?

Тя доби изненадан вид; не този въпрос беше очаквала.

— Мисля, че е по-добре за нас да говорим на шведски. Нали живеем в Швеция.

— Но не сме шведи. Нищо, че явно ти така си мислиш.

Шибека го хвана за ръка.

— Мехран, не се сърди. Смятам, че той може да ни помогне.

— Как?

— Не знам, но трябва да разбера какво се е случило. Всички ние трябва да знаем истината.

— Него го няма, мамо. Няма го. Не разбираш ли? — Той почти изкрещя.

Шибека здраво стисна ръката му. Мехран продължи въпреки нежното докосване на пръстите й:

— Става още по-лошо, като не го приемаш. Объркваш се! И аз се обърквам.

— Не мога да се предам. Познавах баща ти добре. Виждам го в теб. Всеки ден ми напомняш за него. Не разбираш ли? Невъзможно е. Все едно да ме молиш да престана да дишам. Или да престана да обичам.

Изведнъж заплака. Мехран отдавна не я беше виждал така. Отначало, след изчезването на Хамид, тя плачеше без спиране, но един ден просто престана. Сякаш сълзите й пресъхнаха. Той се опита да я успокои. Надигна се и се взря в очите й. Толкова много я обичаше. Но трябваше да й даде да разбере, че вече не може така.

— И на мен ми липсва, мамо. Но всички казват, че трябва да престанеш. Все повтарям, че си добре. Че няма да направиш нищо глупаво. А после отиваш при някакъв швед, без да ми кажеш?

— Вярвам, че той може да ни помогне.

Той млъкна и я изгледа.

— Ти не си идиотка, мамо. Знам го.

Шибека кимна и вдигна ръката си от неговата.

— Прав си, Мехран. Вече ще те слушам. Ти решаваш. Обещавам да те слушам. Точно както бих слушала баща ти. Но първо ще се срещнеш с него. С шведа. После ще решиш.

Тя му говореше по съвсем различен начин от когато и да било, като равен с равен. Разбра, че и той трябва да се държи така. Погледна я с обич.

— Кажи му да дойде утре.

— Но ти не си. Вече не.

— Не, мамо, не съм.

Шибека му се усмихна предпазливо и излезе от стаята. Мехран остана на леглото. Вече нямаше нужда от музиката. Днес беше пораснал. Не му беше необходима музика, за да го разбере. Усещането беше зашеметяващо. Наистина ли беше готов да поеме отговорността, която му стовариха? Той го желаеше. Но имаше и нещо плашещо в прозрението, че от тук нататък нямала може да се крие зад възрастта си. Че вече не е дете.

Излезе в коридора и погледна към майка си, която готвеше. Щом Ейер се прибере, щеше както винаги да го чака топла храна на масата. Всичко щеше да бъде както обикновено. Само че нищо вече не беше както обикновено.

Тя сигурно си мислеше, че двамата, тя и той, са различни. Че той иска да забрави. Но това не беше вярно.

— Стига, мамо. Никой от тях не ни е помогнал с нищо. Защо този да е различен? Всички ни правиш на идиоти.

— Ще кажем ли на Ейер?

Мехран поклати глава.

— Не. Още е много малък.

— Но ти не си. Вече не.

— Не, мамо, не съм.

Шибека му се усмихна предпазливо и излезе от стаята. Мехран остана на леглото. Вече нямаше нужда от музиката. Днес беше пораснал. Не му беше необходима музика, за да го разбере. Усещането беше зашеметяващо. Нистина ли беше готов да поеме отговорността, която му стовариха? Той го желаеше. Но имаше и нещо плашещо в прозрението, че от тук нататък няма да се крие зад възрастта си. Че вече не е дете.

Излезе в коридора и погледна майка си, която готвеше. Щом Ейер се прибере, щеше както винаги да го чака топла храна на масата. Всичко щеше да бъде както обикновено.

Тя сигурно си мислеше, че двамата, тя и той, са различни. Че той иска да забрави. Но това не беше вярно. Просто показваха мъката си по различен начин. Тя звънеше по телефона, пишеше писма, надуваше главата на хората. Той мълчеше. Тя го показваше външно. Той го носеше в себе си. Така правят мъжете. От спотаената болка ставаш по-силен.

Жените плачат. Мъжете — не.

Шибека се обърна и му се усмихна и той й отвърна със скована усмивка.

Тя си имаше тайни.

Той също. Но неговите бяха заровени дълбоко в детството.

Дали щеше да се наложи сега да ги извади наяве?

Или можеше да ги остави на мира? Не знаеше.

Ала той никога нямаше да забрави мъжа с дрезгавия глас.

Мъжът, за когото баща му го беше предупредил.

Юсеф.