Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (85)

85

От обяда с Морган Хансон насам Анита си налягаше парцалите. Вършеше си работата, не влизаше в системата с чужди имена, дори не пишеше по форумите. Може би прекаляваше с предпазливостта, но й се струваше по-разумно да преустанови всички извънслужебни дейности, докато не получи новини от Морган. Беше обещал още на следващата сутрин да се вмъкне в помещението със сървърите под паркинга, но после така и не се обади. Колко време му трябваше да прехвърли две ленти?

За момент се разтревожи дали, вместо да й помогне, не е отишъл при началството да я изпее. Може би затова сега мълчеше. Но после се успокои, като се сети колко близо бе стоял до нея вчера, преди да се разделят. Какви погледи й хвърляше само. Тя го беше обработила идеално. Не би я предал.

Проблем щеше да е по-скоро да се отърве от него, след като приключи с тази история, подозираше Анита.

Следобед вече не можеше да стои на едно място. Накрая реши да слезе при него. Трябваше да знае. Дали първо да му се обади, или направо да го изненада? Реши, че изненадата е за предпочитане. Искаше да го гледа в очите, докато й разказва, за да провери дали я лъже. С бърза крачка се насочи към голямото стълбище, продължи с подтичване към първия етаж и забави стъпка едва пред кабинета му.

Нямаше го. Тя взе да обикаля етажа възможно най-дискретно. Уж, че има някаква работа там, макар всъщност да се луташе безцелно.

И тогава го видя при другото, по-малкото стълбище. Явно се беше запътил към горния етаж. Вероятно при нея. Вървеше целенасочено и по цялостното му излъчване тя прецени, че го е извършил. Забърза след него, идеше й да се затича, но се въздържа. Щеше да изглежда странно, а Анита в никакъв случай не желаеше да привлича внимание.

Настигна го точно преди тежката стъклена врата.

— Морган — поздрави го тя възможно най-нехайно.

Той се обърна и й хвърли съвсем неутрален поглед, който тя не знаеше как да изтълкува. Не беше нито притеснен, нито развълнуван. Просто я погледна.

— Здравей, как мина? — продължи Анита.

Той не отговори, но й посочи с кимване да се върнат на стълбището. Тя го последва надолу. Стъпките им ехтяха по каменния под. Той, изглежда, искаше да слязат чак долу, преди да продума. Вероятно искаше да избегне акустиката на стълбището. Гласът му щеше да се усили и можеше да стигне до ушите на някой непосветен в тайната. Разумно от негова страна, но Анита се измъчваше от мълчанието, от неизвестността. Накрая той се спря до вратата най-долу и я изчака. Тя се мъчеше да изглежда равнодушна, докато минаваше последните стъпала до него, макар да й идеше да го разтърси, да го накара да проговори.

— Направих го — изсъска той накрая.

— Страшно ти благодаря — възкликна Анита искрено. — Леко се безпокоях за теб…

— Със сигурност беше глупаво от моя страна, но исках да помогна на теб и Ева.

— Ева? — попита Анита секунда преди да се усети за кого става дума.

Морган я изгледа скептично.

— Да, Ева. Полицайката. В Солна, приятелката ти, за която ми разправи.

— Да, да, Ева Грансетер. Разбира се — бързо избърбори Анита, като наум проклинаше глупостта си.

Как можеше да забравя собствените си лъжи?!

— Бях под голямо напрежение — добави тя в опит да обясни.

— Аз също, бих казал — отвърна Морган обезоръжаващо. — Имах чувството, че ще получа инфаркт.

— Добре ли мина?

— Да. Името, което колежката ти търси, е Адам Седерквист. Познаваш ли го?

— Никога не съм го чувала — въздъхна Анита.

Разочарованието я поля като студен душ. Беше се надявала на познато име, на някоя важна клечка, чието опетняване ще й се услади далеч повече от това на някой анонимен служител.

— Това ли беше всичко? — попита тя, неспособна да прикрие чувствата си.

— Това беше информацията, която си изтрила, без да искаш — кимна Морган. — А сега аз искам да те помоля за нещо — добави той с леко крива усмивка.

— Разбира се — отвърна Анита с ясното съзнание, че ще съжалява.

Морган изведнъж стана твърде самоуверен за вкуса й.

— За какво всъщност става дума?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо се логваш с чуждо име и се ровиш из засекретените файлове на „Сепо“?

Анита се помъчи да изглежда спокойна.

— Нали ти казах. Беше глупав опит да помогна на колежка.

Настъпи мълчание. Морган кимна, сякаш е чул точно потвърждението на лъжата, което е очаквал, и се наведе към нея:

— Проверих я. Ева Грансетер. Вече не е полицайка. Напуснала е през две хиляди и седма.

Анита усети как страните й пламват. Загуби ума и дума. Странно чувство. Тя, която винаги се спотайваше сред сенките, сега се озова под светлината.

— Може ли да знам какво става? — продължи Морган със спокойния си глас. — Или предпочиташ да разкажеш направо на началството?

— Не — продума тя безсилно. — Ще ти кажа.

— Добре. Но искам да знам всичко.

Морган я погледна отново с новопоявилата се самоувереност. Тя осъзна, че никога няма да се отърве от него. Вероятно я чакаха много обеди в неговата компания.

Въпросът беше кой кого бе изиграл.