Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (40)

40

Ваня сви между два килнати стълба в оградата и продължи покрай две размазани кални следи от гуми през двора на самотната изолирана къща. Загаси двигателя и за момент двамата останаха на място, докато попиваха гледката.

Вдясно, насред грамадния двор, се издигаше зелена двуетажна къща с бели рамки на вратите и прозорците. Или поне някога са били бели. Сега боята се беше обелила и разкриваше тъмно, пострадало от влагата дърво. И по стените боята беше олющена на няколко места и дървото отдолу изглеждаше мухлясало. Дворът приличаше на депо за скрап. Ваня видя поне три моторни шейни, горе-долу здрави и може би все още в движение. Един пикап, един бял бус и ръждясало „Волво“ 242 бяха паркирани в редица пред навес за коли, построен от няколко дъски и брезент; вятърът беше издухат парчета от брезента. Между навеса и някаква по-голяма постройка — може би плевня, която имаше вид, че всеки момент ще се срути — наглед съвсем безразборно бяха оставени различни машини. Циркуляр, дробилка за клони, косачка, снегорин и нещо безформено под голям зелен брезент. Свредел за лед и тример за трева бяха облегнати на червената стена на постройката. От другата страна, зад грамадна купчина нацепени дърва, беше оставен батут, почти изцяло скрит от миналогодишна шума. Мотопед и офроуд мотор, също донякъде покрити с брезент, зад батута. Навсякъде от неокосената трева и неподрязаните храсти стърчаха градински инструменти и разни по-малки машини. Пред постройката с грубо въже беше вързан норвежки елкхаунд^[1]. Още при появата им в двора се изправи и залая. Не млъкваше.

Ваня и Себастиан слязоха от колата и тръгнаха към голямата къща. Преди да стигнат, вратата се отвори и на стъпалата излезе някакъв мъж. Изпод шапката с козирка се подаваше дълга коса, а лицето се криеше под грамадна заплетена брада, започваща точно под очите; беше напълно невъзможно да се определи възрастта му. Носеше бархетна риза на червени карета, широки зелени панталони с безброй джобове и големи гумени ботуши. Ваня и Себастиан спряха. Мъжът слезе по няколкото стъпала, кресна на кучето да мълчи — безрезултатно — и дойде при тях.

— Вие пък какво искате?

— Вие ли сте Харалд Улуфсон?

Мъжът кимна.

— А вие кои сте?

Ваня ги представи и показа полицейската си карта. Харалд дори не я погледна.

— Вие сте намерили изгорялата тойота през октомври 2003 година, нали?

— Може би.

— Искам да поговорим малко за това.

— Аха.

Харалд се изплю покрай Ваня и напъха ръце в джобовете на панталона си. Леко се заклати на пети и на пръсти и се вторачи в земята, от което козирката на шапката изцяло скри лицето му. Нямаше нужда да си психолог, за да видиш, че мъжът се чувства неудобно в тази ситуация.

— Открили сте я сутринта на 31 октомври — започна Ваня и извади бележник. — Какво направихте след това?

— Ами обадих се в полицията.

— Слязохте ли до колата?

Харалд няколко пъти прокара ръка през брадата си, уж за да покаже, че обмисля въпроса внимателно. Че разбира важността, но е станало много отдавна и трябва да си понапъне паметта. В действителност се питаше единствено кога ще се наложи да започне да лъже. Колко знаеха? Дали въпросът за слизането до колата е някаква клопка? И друг път си беше имал работа с полицията и обикновено се справяше, като отговаряше уклончиво и едносрично, докато накрая полицаите изброяваха какво знаят и какво искат да научат. След това без затруднения можеше да нагоди своята история към въпросите им. Само дето тези бяха столичани. На всичкото отгоре от Националния отдел за разследване на убийства. Нямаше представа защо се интересуват от стара автомобилна катастрофа и нямаше намерение да пита. Засега щеше да влезе в ролята на неразговорлив и леко глуповат северняк. Щеше да затвърди стереотипа. Щеше да отговаря на въпросите им. Уклончиво и едносрично. Нямаше да се отклонява от изпитаната тактика дори да срещне съпротива. Вероятно рано или късно щеше да му се наложи да поизкриви истината, но не от самото начало.

— Да — промълви той и кимна, все едно едва сега е изровил картината от онази сутрин някъде из дебрите на паметта си. — Да, слязох.

— Преди да се обадите в полицията? — попита Ваня.

— Да.

— Защо?

Харалд погледна изпод шапката и за първи път през целия разговор срещна очите й.

— Да видя дали някой е пострадал.

Което беше поне донякъде вярно. Харалд осъзна, че бързо приближава границата, след която ще се наложи да лъже.

— Докоснахте ли нещо в автомобила?

Голям скок. Сега вече стоеше на самата граница и едва пазеше равновесие.

— Май не — смотолеви несигурно, сякаш се терзаеше от лъжата, мъчеше се да остане от тази страна на границата.

— Да или не?

Тя не се даваше.

— Минаха девет години — възрази той.

