Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (19)

19

При Енафорш свиха вляво. Вдясно преди Хандьол. През тясна долина, където планините в топлите си есенни цветове се издигаха под дъжда от двете страни на шосето. Пътят ставаше все по-тесен. После изведнъж пред тях се изпречи широк паркинг и пристигнаха. Голяма продълговата сграда с пристройки във всички посоки. Едната страна свършваше с нещо като осмоъгълен израстък, подобен на силоз. Сиви покриви. Навсякъде. На пръв поглед сякаш осемдесет процента от сградата се състоеше от покрив. Себастиан не разбираше нищо от архитектура, но знаеше кога нещо е грозно. А тази постройка беше грозна. Функционална като планинска станция — може би, но в никакъв случай красива.

Компанията побърза да влезе и беше посрещната на рецепцията от мъж и жена, които се представиха като Матс и Клара. Раздадоха ключовете, докато обясняваха какво се очаква да бъде времето през следващите дни. Можели да останат колкото поискат, нищо че хотелът всъщност вече бил затворен. През деня персоналът щял да идва, за да вкара всичко в ред преди зимата. Някои щели да останат, но в лични жилища. За обяд и вечеря щяла да идва готвачка. Закуската се поднасяла в трапезарията. Евентуално щели да минат и майстори, които трябвало да направят някои малки ремонти, но щели да остават само през деня. Ако им трябвало нещо или имали въпроси, Матс и Клара били винаги на линия.

Решиха да си оставят багажа по стаите, да хапнат набързо и да се качат в планината възможно най-скоро. Докато още беше светло. Хедвиг беше повикала две коли.

Торкел пусна чантата на леглото си и отиде при прозореца. Гледаше към рекичката. Водата беше придошла. Над нея минаваше висящ мост и той виждаше отъпканата пътека, по която туристите се качваха в планината. Радваше се, че са тук. Не можеше да отрече, че има известни надежди за това пътуване. Само че не свързани с полицейската чест. Лични. Надяваше се двамата с Урсула отново да се сближат. Може би да продължат напред. Твърде дълго бяха живели според трите правила, поставени от Урсула.

Само на работа.

Никога вкъщи.

Никакви планове за бъдещето.

Правилата бяха прости, те ги бяха спазвали в продължение на няколко години и се беше получило. Но сега нещата се промениха. Урсула беше дошла у тях. Беше го потърсила. Желаеше го. Вкъщи. В Стокхолм. Две от трите правила бяха нарушени, при това от самата нея. Торкел смяташе, че това усложнява нещата. В последно време в редките случаи, когато разговаряха, беше оставал с впечатление, че Урсула се е променила. Не много. Нищо генерално. Малки знаци. Детайли. Според него се дължеше на страха й, че са на път да забравят и третото правило. Може би тя се боеше да мисли за общо бъдеще с него. Той самият желаеше това повече от всичко друго, но не смееше да поеме инициативата. Всичко правеха по правилата на Урсула. Винаги. Той искаше да се движат напред, но сега имаха шанс да отстъпят назад.

Да се върнат.

Отново да следват правилата.

Несъмнено едно време беше много по-просто. Сега той се надяваше, че отново ще намерят онова място и ще поемат напред оттам. Няколко нощи в хотел далеч от съпруга й. Отстъпù, за да направиш крачка напред.

Това искаше той. На това се надяваше.

Както обикновено, нямаше представа какво мисли Урсула.

След обяда, състоящ се от гулаш, хляб, кафе и шоколадов сладкиш, всички се събраха пред станцията. Дъждът се беше усилил. Направо се лееше, докато минаваха по висящия мост по посока на двата джипа, които ги чакаха от другата страна. Себастиан мразеше дъжда. Нямаше значение, че е добре облечен. И така след няколко минути щеше да се чувства мокър до кости. Мокър и замръзнал.

„Няма лошо време, само неподходящи дрехи.“

Само олигофрен с промит мозък би могъл да измисли нещо подобно. Времето беше ужасно. Обективно погледнато, времето си е шибано, както и да си облечен. На Себастиан му идваше да се прибере в хотела и да чака там. Реално нямаше нужда да гледа мястото. Но в този момент стигнаха до колите и се прибраха на сушина. Той се промъкна покрай Йенифер и се мушна вътре преди всички останали.

След около половин час пристигнаха.

