Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (13)

13

Тази сутрин Шибека стана рано. Събуди скъпите си момчета и им приготви закуска. Прясно изпечен рохт — сладкия хляб с пшенично брашно, кисело мляко и кардамон, поднесен с черен чай и чиния сушени кайсии, които беше купила от пазара. За момчетата имаше и корнфлейкс и мляко. Още когато бяха малки, Шибека реши на масата винаги да има и шведска храна и всички единодушно се спряха на корнфлейкса. Най-вече защото беше сладък, но и защото харесваха големия тигър, нарисуван на кутията. Тя беше правила няколко опита да добави нещо по-полезно към закуската, но без успех.

Мехран имаше спортен празник, щеше да се учи на ориентиране и тя му приготви обяд за из път. Ейер гледаше със завист как поставя в чантата на Мехран пластмасовите кутии с остатъка от вчерашната корма^[1]. Веднага попита дали няма и за него от любимото му ядене. Тя му се усмихна. Типично за Ейер. От двете момчета все той искаше нещо, все той се опитваше да получи повече от живота. Мехран беше по-сериозен, по-сдържан и далеч не толкова бъбрив. Тя поклати глава:

— И за теб има, но ще я изядеш, щом се прибереш.

Ейер кимна и се зае с корнфлейкса. Шибека ги гледаше, докато ядат. Нейните момчета. През целия уикенд се беше измъчвала. Дали да им каже? Мехран вече беше голям, трябваше да му каже, може би дори трябваше той да отиде с нея. Да говори вместо нея. Да я закриля. Но Шибека не желаеше това. Искаше тя да ги закриля. Да говори лично с мъжа. Преди девет години дори не би й хрумнало. В нейния свят беше немислимо жена да се държи по този начин. В действията й имаше нещо срамно и едновременно много освобождаващо. Тя се гордееше със себе си, макар стомахът й да се свиваше от угризения.

Момчетата се приготвиха за училище. Обикновено имаха компания за из път. Майката целуна и двамата по челото и отвори вратата. Те заслизаха по стълбите, а тя остана на прага да послуша стъпките им малко по-дълго от обикновено. Наистина имаше прекрасни синове. Почтителни и възпитани, не като при някои нейни приятели, където конфликтът между нравите на старата и новата родина често завършваше зле. Искаше й се да вярва, че заслугата е нейна. Винаги се стараеше да извлекат най-доброто от двете култури. Не беше лесно. Но тя даваше всичко от себе си.

Прибра се и допи хладкия чай. Отхапа от хляба, беше сладък и вкусен. След това отиде при гардероба и започна да се облича. Нямаше намерение да се конти, но същевременно искаше да изглежда сериозна. Той трябваше да я вземе на сериозно. Избра черен шал, под който да скрие косата си. Нали беше в траур, нищо че бе минало толкова време. Щеше да подрани, но се притесняваше твърде много, за да стои вкъщи. Взе си картата за градския транспорт и излезе.

Метростанцията беше на десетина минути пеша. Ако срещне някой познат, щеше да каже, че отива на пазар, и да се надява да не решат да я придружат. Щеше да излъже. Но понякога се налага.

Синята линия на метрото отиваше директно до „Т-Сентрален“, така че нямаше нужда да се прекачва. Влакът беше полупразен. Тя осъзна, че ако не намери кафенето, не би могла да се свърже с мъжа. Нямаше мобилен телефон. Никога не й беше хрумвало, че може да й потрябва. Момчетата имаха. Бяха им необходими. В Швеция всички деца носеха телефони. Дали не трябваше да вземе назаем от тях? Само че щеше да им се стори странно и щяха да започнат да задават въпроси; въпроси, на които тя не можеше да отговори. Поне засега. Много неща не беше обмислила. Всичките й усилия бяха насочени към това да предизвика някаква реакция у когото и да било. Затова сега, когато след цялото това време нещо все пак се случи, тя се оказа неподготвена. Шибека реши, ако започнатото претърпи някакво развитие, да се сдобие с мобилен телефон. Някои от приятелките й и най-вече мъжете им нямаше да го одобрят. Но те така или иначе нямаше да одобрят онова, с което се беше заела. За нищо на света.