Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (133)

133

Елинор въведе кода и когато ключалката избръмча, тя дръпна вратата и влезе. Светна лампите и погледна добре познатия вход. Той сигурно я мислеше за глупава. Сигурно мислеше, че ще дойде, когато той е нащрек. Ще позвъни и ще направи сцена. Ще го тормози с есемеси и обаждания. Само че тя се държеше на разстояние. Не звънеше, не пишеше, не идваше. Чакаше точния момент. Ако Елинор познаваше Себастиан добре, а тя си мислеше, че за жалост е така, той вече кажи-речи бе забравил за съществуването й. Сигурно се радваше, че се е отървал толкова лесно, и не се беше и сещал за нея, откакто я изрита и унижи. Но тя щеше да промени това. Той щеше да научи, че не може да се отнася така с нея. И други се бяха опитвали преди него.

Йоран например.

Резервистът от Аспуден.

Така се беше представил — Йоран Йонсон, резервист. Онова, което за повечето хора беше или необходимо зло, или приятно хоби, за Йоран беше направо призвание. Той приемаше задачата си с изключителна сериозност. Единственият въпрос беше дали ще може да спаси Швеция сам-саменичък, когато руснаците нападнат. Не друг, руснаците щяха да нападнат, научи Елинор. Все тези руснаци.

Обаче се наложи Йоран да се откаже от безценния си мобилизационен резерв. Сам си беше виновен. Ако не беше заплашил да я набие, никога не би се сдобила с оръжие. Никога не би проявила интерес към тежащия 874 грама „Глок“.

Тя се заизкачва по добре познатото стълбище. Колко пъти бе тичала нагоре от нетърпение да го види. Сякаш започваше да живее истински едва след като влезе в дома му. Остатъкът от деня, когато не бяха заедно, беше сив и безрадостен. Убедена беше, че и за него е същото. Но се оказа, че не е така. И никога не е било.

Тя стигна до неговия етаж и отиде при вратата му.

Нова шпионка. Заради нея? Значи все пак беше оставила някаква следа в дома му. Скоро щеше да остави още една. И в този момент й хрумна точно по какъв начин.