Майкъл Скот
Вещерът (23)

Глава 22

— Време е. — Пернел свали ръце от лицето си. Очите й бяха пълни с млечнобели сълзи. Други се стичаха по бузите й. — Прометей — каза тя тихо. — Нитен. Бихте ли ни оставили насаме?

Древния и безсмъртният се спогледаха, после кимнаха и излязоха, без да кажат нито дума, оставяйки Пернел, Цагаглалал и Софи около леглото.

Софи погледна Никола. Алхимика изглеждаше спокоен, умиротворен и макар че през последните няколко дни лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, сега част от тях се бяха изгладили и тя зърна следа от красивия мъж, какъвто е бил някога. Преглътна тежко. Винаги го бе харесвала. Знаеше също, че Джош се бе сближил с него през времето, докато работеше в книжарницата. Може би защото родителите на близнаците често ги нямаше, Джош винаги изпитваше влечение към авторитетни фигури като учители и треньори. Софи знаеше, че брат й наистина бе уважавал Никола Фламел.

Пернел се приближи до горния край на леглото. Изящният синьо-златен капан за сънища зад нея образува ореол от сребристобяла светлина около главата й.

— Цагаглалал, Софи, знам, че нямам право да искам това от вас. — Акцентът на безсмъртната французойка бе ясно доловим, а зелените й очи блестяха от влага. — Но се нуждая от помощта ви.

Цагаглалал се поклони леко.

— Всичко, което пожелаеш — каза тя веднага.

Софи се забави за миг, преди да отговори. Не знаеше какво иска Пернел, но предполагаше, че е нещо, свързано с труп. Тя никога по-рано не бе виждала труп и изтръпваше при мисълта да го докосне. Вдигна очи и видя, че двете жени се взират в нея.

— Не мога… тоест… какво искаш да направя? Ще помогна, разбира се. Но не мога да подготвям труп. Не вярвам, че изобщо бих могла да го докосна.

— Не, не става дума за това — каза Пернел. Пръстите й нежно погалиха главата на съпруга й, плъзгайки се по късата му коса. По тях останаха сребърни косъмчета. Тя се усмихна. — Освен това Никола не е мъртъв. Не още.

Смаяна, Софи погледна отново към Алхимика. Бе предположила, че е умрял тихо в съня си. Но сега, като се вгледа по-внимателно, забеляза съвсем лекото неравномерно туптене на пулса на гърлото му. Стисна очи и съсредоточи Пробудения си слух. Вслушвайки се напрегнато, можеше да чуе бавното — много бавното — биене на сърцето му. Алхимика беше жив, но докога? Софи отвори очи и погледна Вълшебницата.

— Какво искаш да направя? — попита тя бързо.

Пернел кимна с благодарност. Разпери длани и ги сложи от двете страни на главата на съпруга си.

— Когато бях момиченце — каза тя с отнесен и замечтан глас, — срещнах синеок закачулен мъж с метална кука на мястото на лявата му ръка.

Цагаглалал си пое рязко дъх.

— Срещнала си Смърт! Не знаех това.

Усмивката на Пернел бе тъжна.

— Познаваш ли го?

Старицата кимна много бавно.

— Срещнах го на Дану Талис, преди потъването… а после пак — в края. Авраам го познаваше.

Софи се обърна бавно да изгледа Цагаглалал. Нима леля й току-що бе казала, че е била на Дану Талис? Колко стара беше? Късчета от образи и спомени затрепкаха в ума й…

… за красива млада сивоока жена, която тичаше нагоре по безкрайното стълбище на невъзможно висока пирамида, стиснала в ръцете си метална книга. Покрай нея профучаваха фигури, човешки и нечовешки, чудовища и зверове — те бягаха от назъбените струи дива магия, танцуващи над тях. Сенчеста фигура изникна на върха на пирамидата, мъж с блестяща кука на мястото на лявата му ръка, която изпускаше бледосин огън…

Гласът на Пернел прекъсна спомените и върна Софи към настоящето.

