Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (52)

52

Валдемар се почуди, когато надзирателят го повика. Не беше очаквал да се случи нещо повече до сутринта. Но какво ли знаеше той за порядките в затвора? Беше стоял в една и съща поза на твърдия нар толкова време, че краката му се схванаха и едва направи първите крачки. Надзирателят го поведе през боядисания в зелено студен коридор към същата стая за разпити, в която го бяха вкарали и по-рано. Посочи му същия стол край същата маса и му каза да чака. Кръвообращението в краката му се възстанови, но пък болката в кръста се върна. Чувстваше се стар и грохнал, а най-лошото беше чувството за нереалност — сякаш физически седеше в стаята, но иначе не знаеше къде се намира. В мислите му цареше хаос. Всичко стана толкова бързо. Полицайката на вратата. Първият разпит.

Килията.

И сега, изглежда, нов разпит.

Сигурно стратегията им беше такава — да го объркат.

Сработваше.

Трябваше да се вземе в ръце и да се съсредоточи. Да отговаря на въпросите, без да се двоуми и да губи самообладание. Чу шум отвън и се надигна на стола. Щеше да каже възможно най-малко. Това беше тактиката му. Миналия път се получи. Може би и сега щеше да се окаже печеливша.

Тежката врата се отвори отново и той зърна някого зад надзирателя. Замалко да изпадне в паника. Но не можеше да бъде истина, не можеше! Силуетът изчезна от погледа му за секунда, когато надзирателят застана на вратата и го скри. Валдемар се надяваше, че се е объркал, че когато пазачът влезе в стаята, зад него няма да има никого. Или че ще е онази наперена полицайка. Всичко друго би било за предпочитане.

И тогава я видя. Видя, че е истина. Че действително е тук. Също толкова бледа и объркана като него. Погледът й, вперен в него с израз, който не можеше да изтълкува. Той направи отчаян опит да се усмихне храбро, но знаеше, че е безсмислено. Тук, в тази стая, в тази ситуация, усмивките не помагаха.

— Здравей, Ваня — поздрави я възможно най-спокойно.

Тя не отговори. Влезе мълчаливо и отиде до свободния стол срещу него, но не седна. За секунда през ума на Валдемар мина идеята да откаже да говори с нея. Да помоли надзирателя да го върне в килията. Може би щеше да опрости нещата.

За нея.

Не за него.

Той вече беше загубен, знаеше го. Прекият път, по който бе поел, го беше извел някъде другаде и сега беше изгубен. Тя никога нямаше да му прости. Може би щеше да разбере, ако той наистина се опита да обясни. Но как можеше да обясни онова, което сам не разбираше?

— Татко, какво си направил? — попита тя изведнъж.

Той сведе поглед и се загледа в ръцете си. И те изглеждаха стари. Сбръчкани и с изпъкнали вени. Изхабени. Тя едва ли някога щеше да пожелае да ги хване отново.

Пазачът затвори вратата и дойде до масата.

— Така — започна той авторитетно. — Имате десет минути. Аз оставам тук.

Ваня кимна. Пазачът отиде да седне на табуретка в ъгъла. Облегна се спокойно на стената и се опита да добие възможно най-незаинтересуван вид.

Валдемар погледна дъщеря си, която все още стоеше права срещу него. Сигурно много пъти е била в подобни стаи, но никога от тази страна, предположи той.

— Какво си направил, татко? — повтори тя по-силно.

Валдемар се почувства длъжен да признае истината.

— Боя се, че голяма глупост.

Тя придърпа стола и се отпусна тежко на него. Погледна го. Сякаш за няколко дни беше остарял. Имаше да му казва толкова много неща. Да му зададе толкова въпроси. Трябваше да си изясни толкова много. Но докато надзирателят стоеше в стаята, той не можеше да отговори на всичко. И може би по-добре. Срещата я беше разтърсила повече, отколкото очакваше. Трябваше да започне с няколко неутрални въпроса, за да има време да дойде на себе си.

— Имаш ли адвокат?

— Не — поклати глава той. — От бюрото искаха да ми пратят, но аз отказах.

— Защо?

— Не знам. Помислих, че така ще стигне до ушите ти. Не исках да научаваш.

Той все още не се осмеляваше да я погледне в очите.

— Така или иначе щях да чуя. Какво си въобразяваше? Че можеш да скриеш такова нещо? Аз работя в полицията!

Валдемар поклати глава, не беше вярно. Тайните можеха да се опазят. Заравяш ги и се надяваш. Досега се получаваше.

— Разпитваха ме и преди няколко години, но прекратиха разследването. И сега се надявах на същото — промърмори той и най-сетне я погледна. — Надявах се никога да не научиш.

Ваня пребледня. Не това искаше да чуе, сега му стана ясно. И тя, точно като него, искаше да чуе, че всичко ще се оправи. Че тази абсурдна история няма да повлияе на живота им. Грешка, която можеше да се обясни и да изчезне също толкова бързо, колкото е възникнала. Новината за предишно полицейско разследване нямаше как да подхранва подобна илюзия.

