Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (119)

119

Старата караулка беше изоставена. Прозорците бяха изпочупени и някой много уместно беше надраскал „Въоръжена борба“ на разбитата стена. Изглежда никой не бе стъпвал тук от много години. Юсеф мина внимателно под вдигнатата бариера, която някога служеше като барикада, и бавно продължи нагоре по хълма. Дори асфалтът изглеждаше забравен — целият на дупки и в трева, поникнала в цепнатините. Отвъд билото пред очите му се разкриха казармите. Той зави към тях и паркира възможно най-далеч. Огледа се, но не видя никого. Дори другите постройки, които бяха в отчайващо състояние, трудно можеха да се сравняват с гледката около него. Навсякъде се търкаляха боклуци и счупени стъкла, всички повърхности бяха покрити с графити, а тук-таме имаше изгорели коли. Наистина подходящо място да заровиш старите си грехове. Някога младите мъже бяха тренирали лук, за да защитават Швеция. Сега обаче това беше призрачен град. Той загаси двигателя и се възцари пълна тишина.

От багажника не се чуваше нищо. И по-добре. Щеше да му се отвори работа, ако онзи сополанко рита и писка. Веднъж му се беше случило като млад в Йордания — беше ужасно неприятно да шофира при този шум. И без това го болеше главата. Не стига че момчето го беше намерило след всичките тези години. По-разбираемо щеше да е, ако някой го беше потърсил веднага след станалото. Тогава дори се беше притеснил, но с годините се чувстваше все по-спокоен и накрая почти забрави всичко. Животът продължаваше. Опасенията намаляваха с всеки изминал ден, докато накрая станаха толкова незначителни, че даже не се сещаше за тях.

Но децата не забравят, сега го осъзна. А с порастването вероятно желанието да научиш истината се увеличава. Докато един ден не се появят на вратата ти да задават въпроси. Особено щом разполагат с името ти.

Откъде го беше научило момчето?

Явно някой се беше разприказвал.

2003 беше луда година за него. Всички бяха пощръклели за информация. Американци, англичани, шведи, египтяни. Искаха още и още. Сякаш си въобразяваха, че в малка Швеция гъмжи от потенциални терористи, и това убеждение ги караше да пилеят пари и ресурси за какво ли не. Той някак се озова насред цялото това безумие и с готовност и охота прие новата си роля. Важните клечки започнаха да се вслушват в думите му. Подшушваше им информация, с което си печелеше власт и пари. Усещането беше опияняващо. Той, лично той, да държи човешки животи в ръцете си само като ги посочва с пръст.

С парите обаче идваха и изискванията. Те искаха имена. Непрекъснато. Все повече и повече. Бяха параноични и ненаситни. Защо този ходи там? С кого се среща онзи? Какво прави този имам в Швеция? Кой го е поканил? Дали Юсеф може да опита да се сближи с онази групировка?

Той изпълняваше желанията им и същевременно си пълнеше портфейла.

Сега беше различно. Вече не се доверяваха на такива единични информатори. Методите им бяха по-изпипани. Данните идваха от повече места и се проверяваха по-старателно. Сравняваха. Правилата се промениха и парите намаляха. Слагаха свои хора, за да влязат по-надълбоко, да се инфилтрират. С времето двете страни изнамираха нови начини да си противодействат. Американците бомбардираха с безпилотни дронове и ракети денонощно, а терористите намираха все нови и нови държави, в които да действат. Беше като цирк, който непрекъснато обикаля из все по-бедняшки квартали.

Юсеф отдавна беше приел, че най-доброто време за него е отминало. Златният век бе приключил. Не след дълго трябваше да си потърси нещо друго. Най-лошото беше, че през последните години потенциалните му работодатели бяха изчезнали. Кадафи си отиде, също и Мубарак. Либийците бяха най-добри. По-добри от всички западняци, взети заедно. Бяха безкрайно параноични и склонни да плащат за информация, която всъщност се намираше съвсем лесно.

Али отишъл на среща с либийци в изгнание.

Тарек проявил интерес към срещата и към организацията на тези хора.

Мехмед се изказал отрицателно за синовете на Кадафи.