— Бях на шест години, когато баба ми ме заведе да видя закачуления мъж. — Струйки от леденобялата аура на Пернел излизаха от плътта й и се виеха около нея, загръщайки я в бяла роба. — В една обсипана с кристали пещера на бреговете на залива Дуарнене той ми предсказа бъдещето. И ми разказа за един свят, неописуем свят, вълшебен свят, пълен с мечти и чудеса.

— Сенкоцарство ли? — прошепна Софи.

— Дълго време мислех така, но вече знам, че е описвал нашия съвременен свят. — Пернел поклати глава и продължи, минавайки първо на френски, а после и на древния бретонски от отдавна изгубеното си детство. — Мъжът с куката ми каза, че ще срещна любовта на живота си и ще стана безсмъртна.

— Никола Фламел — рече Софи, поглеждайки отново към неподвижното тяло на леглото.

— Бях много млада — продължи Пернел, сякаш Софи изобщо не се бе обадила. — И макар че в онази епоха вярвахме в магии — не забравяй, това беше в началото на четиринайсети век — дори аз знаех, че хората не живеят вечно. Помислих си, че човекът е луд или слабоумен… но по онова време уважавахме такива хора и ги слушахме, обръщахме внимание на предсказанията им. Векове по-късно узнах името на мъжа с куката: Маретю.

— Смърт — повтори Цагаглалал.

— Той предрече, че ще се омъжа, докато съм още почти дете…

— Никола — прошепна Софи.

— Не. — За нейна изненада Пернел поклати глава. — Никола не бе първият ми съпруг. Беше друг мъж, по-възрастен от мен, дребен благородник и земевладелец. Той умря скоро след сватбата ни, оставяйки ме заможна вдовица. Имах богат избор на съпрузи, но отидох в Париж и се влюбих в един писар без пукната пара, десет години по-млад от мен. Когато видях Никола за първи път, си спомних, че Маретю ми бе казал, че животът ми ще е пълен с книги и писмена. Ето как разбрах, че пророчеството му се сбъдва.

Температурата в стаята бе спаднала, стана хладно, а после и студено. Дъхът на Софи излизаше като пара и тя устоя на желанието да потрие ръце, за да ги стопли. Аурата на Вълшебницата се стичаше от тялото й, събираше се зад нея и се издуваше като чифт големи бели криле. Софи усещаше собствената си аура да пропуква и пълзи по кожата й, а щом погледна към Цагаглалал, откри, че чертите на старицата се размиват зад бледа мъгла. Също като Вълшебницата, тя бе обвита в бяла роба. Когато сведе поглед, Софи със сепване видя, че самата тя носи дълга сребриста роба, която я покриваше от шията до глезените. Ръцете й се губеха в дългите, издуващи се ръкави.

— Маретю — почти бях забравила, че този човек съществува, докато не се появи един ден в книжарницата ни — продължи Пернел. Докато говореше, двете й ръце бяха притиснати към главата на съпруга й и ефирни струйки от зелената й аура се точеха от плътта й и се издигаха във въздуха, за да се пукнат като мехури. — Беше сряда — спомням си го така ясно, като че ли се е случило вчера — защото това бе единственият ден в седмицата, когато не бях с Никола в книжарницата. Не се и съмнявам, че Маретю умишлено е избрал този ден, за да хване съпруга ми сам. Когато се прибрах вкъщи, намерих книжарницата затворена, макар че бе ранен следобед и на запад още бе светло. Никола бе в задната стая. Тя грееше от светлина — по всички повърхности имаше наредени свещи с всякакви размери. Бе сложил дузина от тях на една маса, около малък правоъгълен метален предмет. Това беше Сборника, Книгата на Авраам Мага, и когато го видях за първи път, светлината се отразяваше в корицата му и той блестеше като миниатюрно слънце. Още преди Никола да отвори уста да ми каже какво е, аз вече знаех. Никога по-рано не го бях виждала, но знаех как ще изглежда.

