Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Скот

Заглавие: Вещерът

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1043-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5394

История

  1. — Добавяне

Глава 3

— Марс Ултор.

Марс Ултор бе стоял затворен толкова дълго, че бе загубил способността да различава сънищата от спомените. Дали тези образи и мисли, витаещи в главата му, бяха действително негови, или му бяха внушени от Кларент? Дали миналото, което си спомняше, бе собствената му история, историята на меча, или пък на хората, които го бяха носили преди него? А може би объркана смесица от трите? Кое бе вярното?

И макар че Марс Ултор не бе сигурен за толкова много неща, имаше няколко спомена, в които се бе вкопчил. Спомени, които представляваха съществена част от него. Това бяха спомените, които го изграждаха.

Помнеше синовете си Ромул и Рем. Тези спомени не го бяха напускали никога. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни лицето на жена си.

— Марс.

Можеше да си спомни някои битки в най-малки подробности. Знаеше имената на всеки крал и селяк, с когото се бе сражавал, на всеки герой, когото бе убил, и на всеки страхливец, който бе избягал от него. Помнеше изследователските пътешествия, когато двамата с Прометей бяха обикаляли непознатия свят и дори бяха ходили извън него — в новосъздадените Сенкоцарства.

— Господарю Марс.

Беше виждал чудеса и ужаси. Беше се сражавал с Древни и с Архонти, с Предтечи и дори с разпръснатите останки от самите легендарни Земни господари. В онези дни го бяха почитали като герой, спасител на човеците.

— Марс. Събуди се.

Не искаше да се събужда, защото това му носеше болка, но по-лошо от болката бе осъзнаването, че е затворник и ще си остане такъв до края на времето. А когато бе буден, страданията му напомняха за времената, когато човеците бяха започнали да се страхуват от него и да го мразят.

— Събуди се.

— Марс… Марс… Марс…

Гласът — или пък бяха гласове — бе настоятелен, дразнещ и смътно познат.

— Събуди се!

В своя затвор от кост, дълбоко в Парижките катакомби, Древния отвори очи. За миг те бяха яркосини, преди да запламтят в червено.

— Сега пък какво? — изръмжа той и гласът му отекна в шлема, който никога не слизаше от главата му.

Срещу него стояха мъж и жена, които приличаха на човеци. Бяха високи и стройни, силно загорялата им кожа контрастираше с белоснежните тениски, бели джинси и гуменки. Жената носеше тъмната си коса подстригана ниско по черепа, докато главата на мъжа бе гладко обръсната. Очите и на двамата бяха скрити зад еднакви широки слънчеви очила.

Те ги свалиха едновременно. Очите им бяха яркосини, зениците представляваха мънички черни точици. Дори през болката от своята непрестанно горяща и втвърдяваща се аура, Марс Ултор си ги спомни. Те не бяха човеци; бяха Древни.

— Изида[1]? — изсъска той на древния език на Дану Талис.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — каза жената.

— Озирис[2]?

— Търсим те от много дълго време — добави мъжът. — И ето че те намерихме.

— Виж само какво ти е причинила тя — прошепна Изида, явно разстроена.

Вещицата от Ендор бе затворила Марс в тази килия, сътворена от череп на създание, което никога не бе бродило по земята. Но това не й бе достатъчно: тя измисли още едно мъчение. Накара аурата на Марс да гори непрестанно и да се втвърдява върху кожата му като лава, бликаща от земните недра, обричайки го на вечна агония под тежката кора.

Марс Ултор се изсмя; смехът му прозвуча като ръмжене.

— От хилядолетия не бях виждал никого, а сега май отново съм популярен.

Изида и Озирис се разделиха и минаха от двете страни на това, което приличаше на голяма сива статуя, застинала, докато се опитва да се надигне. Долната половина на тялото на Марс, до кръста, бе потънала дълбоко в земята, която Дий бе превърнал във втечнена кост, а после я бе втвърдил наново, улавяйки го в плен. От протегнатата лява ръка на Древния се спускаха белезникави сталактити, а в гърба му бяха вкопчени вкаменените фигури на противните сатири Фобос и Деймос, раззинали паст. Зад Древния имаше дълъг правоъгълен каменен плинт, където той бе лежал необезпокояван в продължение на хиляди години. Сега дебелата плоча бе разцепена надве.

— Знаем, че Дий е бил тук — рече Изида.

