Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Скот

Заглавие: Вещерът

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1043-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5394

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Хванати подръка, подобно на всяка друга двойка, излязла на вечерна разходка, Изида и Озирис вървяха по „Ке де Монтебело“ по бреговете на Сена в Париж. Отляво, огряна в топлата златиста светлина на прожекторите, бе тяхната цел, катедралата „Нотър Дам“.

— Хубава е — каза Изида на език, който е бил древен, преди фараоните да управляват Египет.

— Много е хубава — кимна Озирис. Кехлибарената светлина се стичаше по бръснатия му череп. Беше свалил слънчевите си очила и те висяха сгънати на врата му върху бялата тениска. Изида все още носеше своите и две миниатюрни катедрали се отразяваха в черните стъкла.

Макар че наближаваше десет часа вечерта, около прочутата забележителност обикаляха много туристи — може би дори повече от нормалното. Унищожаването на гаргойлите по-рано тази седмица бе привлякло вниманието на медиите от цял свят. Някои твърдяха, че това е терористичен акт или вандализъм, други предполагаха, че се дължи на глобалното затопляне и киселинната ерозия, но повечето вестници вече говореха за обикновено отслабване на камъка. Гаргойлите бяха издялани на сградата преди повече от шестстотин години. Беше само въпрос на време някои да се отчупят.

— Харесва ми това Сенкоцарство — каза изведнъж Изида. — Винаги ми е било любимото. Ще се радвам да поемем отново контрол над него.

— Скоро — съгласи се Озирис. — Всичко идва по местата си.

Изида стисна ръката на своя съпруг, за да подчертае думите си.

— Помниш ли времето, когато сътворихме този свят?

— Ние ли? — подразни я той.

— Е, всъщност ти. Но и аз помогнах — добави тя.

— Така е.

— Това не беше първият ни свят, нали? — попита тя и съвършено гладкото й чело се набръчка, докато се мъчеше да си спомни.

— Не. Не помниш ли… направихме една-две… ами, може би трябва ги наречем грешки?

Изида кимна.

— Имаше няколко проби и грешки.

— Предимно грешки. Когато Дану Талис потъна, не знаехме за отровната дива магия във въздуха. Отне ни известно време да осъзнаем, че тя омърсява всичко, създадено от нас, и трябва да изчакаме няколко века, преди да започнем да градим света. — Той сви рамене. — Но откъде можехме да знаем? — Спря, внезапно зърнал старицата с бялото бастунче, която седеше на една метална пейка край тротоара. Беше обърната с гръб към катедралата и с лице към реката. — Как е стигнала дотук преди нас? — ахна той. — Когато си тръгнахме, беше още в катакомбите с Марс Ултор.

Старицата вдигна лявата си ръка и без да извръща глава, им даде знак да се приближат.

— Откъде знае, че сме тук? — прошепна Изида. — Не може да ни види, нали?

— Кой я знае на какво е способна — промърмори Озирис. — Милейди Зефания — каза той високо, приближавайки се към пейката.

— Седнете при мен. — Зефания, Вещицата от Ендор, произнесе краткото изречение като заповед.

Изида и Озирис размениха бързи погледи, преди да се разделят, за да седнат от двете страни на старицата.

— Съпругът ви ще се присъедини ли към нас, мадам? — попита Озирис, като се оглеждаше.

— В момента е зает. Той… наваксва пропуснатото — каза тя с крива усмивка. — Светът се е променил, откакто крачеше за последен път по него.

— А как се чувства? — попита Изида.

— Ами, като се има предвид какво е изтърпял, в забележително добра форма. Ядосан е, разбира се. А когато цялото това… — Тя махна неясно с ръка във въздуха и в парижката нощ се разнесе мирис на горящо дърво. — Когато цялото това вълнение свърши, мисля, че двамата с него ще проведем нелек разговор. Ако оцелеем, разбира се. — Вещицата млъкна и продължи да се взира право напред. Лицето й бе скрито под големите слънчеви очила. Бе отпуснала ръце върху бялото бастунче, опряно в паважа точно пред нея.

— Защо ни повика? — попита бавно Озирис. — Ти не говориш с нас от хилядолетия; непрекъснато взимаш страната на хората и пречиш на всичко, което правим. А сега изведнъж искаш — не, настояваш — да се срещнем.

— Хубаво е — каза Зефания на древния език на Дану Талис, пренебрегвайки въпроса. — Откога не сме седели и не сме си бъбрили така?

