Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (12)

12

— Трябва да се изнесеш.

Себастиан остави ножа и вилицата и се обърна към Елинор, която нареждаше чашите в миялната. Беше отлагал този момент твърде дълго. Тя не беше на работа през уикенда, а той в никакъв случай не можеше да изтърпи четиридесет и осем часа разпалени разисквания, упреци, сълзи и ярост, които щяха да го подтикнат да я изрита навън в буквалния смисъл на думата. След малко тя трябваше да тръгне за работа, а той знаеше, че е от изпълнителните. Нямаше никаква опасност да остане вкъщи или да закъснее. Стига изобщо да схване какво й казва. Не беше съвсем сигурно.

— Много си забавен — отвърна тя, без дори да го поглежда, с което потвърди най-големите му страхове.

— Говоря сериозно. Трябва да се изнесеш, иначе ще те изхвърля.

Елинор затвори миялната, изправи се и го изгледа с весела усмивка.

— Но миличък, как ще се справиш без мен?

— Ще се справя отлично — отряза я Себастиан, едва сдържайки раздразнението в гласа си.

Как само мразеше, когато му говореше като на дете.

— Много си забавен — отбеляза тя отново, отиде при него и го погали по бузата. — Трябва да се обръснеш, боцкаш — усмихна се, наведе се и го целуна по устата. — До довечера.

Тя излезе от кухнята и Себастиан я чу как влиза в банята. По вече до болка познатите шумове разбра, че си мие зъбите. Въздъхна тежко. Получи се като всичко останало. Какво ли си беше въобразявал? Всеки разговор с Елинор, който не се въртеше около баналностите от ежедневието, стигаше до задънена улица. Тя никога не го слушаше. Не разбираше какво й говори. Тълкуваше всичко в своя полза. Ако нямаше как да обърне думите му в нещо положително за себе си, чисто и просто отказваше да ги схване. Както сега.

„Трябва да се изнесеш.“

Нямаше място за интерпретация. Беше съвсем недвусмислено. Това беше реалността.

Само че в света на Елинор реалността не беше нещо точно и фиксирано. Тя можеше да я оформя както й хрумне. Той й го беше позволявал твърде често. Стига толкова. Този път щеше да я накара да го чуе. Реши да даде свобода на натрупаното раздразнение и недоволство, стана от масата и се насочи към банята. Отвори вратата — тя никога не се заключваше — и застана на прага. Елинор срещна очите му в огледалото.

— Искаш ли да знаеш къде бях в четвъртък вечерта?

Елинор продължи да си мие зъбите, но изражението й беше категорично.

Не, не искаше да знае.

— Искаш ли да знаеш защо не се прибрах?

Елинор плю в мивката, остави четката за зъби в пластмасовата чаша на поличката и се избърса в една от карираните хавлии, които беше донесла от работа.

— Сигурно си имал причини — отвърна тя и си проправи път покрай Себастиан към коридора.

— Да, причината се казва Гунила, на 47 години е, медицинска сестра.

— Не ти вярвам.

— Така ли? Защо?

— Никога не би ми го причинил.

— Напротив, бих.

Елинор поклати глава, докато си обличаше палтото.

— Не, не би. Това би значело, че искаш да ме нараниш, а защо ще го искаш?

Себастиан я наблюдаваше, докато тя се навеждаше да си обуе ботушите с бързи, резки движения. Ръбът й се изплъзна. Започна отново. Още по-рязко. Сякаш се бореше да не загуби самоконтрол. Себастиан усети как раздразнението го напуска, изместено от известно съчувствие. Опита се да се отърси от него. Не можеше да си позволи слабост. Въпреки това, когато заговори, с разочарование чу, че тонът му е омекнал:

— Не го искам. Просто държа да разбереш, че повече не можеш да живееш тук.

— Но защо?

— Беше грешка, изобщо не биваше да се местиш при мен. Аз сбърках; изпитвах известна, не знам… вина. Отначало си мислех, че търся точно това, но не е така.

За първи път, откакто излязоха в коридора, погледите им се срещнаха.

— Нима не ни беше хубаво?

— Между нас няма нищо.

Елинор замълча. На Себастиан му се стори, че вижда сълзи в очите й. Дали щеше да успее? Макар да не беше достатъчно твърд? Крайно време беше. Сега важното беше да не й дава възможност да интерпретира и да го разбере погрешно. Да схване за какво става въпрос.

— Ти си като домашна помощница, която чукам. Не ме е грижа за теб, а теб те е грижа твърде много за мен, не е нормално.

Елинор не отговори, но Себастиан усети известна промяна в погледа й. Стана някак по-твърд. Проблясваше по начин, който не бе виждал досега у нея. Стори му се, че някой друг, някога, също я е нарекъл ненормална. Може би не един, неведнъж. Очевидно не й хареса.

— Ще говорим довечера.

Металически тон в гласа й, който не беше долавял преди. Най-сетне го беше чула. Той не биваше да отпуска хватката точно сега.

— Не, няма за какво да говорим. Съвсем просто е. Ти ще се изнесеш оттук. Изобщо не биваше да идваш.

— Както казах, ще говорим довечера.

Елинор отвори вратата и излезе. Без целувка на излизане — и това беше нещо. Но битката далеч не бе спечелена. Себастиан подозираше, че вечерта тя ще се прибере с помирителен подарък, ще приготви чудесна вечеря, ще се извини за глупавата караница. Прости и забрави.

Не беше невъзможно тя да успее. Някак винаги съумяваше да пречупи съпротивата му. Просто не биваше да й дава възможност за това.

Когато се нанесе при него, Елинор носеше само малък куфар. Явно няколко пъти беше ходила до апартамента си, за да донесе още вещи, но и така при Себастиан нямаше много нейни притежания. Черният куфар, с който дойде, и един хартиен плик щяха да бъдат достатъчни. Той щеше да й стегне багажа.

Доволен от плана си, тръгна към кухнята, но беше прекъснат от звъненето на мобилния телефон. Бързо затършува из джобовете на якето си. Намери го и погледна дисплея. Боеше се да не е Елинор, но се оказа Торкел. Себастиан се изненада от обладалото го чувство на радостно очакване, преди да вдигне.

Не остана разочарован.

Шестима мъртви. Излитаха за Йостершунд след три часа.

Докато си приготвяше багажа, го обхвана чувство, че се е върнал петнайсет години назад във времето. Бързо пъхаше необходимите дрехи в чантата, без да знае колко време ще отсъства; надяваше се да го очаква истинско предизвикателство. Не се беше замислял истински за това от много, много години, но сега, докато вървеше между гардероба и отворения върху леглото сак, го осъзна.

Беше му липсвало.

Нямаше просто да използва уменията си. Щеше да работи заедно с Ваня. Освен това се бе отървал от Елинор.

Точно сега положението не можеше да бъде по-добро.