Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (42)

42

Чашата изстинало кафе стоеше недокосната на масата. Сандвичът със салам и кашкавал беше оставен до нея. Бяха отхапани само два залъка. Той смачка четвъртата поредна угарка в пепелника на масата, докато издишваше дима със звук, който наподобяваше въздишка. Зепо, застанал до печката, надигна глава при необичайния звук. Харалд Улуфсон не беше по въздишките.

Той стана, прекоси балатума на червени и бели квадратчета до мивката и се протегна да отвори прозореца. Четирите цигари бяха опушили цялата кухня. Норвежкият елкхаунд го следеше с очи. Харалд отвори прозореца широко и си напълни дробовете със свеж въздух, след което извади чаша от тъмнокафявите шкафове над печката. Наля си вода и пи жадно, облегнат на плота.

Това не беше на добре.

Харалд и друг път си беше имал работа с полицията. Даже много пъти. По някаква причина винаги го подозираха след обир на автосервиз в района или пък ако от нечий двор изчезнеше моторна шейна или нещо подобно. Обикаляха из имота му, надничаха под брезентите, претърсваха стопанските постройки. Никога нищо не намираха. Предупреждаваха, че ще го държат под око. Той им отвръщаше, че няма нищо против, радвал се на гостите. И те си отиваха.

Никога нищо не намираха. Не че той не беше замесен. Повечето вещи, които търсеха, вече бяха минали през ръцете на Харалд, преди полицаите да дойдат, или предстоеше да пристигнат. Не успяваха да го уличат в друго освен в разни дребни провинения, понеже беше умен. Умен, последователен и търпелив. Една от първите му задачи, след като купи къщата преди близо двайсет години, беше да изкърти пода на външната постройка и да вкара вътре един малък багер. Оттогава под новия под разполагаше с пространство около двайсет квадрата, високо човешки бой. Капакът, който скриваше стръмното стълбище към Камерата, както й викаше, се намираше под голямата черга, върху която стоеше снегоринът, и досега никой не го беше открил. Всичко, което стигаше до Харалд, се озоваваше в Камерата. След това той слизаше долу и решаваше на тишина и спокойствие какво да прави с всяка вещ. Да препродава в този вид или на части, да ремонтира или да пребоядисва. Имаше много възможности и Харалд неизменно избираше онази, която щеше да му донесе най-много пари. Най-добре печелеше от моторните шейни, но и работата около тях беше най-голяма, за да станат невъзможни за проследяване. Отнемаше време, но трябваше да се свърши. Той беше добър в занаята си. Инструменти, машини и превозни средства. С това се занимаваше. Никакви картини, бижута или други такива боклуци. Няколко от норвежките момчета, с които работеше, бяха домъкнали трамплина преди година-две. Казаха, че бил подарък. Че можел да изкара от него пет хиляди. Минимум. Освен това било невъзможно да се проследи. Всички изглеждали напълно еднакво. Той го прие, но провери в интернет и видя, че повечето са под хилядарка; дори не си направи труда да пусне обява. Досега не беше имал проблеми с нито един купувач. Полицията беше дразнител, нищо повече. Щом си тръгнеха, повече не се и замисляше за тях. Този път обаче беше различно.

Това не беше на добре.

Той остана на двора и гледа подир колата им, след което се прибра и сложи кафе. Не можеше да седи на едно място, затова отиде да вземе Зепо за малко компания. Направи си сандвич. Наля си кафе. Запали цигара.

Бяха минали осем години, откакто онази кола изскочи от пътя. Никой не беше показвал какъвто и да било интерес към него във връзка с разследването освен кратък разпит на място край шосето; той се придържаше към истината, обясни, че е минавал оттам с колата, забелязал пушека, спрял и намерил автомобила долу в дефилето. Харалд не беше чувал да подозират друго освен нещастен случай. А сега взе че цъфна Националният отдел за разследване на убийства. Който не се интересуваше от нещастни случаи. А от убийства. Да не би жената в автомобила да е била убита? Изглежда е било така. Той не биваше да се замесва. Предполагаше, че в разследване на убийство полицията ще вложи малко повече енергия, отколкото в крадени шейни, които застрахователната компания така или иначе ще замени. Откриеха ли нещо, което го свързваше с катастрофата — убийството, поправи се той наум — щяха да преровят всичко.

И тогава — край.

Тогава щяха да намерят Камерата.

Тогава нямаше да му остане нищичко.

Значи трябваше да се погрижи да не открият нищо. Чисто и просто.

И все пак той се колебаеше.

Не беше много прилично да унищожава нещо, което би могло да помогне на полицията да разкрие убийство. Макар сам да се движеше в покрайнините на закона, не беше лишен от морал. Малко укриване на крадени вещи не се броеше. Никога не поръчваше нищо. Никога не подбуждаше към престъпления. Просто печелеше някоя и друга крона, след като белята вече беше направена. Ако той не го вършеше, щеше да го замести някой друг. Това беше бизнес. Но да убиеш човек — това е съвсем друго.

Само че ако бяха преследвали убиеца на онази жена толкова години, не звучеше вероятно някога да го хванат. Със или без нещата, които Харалд задигна от изгорелия автомобил.

Той взе решение, остави чашата на плота и излезе от кухнята. Знаеше точно къде във външната постройка е оставил раниците и дамската чанта. Беше време да запали огън.