Майкъл Скот
Вещерът (5)

Глава 4

Двама полицаи от Сан Франциско се заковаха на място, когато странно изглеждащата тройка — жена, следвана от тийнейджър и по-възрастен мъж — нахлу през една странична врата в съсипаното стъклено-мраморно фоайе на горящата сграда.

— Има ли още някой в сгра… — започна единият полицай, а после видя, че мъжът срещу него държи в ръката си къс меч, а втори такъв е затъкнат в колана му. Докато посягаше към пистолета си, забеляза, че момчето също носи два къси меча на колана си — по един от всяка страна. А дългокосата жена, колкото и да е странно, носеше нещо, което приличаше на дървена флейта.

— Не мърдайте — заповяда вторият полицай. — Пуснете оръжията. — И двамата пазители на реда вдигнаха пистолетите.

— Господа, слава богу, че сте тук. — Дребният сивокос мъж пристъпи напред.

— Не мърдай!

— Аз съм доктор Джон Дий и съм собственик на тази компания, „Енох Ентърпрайзис“.

— Оставете мечовете на земята, сър.

— Няма да стане. Това са безценни антики от личната ми колекция. — Магьосника направи още една крачка напред.

— Не мърдай! Не те знам кой си — каза единият полицай, — но знам, че не искам никой да се приближава до мен с меч в ръка. Оставете оръжията на земята и след това елате тук. И по-бързо — добави той, когато струйки зловонен дим се запроцеждаха между затворените врати на асансьора.

Последните думи, които полицаите чуха, дойдоха откъм жената.

— Джон, защо не послушаш полицая? — Още докато говореше, тя поднесе дървената флейта към устните си. Двамата мъже чуха само една-единствена нота, преди да се строполят в безсъзнание на земята. — И стига си се моткал — тросна се Вирджиния Деър. Прекрачи през телата на пода и излезе на улицата през дупката, зейнала на мястото на главния вход. — Да вървим.

— Ще вземем колата. — Дий се обърна да тръгне към Телеграфния хълм, но се спря, осъзнавайки, че Джош не го следва. Момчето стоеше над двамата припаднали полицаи във фоайето. — Хайде, нямаме време!

— Така ли ще ги оставите? — попита Джош, явно смутен.

Дий погледна към Деър, а после пак към Джош. Двамата безсмъртни кимнаха едновременно.

Джош поклати глава.

— Аз няма да ги оставя. Цялата сграда всеки момент ще рухне върху тях.

— Нямаме време за това… — започна Деър.

— Джош! — Аурата на Дий заискри около тялото му — гневът му бе осезаем.

— Не. — Джош отпусна ръка върху омотаната с кожа дръжка на меча в колана си. Мигновено фоайето се изпълни с богатия цитрусов аромат на портокали и каменното острие запулсира бавно и равномерно в мътно червеникаво. Джош усети тръпки, когато топлината потече нагоре по лявата му ръка и по рамото му и се събра в основата на врата му. Пръстите му се свиха около познатата дръжка: това бе Кларент, древното оръжие, известно като Меча на страхливеца.

Нахлуха спомени…

Дий, в дрехи от една друга епоха, тича през горящ град, стиснал няколко книги.

Лондон, 1666-а.

Другата ръка на Джош се отпусна върху меча на десния му хълбок. Хлад се просмука в плътта му и той моментално разбра името му. Това бе Дюрандал, Въздушния меч, носен някога от едни от най-славните рицари, които светът е виждал.

Нови спомени затрепкаха и разцъфтяха…

Двама рицари в блестящи сребърна и златна броня стоят от двете страни на паднал воин и го бранят от зверовете, които обикалят в сенките наоколо и дебнат.

Сурова пламтяща ярост изпълни стомаха му.

— Изнесете ги навън — нареди Джош. — Няма да ги оставя да умрат тук.

За миг изглеждаше, че Дий ще му се противопостави, но после английският доктор кимна и устните му се извиха в усмивка, която не стигна до очите му.

— Разбира се. Прав си. Не можем да ги оставим, нали, Вирджиния?

— Аз мога — каза тя.

Дий се втренчи в нея.

— Е, аз пък не мога. — Той пъхна меча зад колана си и се върна в сградата. — Ти имаш съвест, Джош — каза Магьосника, докато се навеждаше да хване под мишниците единия полицай. — Внимавай с нея: виждал съм как добри мъже умират заради скрупулите си.

Джош с лекота завлачи втория полицай по мраморния под, докато се озоваха навън.

— Татко ни е учил — мен и Софи — че трябва да следваме сърцата си и да постъпваме както смятаме за правилно.

— Баща ти изглежда добър човек — изпъшка Дий. Беше останал без дъх от усилието да влачи полицая. С Джош положиха двамата мъже зад полицейската патрулка.

— Може да се запознаете някой ден — каза момчето.

— Съмнявам се.

Вирджиния Деър се бе качила в лимузината, която все още стоеше паркирана на улицата. Покривът на колата бе застлан с пепел и проблясващ фин слой натрошено стъкло.

— Трябва да се махаме оттук — веднага!

Дий се пъхна отзад до Деър. Джош извади двата меча от колана си и ги сложи на пода пред дясната предна седалка, преди да седне на шофьорското място.

— Накъде да карам? — попита той.

Вирджиния Деър се приведе напред.

— Като за начало, просто се махни от хълма. — Още докато говореше, облак зеленикав дим изригна от покрива на сградата. Моментално аурите и на тримата затрептяха — жълта, бледозелена и златна. — Трябва да се измъкнем от този град. Това е дало сигнал на всички същества по Западното крайбрежие на Америка. Те идват насам.

Утринният въздух се изпълни със звуците на приближаващи сирени.

— И в това число не включвам полицията — добави тя.