— Ние никога не сме си бъбрили — каза Озирис с усмивка, която разкри блестящите му бели зъби. — Ти винаги си заповядвала, изисквала и нареждала.

— Отнасяше се с нас като с деца — добави Изида с нотка на гняв в гласа.

— Та вие си бяхте деца. Авраам бе прав. Вие бяхте глезени, капризни деца. — Зефания си пое дълбоко дъх. — Но предполагам, че трябваше да се отнасям с вас… — Тя млъкна, търсейки нужната дума.

— По-мило? — предположи Изида.

— По-разбиращо? — добави Озирис.

— Щях да кажа по-твърдо. — Тя обърна лице към жената с късата черна коса. — Изглежда, някои неща не се променят.

— А някои се променят, Зефания — рече Изида. — Ти си остаряла, докато ние сме още млади и жизнени.

— Остаряла? — Вещицата се усмихна. — Външността би могла да е измамна. — Само за миг — почти твърде бързо, за да бъде забелязана — промяна затрепка по цялото тяло на Вещицата от Ендор, изведнъж кожата й стана бяла, черна, жълта, зелена и кафява. Жената на пейката стана висока, ниска, дебела, невероятно слаба, първо — стара, после — млада, а после — на средна възраст. — Аз съм — и винаги съм била — много неща. Докато вие двамата — добави тя и гласът й стана по-твърд — винаги сте били парвенюта.

— А ти винаги си била тиранка, която… — започна Изида.

— Стига — сопна се Озирис. — Всичко това е минало. Много далечно минало.

Вещицата кимна.

— Много далечно минало. И стореното си е сторено, и никой не може да го промени. — Подутите й кокалчета се стегнаха върху главата на белия бастун. — Само че вие се опитвате да промените миналото.

Изида отвори уста да заговори, но Озирис я спря с клатене на глава.

— Не се опитвайте да отричате — каза Зефания. — Знам за вашия план от хилядолетия. — Тя посегна към тъмните очила и ги смъкна надолу по носа си, после се обърна да изгледа подред двамата. Вещицата от Ендор нямаше очи; в орбитите й бяха поставени два овала от огледално стъкло. — Ах, какви неща съм виждала — рече тя. — Неизброими варианти на бъдещето, на възможното минало и на настоящето.

— Какво искаш, Зефания? — попита студено Изида.

Вещицата отново пренебрегна въпроса.

— Отначало се противопоставях на плана ви и правех всичко по силите си да го осуетя. Исках това Сенкоцарство да бъде оставено на мира. Затова предпочетох да не се меся, когато вашите служители се биеха с Потомците. Умишлено не отвърнах, когато хората ви предизвикаха земетресения и потопи, защото знаех, че накрая всичко ще се уравновеси. Вие ще спечелите някои битки, противниците ви — други, и всичко ще си остане постарому.

— Както е било в продължение на хилядолетия — каза Озирис.

Вещицата кимна в знак на съгласие.

— Докато не намерихте доктор Джон Дий.

— Чудесен служител. Хитър, с широки познания, амбициозен, любопитен и много, много могъщ — рече бързо Изида.

— А сега е напълно извън контрол. И всички тези качества — хитростта, знанията, амбицията, любопитството и могъществото му — са насочени срещу вас.

— Взели сме мерки, за да го обезвредим — каза уверено Изида. — Няма да се измъкне.

— Досега ви се измъква — отвърна Зефания. — Трябваше да действате в мига щом узнахте за намерението му да събуди Архонтката Коатликуе.

Изида понечи да поклати глава, но Озирис каза:

— Права си, разбира се. Трябваше. И наистина, говорехме си дали Макиавели да не го обезвреди.

— Сега действията му заплашват не само този свят, а всички Сенкоцарства. — Зефания се изправи внезапно и Изида и Озирис последваха примера й. — Елате с мен — каза тя.

Сгъна бялото си бастунче и го прибра в джоба си, след което хвана двамата подръка.

— Не се плашете — рече тя безгрижно, потупвайки мускулестата ръка на Озирис.

— Не се страхувам от теб — сопна се Изида.

— А би трябвало, миличка. Наистина би трябвало. Повървете с мен до катедралата и нека ви разкажа за едно бъдеще, което видях — бъдеще, в което Коатликуе скиташе на свобода; бъдеще, в което Архонтката вилнееше из Сенкоцарствата, оставяйки подире си само пепел. Бъдеще, в което ние не съществувахме. Нямаше вече Древни, нито Потомци. И когато всички ние изчезнахме, тя се зае с човеците. Впрочем вие двамата бяхте сред първите, които умряха, и то по ужасен начин — добави тя.

