Майкъл Скот
Вещерът (50)

Глава 49

Рукма виманата се носеше с тихо бръмчене над невероятно красив пейзаж. Докъдето стигаше погледът се простираше обширна гора. Рекички криволичеха сред дърветата и се вливаха в огромни езера, толкова бистри, че взорът проникваше дълбоко под повърхността им.

Летяха над огромни стада от мамути и гледаха как саблезъби тигри дебнат във високата трева. Високи черно-кафяви мечки се надигаха на задните си лапи, когато виманата избръмчаваше над тях, и ята от птерозаври се пръскаха при появата й.

— Наистина вълшебен пейзаж — каза Уилям Шекспир на Паламед. — Мисля, че може да ми се наложи да пренапиша „Сън в лятна нощ“.

Сарацинския рицар кимна, а после обърна приятеля си към един от задните илюминатори.

— Макар че и този свят не е без недостатъци — промърмори той, сочейки небето зад тях.

— Имаме си компания — обяви Скатах, като се дръпна от един прозорец. — Адски многобройна компания.

— Знам — каза Прометей. Едрият червенокос воин посочи един стъклен екран на пода точно пред себе си. Той бе покрит с бързо движещи се червени точки.

Паламед огледа кораба.

— Това е боен кораб. Има ли оръжия?

Едрият Древен се усмихна от мястото си зад контролните уреди и зъбите се белнаха на фона на червената му брада.

— О, оръжия има, и то много.

— Страхувам се, че сега ще чуем едно но — промърмори Уилям Шекспир.

— Но не работят — продължи Прометей. — Тези кораби са стари. Никой, дори и Авраам не знае как да ги поправи. Повечето от тях едва летят и обикновено всеки ден падат по един-два. — Той посочи с палец един вързоп на седалката до себе си. — Може би ще искате да се въоръжите. Позволих си да взема оръжията ви от анпу.

— Ах, сега вече съм щастлива — каза Скатах, докато пъхваше мечовете в празните ножници на раменете си.

Сен Жермен и Жана седяха един до друг и главите им се докосваха. Заедно се взираха навън през един от кръглите илюминатори.

— Настигат ни бързо — каза французойката. — Прекалено много са, за да ги преброим.

— Единственото ни утешение е, че само няколко от тях ще имат действащи оръжия — рече Прометей.

Паламед погледна към Скатах.

— Когато казваш няколко… — започна тя.

— Някои ще са въоръжени — поясни Прометей.

— Внимание! — извика Сен Жермен. — Две от тях изстреляха ракети.

— Седнете и затегнете коланите — нареди Прометей. Групата се хвърли към седалките зад него и той добави: — Прекалено бавни сме, за да ги надбягаме, освен това по-малките кораби са безкрайно по-маневрени.

— А добри новини има ли? — попита Скатах.

— Аз съм най-добрият пилот в Дану Талис — каза Древния. Скатах се усмихна.

— Ако го беше казал някой друг, щях да помисля, че се фука. Но не и ти, чичо.

Прометей хвърли бърз поглед към Девата-воин.

— Колко пъти да ти повтарям: не съм твой чичо.

— Поне засега — промърмори тя под нос.

— Всички затегнаха ли коланите? — попита Прометей. Без да чака отговор, издигна триъгълната вимана право нагоре, после я преобърна, така че земята се озова точно над главите им, а небето — под тях, преди да я върне в нормално положение и земята и небето да заемат обичайните си места.

— Ще повърна — промърмори Скати.

— Това би било много лошо — каза Шекспир. — Особено като се има предвид, че седя точно зад теб.

Жана посегна и хвана ръката на приятелката си.

— Просто трябва да мислиш за друго — каза тя на френски.

— За какво например? — Скатах притисна устата си с ръка и преглътна тежко.

Жана посочи.

Скатах погледна право нагоре и цялото й гадене изчезна на мига. Срещу тях имаше поне сто вимани. Повечето бяха от познатите им малки кръгли корабчета, но други бяха по-големи и продълговати и Скати забеляза две рукма вимани.

А Прометей летеше право към тях.

Уилям Шекспир се размърда неловко в седалката си.

— Вижте, аз никога не съм бил воин и не разбирам много от тактика, но не трябва ли да летим в обратната посока? — Бяха достатъчно близо, за да видят ококорените анпу в най-близкия кораб.

— И това ще стане — каза Прометей. — Веднага щом ракетите избухнат.

— Какви ракети? — попита Шекспир.

— Тези двете точно зад нас. — Прометей натисна ръчките и виманата отново се устреми право нагоре, а после в обратната посока, докато небето и земята се премятаха. Скатах изстена.

Ракетите, които ги следваха по петите, се стрелнаха покрай кораба право към двете най-близки вимани. Те избухнаха в огнени кълба. Дълги езици от пламък обгърнаха други три кораба, а още два се блъснаха един в друг.

— Седем свалени — обяви Паламед, моментално превърнал се отново във воин, който докладва на командира си за поразените врагове.

— Остават деветдесет и три — довърши Сен Жермен и смигна на жена си. Жана посегна да хване ръката му, обърна я и потупа по опакото на китката му, където имаше татуирани десетки мънички пеперуди. Повдигна тънката си вежда в безмълвен въпрос.

— Имам предложение — извика Сен Жермен на Прометей. — Аз съм Господар на огъня. Защо просто не отворим вратата и ще привлека малко светкавици.