— Маретю — рече Цагаглалал и кимна. Сълзи се стичаха по сбръчканите й бузи. — Сборника беше у него.

— Откъде знаеш? — прошепна Софи, макар че още докато задаваше въпроса, отговорът се оформяше в ума й.

— Защото аз му го дадох — каза Цагаглалал и аурата й припламна за миг.

И споменът се стовари върху Софи като удар.

Небеса, раздирани от мълнии, земя, бълваща огън, огромни плочи се отчупват от пирамидата… а сивооката млада жена подава обкована с метал книга на мъжа с куката…

Софи отстъпи със залитане от масата и образите избледняха.

Стаята бе леденостудена и всичко започваше да се покрива с блестящ слой скреж. Част от аурата на Пернел бе плъзнала по пода, издувайки се като мъгла, докато останалата пулсираше като огромни бели криле над раменете й. Някои от нишките се виеха надолу по ръцете й и се омотаваха около пръстите й, преди да пропълзят по черепа на Никола като гърчещи се червеи.

— Бях дете, когато Маретю ми каза, че съпругът ми и аз ще станем пазители на обкована с метал книга. Щяхме да сме последните в дълга редица от хора, пазещи този безценен предмет. Той каза, че книгата съдържала всичкото знание на света… но когато я видях за първи път, реших, че не може да е вярно. В нея имаше толкова малко страници. Как може всичкото знание на света да се съдържа в двайсет и една страници? Едва много по-късно двамата с Никола започнахме да разкриваме тайните на Сборника и неговия вечно менящ се текст.

— Не можехте ли да го разчетете? — попита Софи и дори не се изненада, щом осъзна, че говори на същия език като Пернел.

— Не. Започнахме да го разбираме чак след повече от две десетилетия. — Кожата на Пернел сияеше на леденобялата светлина. Върху опакото на ръцете й се виждаше мрежа от розови вени и светлината се бе събрала в зелените й очи, лишавайки ги от цвят, така че тя приличаше на сляпа. — Накрая всичко, което Маретю ни бе казал, се сбъдна… — Тя въздъхна и в ледения въздух се образува голям облак бяла пара. — Накрая остана само едно пророчество.

— Кажи ни, Вълшебнице — рече Цагаглалал. Нейната собствена аура сега обгръщаше тялото й в одежда, която изглеждаше египетска, и под набръчканата й кожа Софи зърна красивата млада жена, каквато е била някога.

— Маретю ми каза, че ще дойде ден — в далечното бъдеще, във все още неназована земя — когато и съпругът ми, и аз ще сме близо до смъртта. — Гласът на Пернел бе тих и безстрастен, но по бузите й имаше сълзи. — Никола ще умре пръв, а два дни по-късно и аз ще го последвам.

Софи премигна и сребърни сълзи потекоха по бузите й. Не можеше да си представи какво е да живееш със знанието за собствената си смърт. Дали би било ужасяващо или напълно освобождаващо?

— Маретю ме попита какво бих направила, ако можех да задържа съпруга си жив за още един ден. И аз му отвърнах…

— Всичко — прошепна Софи, без да се усети, че го изрича на глас.

— Всичко — съгласи се Пернел. — Без отварата за безсмъртие ми остават може би два дни живот. — Аурата й грейна по-ярко, крилете й се уголемиха и докоснаха тавана. — Маретю каза, че не мога да спася скъпия си Никола, но мога да му даря още един ден живот, ако… му дам един от моите.

Софи ахна.

— Ти би направила същото за брат си — каза Пернел без колебание.

Софи потрепери, когато нещо ледено плъзна по гръбнака й. Цената на любовта бе… всичко.

Вълшебницата премести поглед от Софи към Цагаглалал, а после отново към момичето.

— Искам вие двете да ми помогнете да прехвърля част от аурата си на Никола.

— Как? — прошепна Софи.

— Трябва да ми дадете вашите аури.