— И къде беше Дий в това твое бъдеще? — попита Озирис.

— В безопасност — рече Зефания. — Той бе откъснал този свят от Сенкоцарствата с помощта на Мечовете на силата, унищожавайки всички портали към Шибалба. Управляваше Земята като император.

— А Деър, убийцата, тя с него ли беше? — попита Изида.

— В това бъдеще тя бе мъртва. Предадена от Дий и изядена от Архонтката.

— А това възможно бъдеще ли е или вероятно бъдеще? — попита предпазливо Озирис.

— Нито едно от двете. Събитията продължиха напред. Нишките на времето се разместиха и се сплетоха в нова шарка. Дий има нов план, още по-мащабен. — Вещицата дръпна двамата и ги накара да спрат. — Почакайте за момент.

Тримата спряха пред голямата готическа катедрала и Зефания вдигна глава, почти сякаш можеше да види сградата.

— Хммм, ето на това място се е водила битката… — Тя завъртя лице наляво-надясно, душейки въздуха. — Още се усеща мирисът на магия.

— Ванилия — каза Изида.

— Портокал — добави Озирис.

— И ментата на Фламел — промърмори Зефания, — както и вонята на Дий и Макиавели.

Един изтормозен на вид пазач се движеше сред туристите, които се спираха да снимат обезобразената фасада на сградата, и се мъчеше да ги накара да се отдалечат, в случай че паднат още камъни. Насочи се право към странната тройка, която стоеше твърде близо до фасадата. Точно когато пазачът стигна до тях, гологлавият мъж се обърна и му се усмихна. Пазачът видимо пребледня, сякаш е зърнал призрак. Отдалечи се със залитане, без да се обръща назад.

— Върнете ме на пейката — нареди Зефания.

Изида и Озирис я отведоха обратно до мястото, където бе седяла.

— Вие никога не сте харесвали Авраам Мага, нали? — попита Зефания.

— Не — рече бързо Изида.

Озирис се забави малко, преди да отговори.

— Мисля, че всички се страхувахме от него — каза той накрая.

— Аз съм работила с Авраам дълго време и мисля, че започнах да го разбирам по-добре от останалите, но пак не съм сигурна какво представляваше. Предтеча, може би; може би дори Архонт. И със сигурност в него имаше от кръвта на Великите древни. Прометей и аз бяхме с него, когато Промяната започна да завладява тялото му. Гледах го как работи ден и нощ, без да спира, за да създаде Сборника. — Тя се изсмя и звукът бе изпълнен с горчивина и тъга. — Знаете ли защо той създаде Книгата?

— Като хранилище на световното знание? — предположи Озирис.

— Книгата бе създадена с една-единствена цел. Авраам знаеше, че това време ще настъпи.

— Кое време? — попита Изида.

— Като изоставихте Дий и го обявите за утлага, вие си създадохте опасен враг. Той възнамерява да унищожи всички ни.

— Как? — попита Озирис. — Дий е могъщ, но не чак толкова.

— Вече е. Сборника е у него. Той съдържа всичкото знание на света. Освен това Дий разполага със Златния близнак да му превежда. Има достъп до някои от най-старите и смъртоносни магии на света. Намерението му е да се върне назад във времето и да унищожи Древните на Дану Талис. — Тя се изкиска глухо. — Ще се погрижи всички ние да умрем в онзи ден, когато островът потъна.

Смехът на Изида отекна ясен и чист в нощния въздух. Някои туристи се обърнаха да я погледнат, усмихвайки се при този звук, но съпругът й остана с каменно лице, ококорен от смайване. Накрая смехът на Изида заглъхна и се възцари тишина. Озирис кимна.

— Да… да, би могъл да го направи. И което е по-важно, би го направил.

— Как да го спрем? — попита Изида.

— Значи най-после решихте да поискате съвет от мен?

— Моля те, Зефания — обади се Озирис.

Старицата посегна да потупа дланта му.

— Защо мислите, че освободих съпруга си от неговото проклятие? — каза внимателно тя. — Защо мислите, че изобщо го омагьосах? Трябваше да го опазя жив и здрав за този ден.

— Знаела си, че това ще стане? — попита невярващо Изида.

— Знаех, че може да стане. — Тя дръпна очилата си надолу, за да разкрие лицето си. — Дадох очите си за това.

— Къде е Марс Ултор сега? — попита Озирис.

— Отиде в Сан Франциско да убие доктор Джон Дий.