Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (90)

90

Този път Ваня чака над половин час пред входа на „Вестманагатан“, докато най-после мъж и жена на средна възраст дойдоха хванати ръка за ръка, спряха се, въведоха кода и влязоха през вратата. Ваня бързо притича и се мушна след тях. Те я загледаха с подозрение, докато минаваше покрай тях пред асансьора, и Ваня очакваше всеки момент да я накарат да се легитимира. Но никой от двамата не продума, само впиха очи в нея, все едно искаха да запомнят всяка нейна черта, в случай че после ги призоват за свидетели. Ваня бързо се качи на третия етаж. Идеята вероятно беше глупава, но тя трябваше да знае.

Не беше останала дълго при Себастиан. Поплака, изля си мъката. Той я прегърна, стоя с нея в антрето, докато се успокои, предложи й да остане — тъкмо пържел кюфтета — но тя отказа. Имаше нужда да остане сама, да помисли над думите му, над цялата информация. Наистина искаше да му повярва, но усети че не може, не и просто така. Не беше толкова лесно. Той бе показал нова страна на характера си, един подобрен Себастиан, но все пак Себастиан. Умен, но без съвест и без скрупули — всичко, което допреди няколко часа бе смятала за качества, сега говореше против него. Ето защо тя се върна на „Вестманагатан“. За да научи истината. За да може да смята Себастиан за приятеля, от когото така отчаяно се нуждаеше.

Позвъни на вратата на Елинор Бергквист. Наближаваше полунощ, но не я беше грижа. Звънна още веднъж. Задържа пръста си върху копчето по-дълго. Настоятелно. Усети движение зад шпионката и след малко ключът се завъртя и вратата се отвори, колкото позволяваше веригата.

— Здравейте, казвам се Магдалена — започна Ваня. — Трябва да говоря с вас за Себастиан Бергман.

— Какво за него? — попита Елинор със смесица от скептицизъм, безпокойство и радост в гласа.

— Може ли да вляза?

— Не.

За да придаде тежест на отказа си, тя бутна вратата и остави съвсем тесен процеп. Притисна буза в нея и надникна навън с едното си око.

— Какво за Себастиан? — повтори тя.

Ваня обясни, че е полицайка, като стискаше палци Елинор да не поиска да види документите й. Желанието й се сбъдна и тя продължи — текущо разследване на „Икономическа полиция“ довело до Себастиан и било възможно той да загази. Малката ивица от лицето на Елинор, която се подаваше иззад вратата, доби разстроено изражение. „Дактея“, Троле Хермансон и фактът, че той е мъртъв, че материалите са предадени от човек, свързан със Себастиан — всичко това принуждавало полицията да научи нещо повече за ролята на Себастиан в тази история, продължи Ваня. Случаят бил сложен и когато имената на колеги се появявали в подобни разследвания, рутинната процедура била да се проучат по-задълбочено. Елинор кимна сериозно и Ваня сама се впечатли колко добра лъжкиня се оказа.

Елинор заобяснява. Ваня усети, че жената изпитва едновременно гордост от участието си и амбиция върху Себастиан да не падне и прашинка.

Да, помолил я да изхвърли торбата, но тя прочела съдържанието и решила да му помогне.

Не, Себастиан никога не е казвал, че Валдемар представлява някаква заплаха за него, нито е изявявал желание да му навреди по някакъв начин, Елинор сама стигнала до това заключение. Може би е сбъркала.

Да, чула, че той е получил материалите от някой си Троле, но не била сигурна.

Ваня се успокояваше все повече с всяко следващо потвърждение на думите на Себастиан от страна на Елинор. През последните дни беше минала през толкова противоречиви емоционални състояния, че не би издържала, ако се окаже, че Себастиан по някаква необяснима причина е изиграл активна роля в уличаването на баща й. Сега обаче изглеждаше, че е точно обратното.

Той беше предпочел да я предпази.

Да я спаси. Отново. Точно както направи срещу Хинде.

И е щял да успее, ако не беше жената, която сега си криеше половината лице зад вратата. Ваня усети как гневът се надига в нея. Чисто, недвусмислено чувство, добре дошло след вихъра от мъка, болка, подозрителност и смут от последното денонощие.

— Себастиан върнал ли се е в града? — попита Елинор с надежда в гласа.

— Защо?

— Искам да го видя.

Във всеки друг случай Ваня би съжалила жена, попаднала в положението на Елинор. Прийомът на Себастиан да ги изрита и после да откаже да говори с тях беше малодушен и безсърдечен. Пълна свинщина. Изцяло би заела страната на жената. Във всеки друг случай.

— Той каза, че вече не сте заедно — отвърна тя прямо.

— Само за да ме защити — заяви Елинор.

— От какво?

— От Валдемар Литнер.

Гневът у Ваня се примеси с нетърпение. Елинор си противоречеше. Тъкмо я беше уверила, че Себастиан не е смятал Валдемар за заплаха. В комбинация с всичко останало Ваня усещаше, че ще си изпусне нервите. Беше изтърпяла толкова гадости, че беше време и тя да стъжни нечий живот. Жената пред нея беше нанесла страхотни щети; освен това така щеше да услужи и на Себастиан.

— Той те е изгонил, ти си луда и не иска да те вижда повече — изръмжа тя и се взря в окото в процепа на вратата.

Елинор подскочи, все едно са я зашлевили.

— Не го е казвал!

— Напротив, каза го.

Ваня се наслаждаваше на усещането. Възвърна си контрола над ситуацията. Може би утре нямаше да се гордее със себе си, но щеше да му мисли, когато му дойде времето. Сега единствено искаше да поръси още сол в раната.

— Каза, че си смахната и че те е приютил само от добро сърце, но повече не можел да те изтърпи. Особено пък след това, което си причинила на Валдемар Литнер.

Лампата на площадката угасна. Мракът беше пълен и Ваня нямаше как да види, че окото на Елинор се присви и сякаш стана по-тъмно, когато го насочи към нея с чувство, което не би могло да се изтълкува погрешно. Омраза.

— Стой далеч от Себастиан — чу Елинор глас в мрака и тъмната фигура зад вратата изчезна.

Жената не запали лампата, докато слизаше по стълбите, вероятно за да придаде драматизъм на оттеглянето си, предположи Елинор и затвори вратата.

Тя забърза към прозореца на спалнята. Ако тази Магдалена пресечеше улицата и тръгнеше наляво, Елинор щеше да я види. Така и стана. Елинор я проследи, докато изчезна от поглед. После се отпусна върху разхвърляното двойно легло.

Ама че ужасни неща й наговори.

Ужасни, но дали и верни?

Валдемар Литнер беше в затвора. Не можеше да застрашава никого и все пак Себастиан не й се обаждаше. Не я покани да се върне — сега, когато опасността бе отминала.

Дали младата жена каза истината? Дали Себастиан никога не се е боял от Валдемар? Дали тя беше разбрала ситуацията погрешно? В такъв случай…

Дори не искаше да си го помисля.

В такъв случай наистина е мислел всички онези неща, които беше написал в писмото върху куфара й.

В такъв случай не й беше казал онези ужасни работи и не я беше изгонил от апартамента си, за да я предпази. Беше се отегчил от нея. Наистина е гледал на нея само като на домашна помощница, която чука. А сега бе свършено. Онази медицинска сестра, за която спомена… наистина е спал с нея. С нея и кой знае с колко други.

Елинор го обичаше.

А той си играеше с нея.