Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (94)

94

Ленарт пътуваше към стадион „Сьодер“ заедно с Венке и Стиг във вагон, препълнен с фенове на „Хамарбю“, когато се обади Анита. Отиваха на мача с „Враге“ и той едва чуваше гласа й сред песните и виковете. Наложи се да се дръпне чак до другия край на вагона и да притисне телефона до ухото си, за да чуе поне част от думите й. Тя говореше бързо и изглежда бе открила нещо. Не много, но все било нещо. Име. Адам Седерквист. Бил от „Сепо“ и през есента на 2003 година отговарял за случая с двамата изчезнали афганистанци. Само това знаела. Остатъкът от разговора посвети на темата за това, че щяла да му изпрати сметката за обяд в „Меларпавильонген“ и очаквала той да плати; очаквала също и допълнителна компенсация. Ленарт обеща да направи каквото може по финансовия въпрос и да й се обади веднага щом около него стане малко по-спокойно; тя обаче го прекъсна с думите, че трябва да й се плати добре, понеже е направила голяма саможертва, за да му помогне. Ленарт попита да не е загазила, но тя повтори, че важното са парите, и затвори. Приятелите му го гледаха въпросително. Той обясни, че е по работа, за съжаление. Погледнаха го разочаровано, а още повече се стъписаха секунда по-късно, когато обяви, че на „Сканстул“ ще слезе и ще се прибере вкъщи. Запротестираха разпалено, особено Венке, който беше прекарал две седмици в Испания и наистина нямаше търпение да се видят и да си поговорят след мача. Едва ли е толкова важно, че да не може да почака — бяха тръгнали на мач, от толкова време се канеха. Накрая Ленарт се предаде. Беше неделя и в крайна сметка нямаше какво толкова да свърши, освен да търси името в интернет, а това можеше да стане и по-късно. Пък и беше пропуснал последните два мача, а в последно време се виждаше с двамата си стари приятели само около футболни събития. Познаваха се от тийнейджъри, но напоследък бяха така заети със семейства, деца, приятелки и работа, че не им оставаше време. Ленарт реши да поработи след мача. Едва ли щеше да му попречи много. И без това цялата история с Шибека официално беше приключена, той вече бе съобщил на Стюре Лиледал, че семейството се е отказало. Въпросът беше дали информацията от Анита би могла да съживи историята. В такъв случай той трябваше да изрови нещо повече. Само едно име нямаше да стигне.

Местата им бяха на дългата страна на стадиона. Венке бе съумял да им осигури сезонен абонамент. Всяка година обещаваше, но този път наистина успя. Настроението беше отлично и мачът се получи страхотно, но през цялото време Ленарт размишляваше над казаното от Анита. Най-сетне разполагаше с име, с конкретен човек, когото да проследи. Навярно си струваше да опита. В момента, в който се прибере вкъщи, щеше да потърси нещо повече.

Сигурдсон вкара страхотен гол пет минути преди края на редовното време и целият стадион полудя от радост. „Хамарбю“ победи и Ленарт крещеше от щастие заедно с останалите. Стиг го придума да остане с другите за по няколко бири. И без това беше твърде късно за работа, заяви той твърдо и Ленарт предложи компромис: две бири и после вкъщи.

Бирите се оказаха осем, последвани и от няколко шота и скоро гласът на алкохола и на крещящите му приятели успя да заглуши този на дълга. Остана на купона близо до „Синкен“, където все някак успя да не пуши, макар заслугата да не беше негова. Той стоеше на разхвърляния балкон у човек, когото едва познаваше, с незапалена цигара в ръка, когато Венке го забеляза и го повали на земята. Беше на шега, но и двамата бяха пияни и Ленарт си поряза ръката на счупена бирена бутилка. Стиг притича да ги разтърве и му сложи мокра кърпа на ръката. После поплакаха, като си повтаряха колко много се обичат — нещо, което никога не им хрумваше в трезво състояние. В три часа пристигна домоуправителят и ги изгони. В четири и половина той се добра до апартамента си и се просна в леглото. Последният му спомен беше, че днес трябваше да свърши нещо.

Не се сещаше какво точно.