Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (47)

47

Шибека седеше до кухненската маса и четеше указанията за употреба на новия си мобилен телефон. Страница след страница с информация как да запазваш номера, да търсиш контакти, да сваляш игри и да поставяш симкарти. Не че тя се нуждаеше и от една стотна от всички налични функции. Искаше да й звънят и евентуално тя самата да се обади веднъж-два пъти. На синовете си и на мъжа от телевизията, Ленарт. Е, можеше да си даде номера и на някоя от приятелките от училище и от работа, но дотук. Никой от близкото й обкръжение не смяташе, че сама жена трябва да се разхожда с личен мобилен телефон. Тя го знаеше. Затова и досега не си беше купила, макар да имаше нужда. И така достатъчно често разтягаше границите на приемливото поведение.

Глупаво беше да провокира без причина. Но сега продължи да чете дебелата листовка на дванайсет езика. Вълнуващо беше да мисли за всички възможности, нищо че тя самата едва ли щеше да се възползва от тях.

Телефонът в антрето иззвъня. Беше Ленарт. Звучеше по-уморен от преди.

— Здравей, Шибека. Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред, благодаря.

— Радвам се, виж, мислех, ако е удобно, утре да се отбия у вас.

Шибека замръзна от ужас.

— У нас?

— Да, така мисля. Трябва да се видя с теб, а може би и с децата ти. Освен това се налага да се свържа и с жената на Саид.

Стомахът на Шибека се сви. Това не й беше хрумвало.

— Не мога — отвърна тя инстинктивно.

— Защо не?

Ленарт звучеше озадачено, неразбиращо.

— Не знам как да обясня. Не е редно — заекна тя безсилно.

— Как така не е редно?

Шибека се поколеба. Как да му обясни? Как да я разбере? Та той беше швед. Шведите можеха да ходят на гости у когото пожелаят, когато им хрумне.

— Не бива да оставам насаме с вас — промълви накрая.

Чу как той въздъхна и осъзна, че с нищо не допринася денят му да стане поне малко по-хубав. Но си имаше правила, дори и на него да му звучаха странно.

— Добре, разбирам — за нейно облекчение отговори Ленарт. — Става ли тогава да се видим в града?

— Да, по-добре е.

— Но все някога трябва да видя и децата ти, и жената на Саид. Иначе няма да се получи.

Шибека не знаеше какво да отговори. Не беше осъзнала напълно мащабите на започнатото. Въобразяваше си, че веднъж като се срещнат, всичко ще се нареди от само себе си, че това ще е достатъчно. Мъжът от телевизията щеше да открие какво се е случило със съпруга й и по някакъв магически начин щеше да разреши всичко. Сега й стана ясно, че пътуването тепърва започва.

— Трябва да си помисля. Не си го представях така.

— Само че така се налага. Иначе няма как да продължа.

Естествено, беше прав. Изведнъж се почувства уморена и омаломощена. Не остана нищо от радостта, че това, за което мечтаеше от толкова отдавна, най-сетне се сбъдна. Че някой я изслуша и й повярва. Сега получи сметката.

— Ще говорим утре — промълви накрая. — Ще ви се обадя. Купих си мобилен телефон.

— Добре, ще ми дадеш ли номера?

— Още не съм го включила.

— Няма нужда да го включваш, за да имаш номер — обясни Ленарт с такъв тон, сякаш помага на малко дете. — Написан е на отделно листче.

— Знам, но има толкова много страници…

Чу как той пак въздъхна.

— Добре, обади ми се по-късно. Нали имаш моя номер?

— Да. Пише го в писмото. Ще ви се обадя.

— Добре, ще чакам. — Звучеше дори по-изтощен, отколкото се чувстваше тя. — Най-късно утре.

И после затвори. Шибека остана със слушалката до ухото.

После се върна в кухнята. Седна до масата и се загледа в новия си мобилен телефон и синята опаковка, която някога беше символ на новите възможности. Сега беше само фалшив пророк.

Какво всъщност бе очаквала? Ясно беше, че рано или късно ще се стигне до сблъсъци. Може би точно това беше необходимо, за да получи отговор на въпросите, които я тормозеха от толкова време. Щеше да се наложи да се бори, за да научи истината, независимо че щеше да боли и близките й нямаше да го одобрят. Самата тя не се тревожеше кой знае колко — и без това мнозина вече я намираха за твърде… пошведчена. Не, безпокоеше се за момчетата си. Те уважаваха по-възрастните, гледаха на тях като на връзка с родината и с баща им. Тя не искаше действията й да унищожат тези отношения.

Как да постъпи?

Шибека се замисли как би я посъветвал Хамид. Винаги беше толкова разумен, особено когато тя се отчайваше. Липсваха й думите му, мислите му. Точно сега се нуждаеше от тях повече от всичко.

На вратата се позвъни и в следващата секунда в ключалката се завъртя ключ. Беше Мехран, без съмнение. Той винаги правеше така — първо звънеше, после сам си отключваше. Ейер звънеше ли, звънеше, докато тя не му отвори. Но не и Мехран. Така й казваше: „Здравей, ето ме, но ще се справя сам“.

Тя отиде в антрето и го погледна. Слабичък, висок и щастлив, че се е прибрал у дома. Остави чантата си на земята и си събу обувките.

— Хубаво ли беше на спортния празник?

— Горе-долу. Двамата с Леван се загубихме.

— За дълго ли?

— Към час. Ама си бях оставил обяда в съблекалнята и страшно огладнях.

Той я целуна по бузата и отиде в кухнята.

— Какво е това? — полюбопитства, като видя на масата опаковката от мобилния телефон.

— Телефон — отговори Шибека честно.

— За кого?

— За мен.

Мехран й хвърли поглед, който тя не можа да изтълкува ясно, след което взе телефона и го разгледа. Евтин стар модел. Бързо загуби интерес и го върна на място.

— Не знаех, че ти трябва — отбеляза той, отиде в хола и включи телевизора.

Както винаги, „Никелодеон“. Шибека се загледа подире му. Толкова беше пораснал. Ставаше мъж. Понякога се плашеше колко бързо минава времето.

— Ще ти направя чай — подвикна тя.

— Благодаря! — чу се откъм хола заедно с музиката от телевизора.

Шибека напълни електрическата кана, включи я и изведнъж се закова на място. Какви ги вършеше? Държеше се като пропаднала жена. Криеше тайни и действаше зад гърба на хората, които обича.

Не беше прилично.

Въобще не беше прилично.

Не можеше така. Беше поела по опасен път. Лъжите щяха да се увеличават, а с тях и разстоянието до момчетата.

Тя взе решение. Пое дълбоко дъх и отиде при Мехран, който се беше проснал на дивана. Думите се изляха по-лесно, отколкото бе очаквала.

— Захванала съм нещо. Нещо, за което трябва да ти разкажа.

Той я погледна любопитно и Шибека отново си помисли колко е пораснал. Вече не беше момченце и тя уважително сведе поглед, седна до него и го хвана за ръка. Той трябваше да знае истината и тя щеше да го послуша, както и да реагираше.

— Става дума за татко ти.

Усети как ръката на Мехран леко трепна. Не обичаше да говори за баща си. Шибека дълго време се тревожеше за това, но постепенно разбра, че той скърби по свой начин. Като мъж.

Хамид.

Изчезнал, но неизменно присъстващ.

Шибека заразказва. Всичко.

Телевизорът работеше, но никой не му обръщаше внимание.