Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (98)

98

След като даде на мъжа от телевизията инструкции как да го намери и затвори телефона, Чарлс постоя в хола си. Вече прииждаха от всички страни. Обкръжаваха го и се опитваха да го натикат в ъгъла. Той трябваше да се погрижи. Точно както се беше погрижил за всичко останало. Оставаше му само да продължи напред, разумно и методично. За миг си беше позволил лукса да мисли за брат си, за децата, но тук чувствата единствено пречеха. Притискаха те и те караха да стоиш на едно място, докато бъдеш разкрит. Действието беше единственият път напред. Докато можеше, щеше да затваря всяка врата, която другите отворят. Не ставаше дума за него. Ставаше дума за сигурността на държавата. Той бързо приготви една чанта с вещи от първа необходимост и слезе при колата. Погледна къщата си, както предполагаше, за последен път. Беше се чувствал добре тук. Беше хубава къща. Хубав живот. Жалко, че никога няма да си го върне. Дали да напише писмо на Мариане? Тя не би могла да разбере. По-добре да й се обади. По-късно. Когато му хрумне начин да й обясни и да я успокои. Тя щеше да се разстрои ужасно.

Хайде пак се остави на чувствата. Не биваше така. Те щяха да го унищожат. Преди девет години им позволи да го завладеят и Патриша Уелтън умря. Сега трябваше да продължи да действа. Нямаше друг начин. Качи се в колата и потегли. Излезе на магистралата и пое по нея. След известно време забеляза насреща полицейски автомобил. Забави скоростта до позволените 80. Размина се с полицаите, но видя в огледалото как те намалиха и дадоха десен мигач. Нямаше как да знае, разбира се, но имаше чувството, че са се запътили към дома му. Оказа се прав. Никога нямаше да се върне.