Ето срещу такива банални информации получаваше пари. Напоследък често си мислеше, че едно време си имаше собствено море, в което ловеше с въдица хора и информация и ги продаваше на личния си рибен пазар.

Повечето, които продаваше, бяха виновни.

Хамид и Саид не бяха.

Продаде ги, понеже трябваше да предложи нещо и понеже те го бяха унизили. Беше под напрежение. Трудно му беше да намира нови имена. Всички, които носеше на Чарлс, вече бяха известни. Парите намаляваха. Трябваше да продава. За предпочитане наистина опасни типове.

Видя му се идеалното решение.

Съобщи, че Хамид и Саид участват в планирането на нов атентат на американска земя. Чарлс никога не ги беше чувал. Той се сдоби с нови имена, Юсеф — с отмъщение.

Хамид и Саид дойдоха в дома му и го унижиха. Ограбиха го. Изглежда не бяха наясно с кого си имат работа. В какви среди се движи. Но той им даде да разберат.

Впоследствие осъзна, че е постъпил глупаво. Че онези, които плащаха, започнаха да се съмняват в него. Хамид и Саид ги отведоха в задънена улица. Естествено. Но хората се учат от грешките си, не ги повтарят. Мислеше си, че е забравено. Докато не се появи момчето.

Още една грешка, която да поправи. Слезе от колата и отиде при багажника. Най-добре да остави момчето, докато Чарлс дойде. Просто да го зареже и да си тръгне. Така правеше. Никога не си папаше ръцете. Просто доставяше.

Запали цигара и се озърна. Погледна към някогашния полигон. Сега представляваше обрасло с храсталаци поле, но ръждясалите стоманени поставки за мишените все още не бяха паднали.

Момчето идва на себе си, помисли си. Наведе се към багажника и се ослуша. Още не се чуваше нищо. Леко се разтревожи. Не желаеше да доставя момчето мъртво. Отвори багажника, за да провери как се чувства.

Куршумът го улучи в дясното рамо точно под ключицата и той политна назад изненадан. Не болеше колкото би очаквал, но усети как ризата му за секунди се накваси с кръв. Момчето изскочи от багажника и се изправи срещу него. Размахваше нещо, прилично на пистолет играчка. Стреля още веднъж. Юсеф се метна настрани и куршумът не го улучи. Той се хвърли напред и стисна момчето с лявата си ръка, дясната не му служеше; изтръгна пистолета. Той падна на земята. Момчето успя да го ритне в раненото рамо. Болката беше ужасна и Юсеф се строполи на земята с вой. Със сетни сили се добра до пистолета и го придърпа към гърдите си, та момчето да не може да го докопа. Чу как Мехран хукна и когато се надигна на колене, го видя да тича през полето към полигона.

— Ще те пипна, гадино! — изрева Юсеф подире му. — Точно както пипнах баща ти!

Изправи се на крака. Болката в рамото ставаше все по-силна и вече едва мърдаше дясната си ръка. С лявата вдигна малкия пистолет от земята. Изглеждаше смешен, но щеше да свърши работа. В този момент чу стъпки върху чакъла и счупените стъкла зад гърба си. Бързо се завъртя и вдигна пистолета. Оказа се Чарлс. Юсеф свали оръжието и посочи полето.

— Тръгна натам.

— Видях — отвърна Чарлс.

Не помръдваше. Юсеф започна да изпада в паника.

— Ще избяга. — Той показа окървавеното си рамо. — Трябва да ми помогнеш.

Чарлс кимна и извади грамаден пистолет от колана си. Изглеждаше далеч по-заплашителен от играчката в ръката на Юсеф.

— Разбира се, че ще ти помогна — каза той и зареди пистолета.

Чарлс тръгна към полето, през което бе побягнало момчето.

Юсеф въздъхна с благодарност. Точно докато минаваше покрай него, Чарлс се завъртя.

— Само имай предвид, че това е за последен път.

Той насочи пистолета към главата на Мохамед ал Баасим и натисна спусъка. Два пъти.

Трупът още не беше паднал на земята, когато Чарлс се обърна и продължи след Мехран.

Едва ли бе стигнал далеч.