Прометей нададе сумтящ смях.

— Опитай — каза той. — Опитай да призовеш аурата си.

Сен Жермен щракна с пръсти. Неговият купонджийски номер бе да запали показалеца си. Но нищо не се случи. Той докосна спусъка с пеперудите върху китката си и опита пак. Изпод нокътя му излезе само струйка черен дим.

— Технологията, която задържа виманите във въздуха, обезсилва аурата ти — каза Прометей. — Всъщност Авраам смята, че те летят, защото черпят енергия от аурата на пилота.

— Значи не можем да използваме аурите си — каза Сен Жермен, — нямаме оръжия и не можем да ги надбягаме. А какво можем да направим?

— Можем да използваме висш пилотаж.

Рукма виманата се стрелна надолу. Паламед и Сен Жермен нададоха весели възгласи, а Шекспир и Скатах изпищяха. Само Жана остана спокойна и сдържана.

Десет вимани се отделиха от голямата флотилия и ги последваха.

Прометей снижи рукмата току до земята, така че при полета си тя късаше главичките на цветята и привеждаше тревите. Една вимана се приближи и те видяха как намиращият се в нея анпу приготвя някакво оръжие. Прометей издигна кораба над групичка дървета. Умишлено го насочи към една млада фиданка, но наклони носа нагоре в последния момент, така че дръвчето не се счупи, а се огъна — а после се люшна обратно, право към виманата зад тях. Стреснат, пилотът изгуби контрол. Корабът се заклатушка и се заби в земята.

— Още един свален — каза Паламед.

— Хубав трик — съгласи се Сен Жермен, — но не съм сигурен дали ще можеш да го повториш.

Деветте оставащи вимани се приближаваха бързо.

— Куполите им се отвориха — докладва Сен Жермен. — Анпу прикрепват към покривите нещо като пушки.

— Тонбогири^[1] — каза Прометей и отклони кораба първо — наляво, а после — надясно, когато две от пушките стреляха. — Наричат ги още резачи. — Метал рикошира с писък от виманата, а после се чу силен удар, когато нещо проби дупка в корпуса близо до Скатах. Една безформена топка се изтърколи в краката й. — Не го докосвай — предупреди Прометей, когато Девата-воин се наведе. — Тези топки са остри като бръснач. Ако ги пуснеш в ръката си, ще минат през плътта и ще излязат от другата страна, без изобщо да усетиш.

Древния снижи рукмата над едно езеро и внимателно я потопи във водата. Зад кораба полетяха пръски леденостудена пяна и обляха отворената кабина на най-близката вимана. Изненадан, пилотът се дръпна от контролните уреди. Корабът се заклатушка и кривна пред този зад него, точно когато снайперистът анпу стреля. Топката тонбогири премина право през контролната кутия на виманата и машината рухна в езерото.

— Остават само около деветдесет и две — каза Сарацинския рицар.

Прометей описа идеален кръг, пенейки водата. Една вимана се изравни с тях и анпу насочи своя тонбогири. Прометей изключи мотора и рукмата полетя надолу като камък. Удари се във водата, вдигайки фонтан от пяна, и потъна сред облак от мехурчета. Моментално покрай уплътненията на прозорците и вратите започна да се процежда вода. Такава нахлу и през дупката от тонбогирито. Древния изсъска недоволно.

— Никога по-рано не съм правил това. Едно време тези кораби са можели да летят в космоса — промърмори той.

В покрива издрънча метал и те вдигнаха поглед през водата. Можеха да видят сянката на кръглата вимана над себе си. Към нея се присъедини втора, а после и трета. В езерото западаха топки тонбогири, оставяйки след себе си дири от мехурчета, само за да загубят скорост от плътността на водата. Бавно закръжиха надолу, някои паднаха с леко тупване върху покрива на рукмата, а други се спуснаха покрай нея на дъното на езерото.

Изведнъж се чу пукане и една плоча от пода се надигна. Ледена вода шурна около краката на Жана.

— Имаме теч!

— Нагоре! — извика Сарацинския рицар. — Трябва да се издигнем, преди да сме станали прекалено тежки.

— Минутка само — каза Прометей. Кимна към екрана в краката си. Две червени точки се приближаваха бързо.

— Как са се озовали зад нас? — попита Сен Жермен.

— Под нас — поправи го Прометей. — Събудили сме нещо от дълбините.

— Нарочно го направи — обвини Скатах Древния. — Ето защо разпени водата.

— Каквото и да е, се приближава бързо… много бързо… — Паламед посочи екрана. — И идват още.

— Виждам нещо отвън — движи се във водата — каза припряно Сен Жермен. — Нещо… — Той млъкна, онемял за миг. — Голямо… със зъби… много зъби.

Прометей посегна към контролните уреди и рукмата се устреми нагоре. Изхвръкна от водата, последвана от две огромни, подобни на акули, създания. Първото се блъсна в две от кръжащите вимани и ги запрати в езерото, а второто захапа третия кораб, като почти го разполови, и го затегли надолу.

Още три от чудовищните създания се подадоха от водата, скърцайки със зъби.

— Акули — каза Скатах.

— Мегалодони^[2] — обяви Прометей, издигайки рукмата все по-високо, докато от пролуките й течаха струйки вода.

— Бяха дълги поне девет метра! — каза Скатах.

— Знам — отвърна Древния. — Сигурно са бебета.