Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (91)

91

Мехран беше прекарал съботата сам с музиката и мислите си. Те прииждаха и се отдръпваха като морски вълни, ту се спираха, ту му се изплъзваха. Но една от тях го спохождаше отново и отново и до вечерта той взе решение как да постъпи. Налагаше се да се изправи срещу Мелика. Нямаше да й позволи да увърта повече. Майка му можеше да го придружи, ако иска. Той го разбираше. Но разбираше също, че ще е по-добре, ако го направи сам. Ако отиде без нея, Мемел и останалите нямаше да могат да се възпротивят толкова силно. А ако нещо се обърка и докара неприятности, по-добре вината да поеме единствено той. Щеше да им обясни, щеше да постави картите на масата. Да разкаже за лъжите на Мелика. Бяха длъжни да го изслушат. Не бяха длъжни да изслушат Шибека. Това беше разликата между мъжете и жените и той трябваше да я разбира и да се научи да се възползва от нея.

Сутринта Шибека му направи закуска. Той яде с охота, каза й, че излиза, но не и къде ще ходи. А сега стоеше пред нейния блок. Искаше да изненада Мелика, да я хване неподготвена. Да не я оставя да мисли, а да удари внезапно и без предупреждение. Само че не знаеше как. Като й звънне на вратата, несъмнено щеше да я изненада, но нямаше как да се вмъкне в апартамента й без покана, а определено не искаше да води този разговор в коридора.

Накрая му се удаде шанс. Видя я да се отдалечава с приятелка преди около час, а в момента Али, синът й, приближаваше с няколко момчета. Разделиха се на кръстовището. Али продължи към своя блок, приятелите му поеха по другия път. Гласовете им заглъхнаха. Мехран се бе притаил зад едно дърво и гледаше момчето, което крачеше безгрижно към него. Естествено, той познаваше Али, но Ейер беше по-близък с него и по възраст, и по интереси и двамата отдавна не бяха разговаряли. Той се показа и с бърза стъпка тръгна към момчето. Лицето на Али светна, като видя кой се задава.

— Здравей, Мехран! — поздрави той щастливо.

Изглеждаше искрено радостен да го види. Чудесно, помисли си Мехран, майка му явно не му беше казала за проблемите си със семейство Хан. Това щеше да улесни нещата.

— Здравей, Али. Как я караш? — попита той възможно най-спокойно.

— Добре. А ти?

— Може ли да постоя с теб? — попита Мехран и кимна към блока. — Забравил съм си ключовете и е доста хладно, а мама ще се прибере чак след няколко часа.

Опита се да потрепери от студ, за да придаде достоверност на историята си. Али се хвана.

— Разбира се. Мисля, че мама я няма, така че нямам какво да ти дам за ядене.

— Няма значение. Можем да гледаме телевизия.

Мехран изпита леко притеснение, когато Али отключи вратата на апартамента и влезе. Нямаше представа дали ще се получи, но чувстваше, че поне ще има някакво преимущество, когато Мелика се прибере и го завари на дивана. Стига да си дойде сама. В противен случай щеше да му се наложи да смени плана.

Двамата с Али прекараха един час пред телевизора. Побъбриха малко за Ейер и за училището и приятелите, след което разговорът замря. Мехран си имаше други теми за размисъл. А и Али не показваше, че се чувства неловко от дългото мълчание. Изглеждаше щастлив, че някой толкова по-голям е седнал с него да гледат анимационно филмче. Може и да не е било толкова необичайно, но той нямаше как да знае. Всичките му приятели имаха братя и сестри, никой друг не беше само дете.

Най-сетне вратата се отключи. Али реагира радостно.

— Мама си идва — обяви той.

— Добре — промълви Мехран и леко се надигна.

След това се обърна строго към Али:

— Върви си в стаята.

Али доби шокиран вид.

— Защо?

— Върви си в стаята, ти казах! Веднага!

Али се изправи. Погледът му издаваше бунтовни настроения. Това беше неговият дом, нямаше намерение да мърда от мястото си.

Мехран се подразни от несполуката. Явно авторитетът му още не беше голям. Но същевременно усети, че няма желание да се кара на Али. Той беше просто едно невинно момченце, също като него някога. Може би точно това беше проблемът. Беше преживял твърде много.

— Трябва да говоря с майка ти — обясни той по-меко. — Насаме.

Али не успя да му отговори, тъй като Мелика се показа на пътната врата. Носеше торба с покупки. Сепна се от присъствието на Мехран.

— Какво правиш тук, Мехран?

— Мисля, че знаеш.

Той пристъпи покрай Али, който стоеше неподвижно и изглежда не знаеше как да постъпи.

— Какво е станало, Али? — попита тя разтревожено.

Мехран отговори вместо него:

— Помолих го да си отиде в стаята. Знам, че лъжеш. Реших, че няма нужда той да чува всичко.

Тя пребледня и пусна торбата с покупките на пода.

— Изчезвай оттук, Мехран. Веднага.

Мехран поклати глава. Нямаше да се предаде. Никога.

— Не си длъжна да говориш с майка ми. Но на мен трябва да кажеш.

— Какво трябва да ти казвам? Какви ги говориш?

— Ходих до магазина на Саид. На съпруга ти. На бащата на Али. Досещаш ли се какво ми казаха там?

За миг тя не знаеше как да отговори. Той усети, че думите му са улучили право в целта, пробили са стената от лъжи около нея. Тя сякаш си глътна езика; като че се надяваше мълчанието й да го накара да се откаже и да си тръгне. Притеснението му напълно отстъпи пред силата на волята.

— Ако предпочиташ, мога да отида при Мемел. Той сигурно доста ще се заинтригува, като чуе, че братовчедите ти и Саид са се карали. Че са продали магазина един месец след изчезването му. Или той вече знае? Всички ли знаят? С изключение на нас?

— Не е вярно — промълви тя безсилно накрая и се отпусна на табуретката до вратата.

— Кое не е вярно, Мелика?

Тя сведе очи към пода. Към краката си. После към сина си.

— Върви си в стаята, както ти се каза.

Али я изгледа смаяно.

— Ама, мамо…

— Чу ли какво ти казах? — извика тя.

Мехран забеляза, че гласът не й се подчинява. За сметка на това той беше намерил своя.

Али се оттегли. Вероятно никога вече нямаше да гледа на Мехран по същия начин. Мелика най-сетне го погледна в очите. Нейните вече не бяха враждебни. Само печални.

— Не зная какво е станало, Мехран. Наистина не зная.

— Но знаеш повече, отколкото казваш, нали?

Тя кимна леко, едва забележимо.

— Кой е Юсеф?

Тя пребледня като платно.

— Лош човек. За всичко е виновен той.

Очите й вече не изразяваха печал. Вместо това в тях се четеше страх. Терзание, може би дори ужас.

Той протегна ръка към нея. Сега трябваше да бъде по-мек. Истината го изискваше.

— Разкажи ми — подкани я.