— За какво беше разследването? — попита тя изненадващо спокойно.

Той я познаваше. Каквито и чувства да изпитваше, докато влизаше в стаята, сега ги беше прогонила. Вместо това започваше да се ядосва.

— Същото като сега. Незаконно присвояване, измама, злоупотреба със служебно положение, данъчни престъпления…

— Но тогава са свалили обвиненията?

— Да, но сега казват, че са открили нови доказателства.

Той млъкна, не искаше да казва нищо повече, но я познаваше добре, знаеше, че следващият й въпрос ще бъде какви са новите доказателства. При всички случаи рано или късно щеше да научи. По-добре да го чуе от него.

— За „Дактея“ — смотолеви той.

Тя се наведе напред. Взря се в него, сякаш е непознат, сякаш го вижда за първи път. Погледът й беше изпълнен с нещо, което никога не бе долавял преди.

Хлад.

— Замесен си в „Дактея“?

— Не знаех всичко — поклати глава той, сякаш сам още не разбираше какво всъщност се е случило. — Колко е мащабно. Доверих се на когото не бива.

Той посегна към ръката й. Тя се отдръпна. Не искаше да има нищо общо с изцапаните му ръце. Той погледна крадешком надзирателя, който ги наблюдаваше любопитно. Дължеше й обяснение, но трябваше да си мери приказките.

— Просто исках по-добър живот за нас, миличка.

Усети колко кухо прозвуча оправданието му.

Очевидно и тя.

— Животът ни винаги е бил добър — изсъска тя.

Беше права. Както винаги. Какво им бе липсвало? Материални неща. Джунджурии. Нищо истински ценно. Нямаше какво да замести онова, което той щеше да загуби сега. Но толкова искаше да е бащата, който решава всички проблеми. И осигурява на семейството си живота, който всички останали сякаш имат. Глава на семейството, с когото да се гордеят.

— Да, но майка ти толкова искаше лятна вила, ти се нуждаеше от апартамент и…

Тя внезапно избухна, скочи на крака.

— Апартаментът?! И мен ли се опитваш да повлечеш в тази мръсотия? Искаш да кажеш, че си тук заради мен?!

— Моля те, Ваня, не… не това имах предвид.

— А какво?

Той се смаляваше под кръвнишкия й поглед. Като спукан балон. Не струваше и пукната пара. Беше лъжец, измамник. Трябваше да я накара да разбере. Да разбере колко лесно беше. Колко съблазнително. Опияняващо. Как бе повлечен и в крайна сметка дори не се замисли, че върши нещо незаконно. Това трябваше да й каже, но не можеше да намери точните думи.

— Не знам — промълви единствено. — Не знам, Ваня.

В ума му цареше смут. Единствените думи, които му хрумваха, бяха най-баналните.

— Обичам те. Обичам те толкова много и не исках…

Той се спря и изтри една сълза от окото си.

— Исках да ти осигуря всичко.

— Никога не съм те молила за това.

Хладният й тон беше ужасяващ. Загнезди се като гърчеща се леденостудена змия в гърдите му. Не му позволяваше да си поеме дъх.

Не я беше грижа за обичта му.

Как беше възможно? Преди означаваше всичко за нея. Той го знаеше. Но я беше предал. По най-лошия възможен начин. Беше действал зад гърба й, бе се показал като съвсем различен човек от онзи, когото тя познаваше през всички тези години, беше я излъгал. Не може да постъпваш така с Ваня. Тя даваше и изискваше да получава единствено честност. Беше просто. Той го знаеше, знаеше какво трябва да направи, за да си я върне. Но вместо истината изрече поредната лъжа.

— Не съм направил нищо незаконно.

— А какво тогава?

Знаеше, че е прозрачен за нея. Четеше го като отворена книга, но въпреки това той се мъчеше да се изплъзне. Не знаеше как иначе да постъпи.

— Може и да съм кривнал леко. Да съм помогнал на хора, на които не е трябвало.

— Извършил си го — заяви тя.

Никаква емоция в гласа. Със същия тон би могла да обсъжда и времето. Валдемар млъкна и я загледа умолително, докато тя спокойно бутна стола и се изправи.

— В каквото и да те обвиняват, виновен си.

Тя се завъртя и тръгна право към вратата.

— Ваня, почакай. Моля те — захленчи той.

— Десетте минути изтекоха.

Надзирателят погледна часовника и поклати глава:

— Не, имате още три.

Тя се обърна към надзирателя и у Валдемар се пробуди надежда, че ще получи тези три минути.

180 секунди.

180 секунди бяха много време.

— Благодаря, но не искам да го виждам повече.

И с тези думи тя си отиде. Валдемар зарови лице в шепите си. Надяваше се никога повече да не види реалността. Реалността че дъщеря му си е отишла.