Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (103)

103

„Каролинска шюкхюсет“, клиника по урология.

Там бяха откарали съпруга й. Служител на затвора се обади сутринта да й съобщи, че Валдемар изпитал толкова силни божи в гърба, че за момент загубил съзнание, когато се опитал да стане от нара. В спешното веднага установили, че е за урологията. И така преди час Ана влезе през главния вход на сграда А2. Тъкмо преглеждаха Валдемар, така че тя седна в чакалнята и реши да се обади на дъщеря си.

Ваня дойде веднага. Двете се прегърнаха, но първата мисъл на Ана, като видя дъщеря си, бе, че изглежда като подгонена. И изтощена. Сякаш се държеше на крака единствено чрез силата на волята.

Ваня попита какво е станало.

Ана отговори, че не знае.

Стояха една до друга на светлосиния диван в чакалнята. Ана понечи да попита Ваня кога се е прибрала в Стокхолм и защо не се е обадила след арестуването на Валдемар, но реши да си мълчи. Нищо добро не би излязло. Не беше тайна, че отношенията между Ваня и Валдемар са специални. Бяха далеч по-близки, отколкото Ана и дъщеря й някога биха могли да бъдат. Това беше положението. Ако сега зададеше въпроса, Ваня просто щеше да я попита защо тя не се е обадила. И щеше да има право. И Ана не беше посегнала към телефона.

— Ти знаеше ли? — изведнъж попита Ваня.

— Не — отвърна Ана, което си беше вярно, каквото и да бе целял въпросът на дъщеря й.

— Как е възможно?

Ана се обърна към Ваня, която обаче продължи да гледа право напред.

— Болестта му ли имаш предвид?

— Не.

— Ти си трийсетгодишна, че и отгоре. Знаеш как живеехме. Ти знаеше ли?

— Не.

Ваня се обърна към нея и срещна очите й. В нейните имаше мъка, мъка, за която Ана се запита дали се дължи единственото на станалото с баща й.

— Извинявай — промърмори Ваня и сложи ръка върху нейната.

Ана я потупа, леко изненадана.

Един лекар дойде в чакалнята и тръгна към тях. И двете се изправиха едновременно, щом стигна до тях. Той ги поздрави, представи се като Омид Шахаб и ги покани да поговорят в кабинета му. Това не вещае нищо добро, помисли си Ана.

— Би ли отишла? Искам да почакам Валдемар тук.

Ваня кимна и тръгна. Ана гледаше как дъщеря й върви до лекаря. Може би щеше да му се стори странно, че тя предпочете да остане в чакалнята, но истината беше, че нямаше сили да чуе още лоши новини за съпруга си. И тези й стигаха. Не можеше повече.

Стигнаха кабинета и Омид посочи на Ваня стола срещу бюрото. Той самият седна на офис стола и го плъзна по-близо до нея. Лош знак, помисли си Ваня. Близост и умисленост, съчувствено изражение в личния му кабинет. Беше сериозно.

— Направихме му ехография — започна Омид и направи кратка пауза.

— И? — подкани го Ваня.

— Веднага го изпратихме и за компютърна томография, за да сме съвсем сигурни, но всичко сочи, че Валдемар страда от рак на бъбреците.

Само това не. Не отново, помисли си Ваня. Нали тъкмо го бяха обявили за здрав. Нима не страдаха достатъчно и така?

— До неотдавна имаше рак на белия дроб — обясни тя на лекаря.

— Да, видяхме — кимна Омид. — Това вероятно са метастази, пренесени с кръвта.

— Добре, какво следва?

— Трябва да определим в кой стадий е ракът — отвърна лекарят бавно, за да е сигурен, че тя ще разбере всичко. — Ще го оперираме и в най-добрия случай няма да се е разпространил извън бъбреците.

Ваня нямаше нужда да пита какво ще стане в най-лошия случай. Ключовата дума беше „разпространил“. Тогава, разбира се, той нямаше да се справи. Нито пък тя. Но още една дума я тревожеше. „Бъбреците“. В множествено число.

— И двата ли са засегнати? — попита тя, макар да подозираше, че вече знае отговора.

Омид кимна, преди да потвърди и на глас:

— На ехографията изглеждаше, че и двата са засегнати. В такъв случай няма как да го оперираме, преди да намерим донор.

— Аз ще съм донор — отвърна Ваня веднага.

— Разбирам, че това е първата ви мисъл, но това е важно решение. И за трансплантирания, и за донора — поклати глава Омид. — Трябва да се обмисли внимателно.

— Няма нужда — прекъсна го Ваня. — Ще вземе моя бъбрек.

Омид погледна младата жена. Усети, че думите му няма да изиграят никаква роля. Вече беше решила.

— Ще запазя час за пробата — въздъхна той след малко.