Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (70)

70

Анита беше прекарала целия ден на мястото си, заровила нос в наръчниците за компютърната система. Те се състояха от три обемисти папки, поставени над общия за целия отдел ксерокс. Папка номер едно беше захабена и омачкана. Съдържаше наръчник за употреба за лаици и се предполагаше, че дава отговор на най-често задаваните въпроси. След кратко безплодно търсене в нея Анита се съсредоточи върху папки номер две и три. Искаше да види как работи бекъп системата и възстановяването на файлове след краш. След няколкочасово издирване тя установи, че в главния им сървър има две бекъп системи. При едната, ако бе разбрала правилно, огледален сървър копираше цялата информация от главния на всеки три минути. Това беше основният бекъп на системата и първата им защитна линия. Беше напълно автоматизиран и насочен към минимализиране загубата на данни. Къде точно се намираше огледалният сървър, не се разбираше от текста, но тя прочете, че фирма „Ай-тек“, изградила системата едно време и според наръчника все още занимаваща се с ъпдейтите, отговаряла и за него.

Втората бекъп система беше от старомодните и се състоеше от стример, който копираше информацията ежедневно. Поддържаше се ръчно, тъй като лентите трябваше да се сменят и складират. От наръчника не ставаше ясно кой точно се занимава с това, но Анита подозираше, че това влиза в задълженията на вътрешния компютърен отдел на полицията. Отчасти защото ръководството пестеше пари, като оставяше по-простите задачи да се решават вътрешно, отчасти понеже компютърният отдел не беше намалял като персонал, след като Националната полиция купи системата на „Ай-тек“, което би станало, ако това им задължение бе отпаднало. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че с лентите все още се занимават техни хора и ако изобщо някоя брънка във веригата на сигурността е слаба, то несъмнено това е именно вътрешният отдел. „Ай-тек“ от друга страна… там нямаше никакъв шанс. Те бяха професионалисти. Софтуерът беше израелски, макар фирмата официално да се водеше шведска. Той беше специално създаден за израелското разузнаване Мосад и за националната им отбрана и едва по-късно се превърна в комерсиален продукт. Анита не се съмняваше, че „Ай-тек“ все още е в ръцете на израелците. Евреите ги биваше в бизнеса, всеки го знаеше, и никога не биха оставили някакви си шведски компютърджии да вадят големите пари.

Докато траеха преговорите, тя беше проучила фирмата щателно и дори прати анонимно писмо на Националната полиция, в което посочваше колко е неподходящо да изберат точно „Ай-тек“ поради връзките им с ционистката държава. Естествено, не беше оказало никакво влияние върху онези, които решаваха; анонимните й писма никога не водеха до нищо. „Ай-тек“ спечели поръчката. Същевременно тя трябваше да признае, че системата им наистина е отлична. Беше стабилна, търсачките и филтрите бяха изключително ефективни. Не че беше кой знае колко странно — те живееха, обградени от врагове от всички страни, тъй че нямаха друг избор, освен да търсят най-високо качество; не като в Швеция, където не мислеха за друго освен за политическа коректност и толерантност. При евреите не беше така, както ги бяха натиснали отвсякъде разни арабески и терористи.

Тя продължи да прелиства папките, за да се увери, че не е пропуснала нещо. Дори прекара известно време в четене на списъка с грешките, за да види дали няма да излезе нещо. Тъкмо там намери последната следа, от която се нуждаеше.

Error 237, така се наричаше.

Обяснението беше дълго и на английски под заглавие Soft-write error with backup-exec. Тя се зачете и най-долу в безкрайното и неразбираемо обяснение, пълно с технически термини и съкращения, най-сетне зърна: „Моля, свържете се със съпорта на Националната полиция“. Който търси, намира, помисли си тя. Отне време, но поне стигна до някакво възможно решение. Лентата с бекъпа вероятно се намираше някъде из управлението. Изтриването на информация от файла за двамата афганистанци бе извършено преди четири дни. Значи имаше надежда непромененият файл, оригиналът, все още да съществува.

Въпросът беше колко време съхраняват лентите. Знаеше, че ги използват по няколко пъти, невъзможно беше да ги пазят всичките, би изисквало огромни складове, за които знаеше, че тук нямат капацитет. Но би трябвало да ги оставят поне един месец, предположи тя, така че вероятността оригиналният файл да се спотайва някъде сред нулите и единиците беше голяма.

Но доколко реалистично беше тя да се докопа до него?

Нямаше каквито и да било пълномощия, нито достатъчно умения за работа с тези машини, така че се нуждаеше от помощ. И се досещаше къде може да я намери.