Над останките беше разпъната голяма бяла шатра. Електрически генератор, задвижван с бензин, захранваше прожектори във всеки край на шатрата, включени срещу прииждащия мрак. Хедвиг ги поведе към един петдесетинагодишен мъж, който се представи като Ян-Ерик Каск. Той се ръкува с всички и после тръгна през калта към шатрата.

— Склонът поддал под една туристка и ето какво намерихме…

Той посочи входа на шатрата и Себастиан незабавно се вмъкна вътре. Урсула го последва. Торкел се спря отпред и се огледа.

— Има ли място за всички?

— Да, ще се съберем. Само не отивайте съвсем до ръба, да не се търкулнете и вие.

Торкел, Били, Ваня и Йенифер го последваха в шатрата. Вътре беше влажно и душно. Заради прожекторите и дъжда въздухът беше като в парник. Всички си разкопчаха якетата, като влязоха.

В средата имаше правоъгълен изкоп, около два на пет метра, не повече от метър дълбок. На дъното лежаха шест скелета, наредени в горе-долу права линия един до друг. Два от тях на пръв поглед много по-къси от другите. Два с остатъци от парцаливи дрехи около костите. Скелетът най-далеч от входа беше с протегната под стената на шатрата ръка, сякаш проверяваше дали навън още вали. Чуваше се как долу водата блика. Ян-Ерик влезе в шатрата и клекна край гроба. Кимна по посока на останките в другия край.

— Ей там се е сринала пръстта. Жената повлякла ръката при падането. Прибрали сме я в една кутия.

Урсула кимна. Свали капачето от обектива на фотоапарата и той веднага се замъгли, както и беше очаквала. Подаде го на Били и си сложи тънки ръкавици, преди да клекне до гроба срещу Ян-Ерик. Себастиан и останалите стояха в редица покрай стената на шатрата. Това беше специалността на Урсула. Нейната сцена. Те бяха просто зрители.

— Шест скелета в сравнително добро състояние. Старателно наредени един до друг, не хвърлени.

Тя говореше по-скоро на себе си, отколкото на екипа и на Ян-Ерик.

— Това означава ли нещо? — почуди се Йенифер тихичко, несигурна дали е позволено да говори.

Урсула хвърли бърз поглед на Себастиан, сякаш за да му позволи да отговори.

— Би могло. Може да сочи, че той показва известно уважение към жертвите. Или че е много подреден и не особено емоционален.

— Как ги изровихте? — обърна се Урсула към Ян-Ерик.

— Докарахме малък багер.

— Докосвала ли ги е? Машината?

— Неее… Е, да, може и да е побутнала някой.

Урсула се наведе и мълчаливо вдигна една бедрена кост. Беше сиво-кафява, изглеждаше почти мухлясала. По цялото й протежение се беше набила пръст и кал. Сред цялата тази чернота имаше пукнатина, където костта светеше ярко, почти бяло. Багерът не я беше просто „побутнал“. Едва ли щеше да бъде трудно да се определи кои наранявания по костите са нанесени наскоро, но ако бяха внимавали повече при копаенето, сега нямаше да се налага да влагат време и енергия в този въпрос. Урсула внимателно върна костта на място, като мислено връщаше назад всички хубави думи, които си беше рекла за йемтландската полиция по пътя насам.

Бяха банда некадърници.

Тя се протегна към фотоапарата. Били й го подаде. Ян-Ерик се изправи и се обърна към Торкел.

— Отначало ги взехме за стари. Да де, наистина стари — поясни той. — Сума ти народ е умрял из тези планини. Над три хиляди войници на Карл XII са измръзнали тук през зимата на 1718–1719. И до днес понякога се натъкваме на техни останки. Не често, все пак е минало много време, но се случва.

— Би трябвало веднага да се сетите, че тези няма как да са тристагодишни — подметна Урсула, докато снимаше гроба от всички възможни ъгли. — Всички имат дупки от куршум в главата.

— Ами не можехме да бъде сигурни, че са от куршуми.

Урсула свали фотоапарата удивена.

— Че какво друго може да бъде?

— Някакво хладно оръжие…

— Намирате шест трупа с по две кръгли дупки в черепа и първото, което ви хрумва, е древно хладно оръжие, а не куршум?

— Каролините^[1] не са от древността.

Урсула предпочете да не отговаря. Върна се към снимането.

