Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (93)

93

Урсула седеше на дивана и гледаше телевизия.

На дивана на Себастиан пред телевизора на Себастиан.

Със Себастиан.

Беше се озовала там в петък след работа. Пренощува при него. Не правиха секс. За нейна изненада въпросът изобщо не беше повдигнат. Себастиан й предложи стаята за гости без ни най-малък намек и загатване за друго. На другата сутрин я събуди с готова закуска. Преди обяд тя се прибра вкъщи.

Поколеба се дали да не постъпи както беше казала на колегите си — да отиде до Упсала и да изненада Бела. Нима родителите не правеха точно така? Приятни посещения без предупреждение. Няколко спокойни часа, обяд и после обратно вкъщи. Мисълта беше привлекателна, но така и не стигна до действие. Просто не смееше. Вместо това прекара съботата в чистене, пазаруване и пране. Домакински задължения, които една разведена жена трябваше да изпълнява през почивните дни.

А тази сутрин пак отиде при Себастиан. Той се зарадва на появата й. Тя изяде втора закуска с него, излязоха на дълга разходка, след като на вратата почукаха двама работници. В неделя услугите им бяха по-скъпи, както отбеляза Себастиан, но той искаше работата да се свърши. Щяха да му слагат шпионка. 1850 крони.

Докато се разхождаха, приказваха за какво ли не. Тя намираше за освобождаващо да говори с някого, пред когото може да бъде напълно откровена. Който знае всичко за нея и Мике. Не се налагаше да мисли преди всяко изречение. Споменаха и разследването, но Себастиан доста ясно показа, че случаят не му е интересен и надали ще стане такъв в бъдеще. Поне не на този етап. Скелети, раници и списъци с пътници — пълна скука. Американката — или каквато там беше — която по някакъв начин беше замесена в убийството — тя беше интересна. Но и мъртва.

На него му трябваха хора. Живи хора. Покварени, извратени, болни. Хора, чиято представа за действителността и света не отговаря на неговата. Умове, които не можеш да разбереш без усилие. Хора, които другите наричат „зли“ за собствено улеснение. С такива случаи той се заемаше охотно, но дотогава…

Накрая краката ги отведоха в някаква билярдна зала в Сьодер. Поиграха нещо като Осма топка, но със свои си правила. Урсула спечели три от четирите разигравания. Тя се изненада, когато предложи да го черпи една бира на бара, а той си поръча само кола. Някога, когато бяха заедно, Себастиан пиеше. Не някакви притеснителни количества, но с удоволствие. Тя за пореден път се почуди какво е станало с него.

— Какво сънува? — попита го ненадейно. — Горе. В планината…

Той я погледна изненадано от другата страна на масата. Срещна очите й, но те не разкриваха какво си мисли. Себастиан не можа да сдържи усмивката си.

Изненадата му от появата й в четвъртък вечерта не можеше да се сравнява със смайването му от идването й и на следващия ден и пренощуването при него. А сега пък и това връщане към седмицата в „Стурулвон“ с нормален делничен тон. Нито погледът, нито интонацията издаваха мислите й, но това правеше самият въпрос. Тя явно намираше краткия им разговор в трапезарията на планинския хотел за важен.

Беше любопитна.

За него.

Плюс посещението й в дома му. Две нощи, вярно, без секс, но Себастиан усещаше, че независимо от това — а може би точно заради това — сякаш лека-полека намират пътя обратно към нещо подобно на онова, което споделяха, преди тя да научи, че е спал със сестра й.

Беше му приятно, но се питаше защо.

Урсула ясно бе показала, че никога няма да му прости, тъй че какво беше намислила? Да, разводът сигурно беше променил положението, но все пак. Дали тя играеше някакви игрички? Дали това бяха стъпки към изтънчено отмъщение? Възнамеряваше ли да го нарани? Каквато и да бе истината, беше вълнуващо. Най-интересното събитие в цялото това безсмислено разследване.

— Защо питаш? — наведе глава той.

— Обеща да ми разкажеш.

— Помня, но ти защо искаш да знаеш?

Урсула надигна халбата и отпи глътка бира. Той я изучаваше. Досещаше се какво прави. Обмисляше следващата си реплика. С простичкия отговор, че е любопитна, не би стигнала доникъде, сама го знаеше. Трябваше да бъде откровена, да го предизвика или да изкаже теза, която да е длъжен да обори.

— Защото когато слезе в ресторанта и не знаеше, че те гледам…

— Да? — подкани я Себастиан почти нетърпеливо.

Изглежда бе избрала честността. Буквално я виждаше как подбира думите с изключително старание.

— Изглеждаше като човек, изгубил всичко — обясни тя. — На когото нищо не му е останало.

Себастиан не отговори. Добре формулирано от нейна страна. Не го предизвика, нито пък изрече нещо, което би могъл да опровергае. Открито и за жалост напълно вярно.

— Някой път ще ти разкажа — промълви той тихо. — Но определено не тук, нито пък точно тази вечер. Но някой друг път, обещавам.

Урсула бавно кимна. Усети по тона и изражението му, че не е била далеч от истината. Съвсем разбираемо беше той да няма желание да седи на бар стол и да си излива душата на фона на стар хит на „Доритмикс“. Тя самата не искаше да участва в такова нещо.

— Дано да е скоро — отбеляза само.

Повече никой от двамата не повдигна въпроса. Когато се прибраха, майсторите приключваха и на вратата имаше чисто нова шпионка. Вечеряха рано и след това се отпуснаха на дивана. Себастиан не помнеше кога последно е седял с някого да гледа телевизия с крака върху масата. Вероятно с Лили.

— Може ли да остана тази вечер? — попита Урсула, докато се протягаше към дистанционното, за да махне рекламите, които прекъснаха предаването.

— Разбира се.

— Добре тогава.

Спря се на някакъв филм за оцеляване в пустошта по „Дискавъри“. Себастиан я наблюдаваше внимателно с крайчеца на окото. Онези въпроси се върнаха.

Какво беше намислила?

Игра? Отмъщение?

Той не знаеше. И още по-важно — не му пукаше.