— Да, той ме откри. Изненадан съм, че ви е казал къде съм — изграчи Марс. — Двамата се бихме. Точно той ме заклещи в земята.

— Дий не ни е казвал нищо — рече Озирис. Стоеше зад Марс и щателно изучаваше статуите на сатирите. — Той ти измени. Измени на всички ни.

Марс изсъска от болка.

— Изобщо не трябваше да му се доверявам. Той ме помоли да Пробудя едно момче със златна аура.

— А после го използва, за да призове Коатликуе в това Сенкоцарство — прошепна Изида.

Червено-черен дим блъвна от очите на Марс Ултор. Спазъм разтърси тялото му и големи парчета от втвърдената му аура се отчупиха и паднаха само за да бъдат заменени моментално от нови. Сухият въздух замириса на опърлено месо.

— Коатликуе! Аз се бих с Архонтката последния път, когато тя се развилня из Сенкоцарствата — изпъшка той през болката от горящата аура. — Загубих мнозина добри приятели.

Жената в бяло кимна.

— Всички сме загубили приятели или роднини, убити от нея. Докторът някак си е открил къде се намира и я е призовал.

— Но защо? — избоботи Марс. — В това Сенкоцарство няма достатъчно Древни, за да утолят апетита й.

Озирис почука по гърба на Древния, сякаш опитваше здравината му.

— Смятаме, че е искал да я пусне из Сенкоцарствата. Ние обявихме Дий за утлага заради многобройните му провали. Сега той иска да си отмъсти и съществува опасност неговата мъст да унищожи всички Сенкоцарства, а накрая и този свят. Дий се опитва да погуби всички ни.

Изида и Озирис бяха описали пълен кръг около Древния и сега стояха отново срещу него.

— Но ние тръгнахме по дирята от неговата воня и успяхме да проследим пътя му дотук… до теб — каза Изида.

— Освободете ме — замоли Марс. — Пуснете ме да намеря доктора.

Двамата поклатиха едновременно глави.

— Не можем — каза тъжно Изида. — Зефания те окова с помощта на Архонтско знание и магии на Земните господари, които не са ни известни. Без съмнение ги е научила от Авраам.

— Тогава защо сте тук? — изръмжа Марс. — Какво ви е изкарало от вашето островно Сенкоцарство?

Една сянка се раздвижи на входа.

— Аз ги поканих.

В пещерата пристъпи възрастна жена, облечена със сива блуза и пола. Беше ниска и закръглена, със силно накъдрена синкава коса. Огромни черни очила покриваха голяма част от лицето й, а в дясната й ръка имаше бяло бастунче. Почуквайки с бастунчето пред себе си, тя се приближи към неподвижно пленения Древен и спря, когато бялата пръчка удари на камък.

— Коя си ти? — попита Марс.

— Не ме ли познаваш? — Струйки кафява аура се заиздигаха от плътта на жената и въздухът се изпълни с горчиво-сладкия аромат на горящи дърва.

Марс си пое дълбок треперлив дъх, докато отдавна забравени спомени нахлуха в съзнанието му.

— Зефания!

— Съпруже — каза съвсем тихо Вещицата от Ендор.

Очите на Марс затрепкаха от червено в синьо и обратно, и дим бликна изпод шлема му. Твърдата му като камък кожа се набразди от безброй пламтящи пукнатини и започна да се свлича на миризливи слоеве. Плененият Древен успя да се придвижи на сантиметър-два напред, преди новата му кожа да се втвърди повторно. Той зави и закрещя, докато пещерата не се изпълни с мириса на неговата ярост и страх — зловонна смесица, която смърдеше на изгоряло месо и овъглени кости. Накрая, когато се изтощи, погледна към жената, която някога бе негова съпруга, жената, която бе обичал повече от всички и която го бе обрекла на това вечно страдание.

— Какво искаш, Зефания? — попита той с дрезгав шепот. — Да не си дошла да ми се присмиваш?

— Какво искам, съпруже? — рече старицата с усмивка, която разкри дупки от липсващи зъби. — Дойдох да те освободя. Време е. Този свят отново има нужда от Вещер.

Бележки

[1] Древноегипетска богиня, символ на майчинството и съпружеската вярност. — Б.пр.

[2] Един от главните богове в Древен Египет, който символизира царската власт; съпруг на Изида. — Б.пр.