— Дали много каролини са носели дрехи от гортекс? — Тя свали фотоапарата и кимна към двата скелета, частично покрити от сиво-жълти парцали.

— Тези двата ги изкопахме последно. Те са най-навътре.

Гласът на Ян-Ерик трепереше от едва сдържан гняв. Очевидно търпението му се изчерпваше. Себастиан наблюдаваше с интерес. Урсула и друг път се беше заяждала с уменията на провинциалните полицаи, но това беше грубо дори по нейните стандарти. Торкел държеше да бъдат в добри отношения с местните колеги. Винаги е бил такъв. Това беше една от многото причини да постигат толкова успехи. Урсула го знаеше много добре. И въпреки това се нахвърли върху горкия човечец.

Себастиан чу как Торкел си прочиства гърлото:

— Дай на Били да довърши фотографирането, а ти ни обясни какво гледаме. Време е да се връщаме.

Урсула се изправи и изгледа Торкел, който направи крачка напред. Той срещна погледа й спокойно. Гласът му беше тих и сдържан, сякаш я молеше за услуга, но лекото кимване в нейна посока ясно показваше, че това е заповед. Себастиан не можеше да не се впечатли. Типично Торкелово решение на проблема. Той прекъсна в зародиш неприятната сцена, Ян-Ерик вероятно помисли, че Торкел заема неговата страна, но изтъквайки липсата на време и нейните способности, той се справи, без да повишава глас или да излага Урсула. Били пристъпи напред и тя му подаде фотоапарата, след което пак приклекна до гроба.

— Първоначални наблюдения: четирима възрастни, две деца. Ако се съди по ширината на таза двама от възрастните са жени.

— Откога са тук?

— Трудно е да се каже. Влага, пореста почва, редовни валежи… При всички случаи над пет години. — Тя се изправи и започна да обикаля около гроба. — Двама, изглежда, са погребани с дрехите. Другите двама възрастни и децата — не.

— Възможно ли е дрехите на другите да са изчезнали? — обади се Ваня. — Да са изгнили? Ако са били от друг материал, който се разпада по-бързо.

— Не е изключено, но по тях няма и най-малка следа от дрехи. Нито копчета, нито ципове, нищо.

— Дали четиримата са тук по-отдавна от другите двама, как смяташ?

— Не изглежда така. Всички са положени на едно ниво. Едни и същи обезцветявания на костите. Телата са еднакво позиционирани. Според мен можем да приемем, че са заровени по едно и също време.

— Но защо им е да събличат четирима, а другите двама — не?

Урсула не отговори. Тя отново клекна и внимателно завъртя два от черепите, които се бяха оказали обърнати на една страна.

— По каква причина липсват зъбите?

Отново Йенифер зададе въпроса.

— В гроб — по никаква. — Урсула се изправи. — Някой ги е избил, преди да се озоват тук.

— Някой, който не е искал да бъдат идентифицирани? — попита Йенифер.

Тя чувстваше болка по протежение на гръбначния стълб. Беше избрала работата в полицията в търсене на екшън и вълнение. Това беше простата причина. Разбира се, и по-рутинната работа носеше известно удовлетворение, но това тук беше всичко, за което бе мечтала. Да издирва, да събира две и две, да гони, да удря, да залавя. Бореше се да не се ухили широко, едва ли щеше да се изтълкува добре. Настроението в подгизналата шатра беше мрачно.

— Това е възможна хипотеза — кимна Урсула в отговор на въпроса й.

Досега Себастиан не беше обелил и дума. Излезе от шатрата. Искаше да се махне оттам. Вътре беше прекалено задушно. Едва се дишаше. Дори дъждът беше за предпочитане.

Отметна плата над входа и излезе навън. Дъждът беше поспрял. От север духаше мразовит вятър. Себастиан си закопча якето догоре и два пъти си пое дълбоко дъх.

Шестима мъртви. Две деца. Приличаше на екзекуция. По негово време „Риксмурд“ рядко се натъкваше на детеубийци, но все пак се беше случвало. Себастиан въздъхна шумно. Далеч не всеки може да застреля дете. Значи си имаха работа с изключително необичаен извършител. Но после да им избие и зъбите…

Шестимата заровени тук надали са били първите му жертви.

Нито пък последните.

Себастиан беше сигурен в това.