— Колко изгорели коли с труп на жена вътре сте намирали оттогава? — намеси се мъжът до нея с нескрито раздразнение в гласа. — Предполагам николко. Прав ли съм?

Харалд завъртя глава. Срещна погледа на мъжа. Бергман, така ли казаха, че му е името? Досега си мълчеше. Това означаваше ли нещо? А и въпросът му всъщност не беше въпрос. Беше реплика. Харалд усети, че този човек вижда право през полуистините и димните завеси. Положението беше „или, или“. Или истината, или убедителна лъжа. Избра първото.

— Да.

— Жената е била тежко обгорена, така че не е имало причина да търсите пулс, нали?

— Не.

— Значи не би трябвало да е трудно да си спомните дали сте пипали нещо в колата.

— Не.

— Е, пипахте ли?

Дойде време за лъжата.

— Не.

— Сигурен ли сте?

Харалд кимна твърдо. Все едно изведнъж си е спомнил изключително ясно.

— Да, заобиколих я да видя дали някой не е изскочил навън, така че може и да съм я докоснал, да, сигурно, но не съм влизал вътре.

Той млъкна. Себастиан имаше чувство, че онзи се изтощи — изведнъж изрече цяло, дълго, смислено изречение. Мъжът пак се изплю и отново насочи цялото си внимание към земята пред краката си.

Ваня го гледаше изпитателно. Последният отговор се различаваше от останалите. Беше основан на доводи. Обяснителен. Директно отговаряше на зададения въпрос. Почти като алиби. И после онзи пак сведе очи. Тя понечи да го попита дали има оръжие и ако да, какво, но Себастиан взе думата.

— Имате ли деца?

Харад вдигна поглед с непресторена изненада.

— Не.

— А това защо ви е? — Себастиан кимна по посока на батута. — Не ми приличате на любител на подскачането.

— Беше на съседите, но им омръзна — сви рамене Харалд. — Ще го продам по интернет.

Себастиан бързо се огледа. Наоколо не се виждаха други къщи.

— Вие нямате съседи — отбеляза той.

— По-далеч. — Харалд размаха небрежно ръка някъде над рамото на Себастиан.

Себастиан се обърна към Ваня, срещна погледа й и разбра, че и тя си мисли същото.

— Излъга ни.

Ваня съсредоточено извеждаше колата от двора на усамотената къща. След малко пак се озоваха на шосето.

— Знам — кимна Себастиан. — Поне за батута.

— Мислиш, че е откраднат?

Себастиан сви рамене.

— Може би не от него, но се съмнявам, че има касови бележки за всички джунджурии из този двор. Да го кажем така.

Ваня кимна. Кражба или укриване на крадени вещи. Едно от двете. Първи на местопроизшествието и с либерално отношение по въпроса кое е мое и кое твое — би могъл да зачеркне една от въпросителните около разследването.

— Не са открили дамска чанта в автомобила — отбеляза Ваня и хвърли бърз поглед към Себастиан. — Нито портмоне.

— Може да е изгоряло.

Разбира се, възможно беше, но Ваня далеч не беше убедена. По нейна преценка разследването на катастрофата е било извършено старателно. Би трябвало да са открили поне останките от чанта или портмоне.

— Материалите от полицията в Оре са на задната седалка. Провери дали са намерили пръстови отпечатъци в колата, които не са успели да идентифицират.

Себастиан се завъртя и с известно усилие стигна до папката, която се беше плъзнала чак до далечната врата.

— Били трябва да провери дали онзи притежава оръжие — каза Себастиан, когато се обърна и отвори папката.

— Естествено, че притежава. Всички тук имат.

— Но не пистолет.

Ваня пак кимна. Беше доволна, че така и не успя да попита дали Харалд има оръжие. Можеше да не им позволи да претърсят къщата, а след като си тръгнат, спокойно щеше да скрие оръжието. А сега дори не знаеше, че го търсят. Изведнъж се оказа, че пътуването до Оре, което в началото изглеждаше като празно разкарване, може и да не е безплодно. Телефонът на Ваня иззвъня. Тя го вдигна и хвърли бърз поглед на дисплея.

АНА

За миг реши да не вдига. Искаше да продължи обсъждането на случая със Себастиан. Да разискват онова, което знаят, онова, което си мислят, че знаят, и онова, което трябва да се опитат да научат. Майка й или искаше просто да си побъбрят, а точно сега нямаше време за това, или нещо й тежеше, някаква грижа, с която също не можеше да се занимава в момента. Не искаше да се разсейва.

— Няма ли да вдигнеш? — попита Себастиан и хвърли едно око към телефона в ръката й. — „Ана“, това не е ли майка ти?

— Да.

— Защо не искаш да говориш с майка си?

Ваня въздъхна. Ама че въпрос; все едно е на психолог. Ако алтернативата беше Себастиан да гадае и да анализира отношенията й с Ана по целия път, щеше да бъде по-лесно просто да вдигне.

— Ехо! — каза тя с възможно най-весела интонация.

В момента, в който чу гласа на майка си обаче, разбра, че нещо се е случило. Нещо наистина лошо.