Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Скот

Заглавие: Вещерът

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1043-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5394

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Петима огромни анпу ескортираха мъжа с куката през Слънчевия дворец. Обикновено оживените коридори от мрамор и злато сега бяха пусти и всички врати се пазеха от въоръжени анпу, някои от които държаха по-дребни четирикраки кучета, които приличаха на тях. Ароматни свещи и тръстики горяха във високи поставки, разположени на равни интервали по ярко озарения коридор, но сладкото им ухание бе напълно погълнато от тежката мускусна миризма на кучеглавите воини.

Маретю бе омотан в неразрушими каменни вериги — по една на всяка китка, една на кръста и още две около глезените. Всеки от пазачите му бе хванал по една верига и го държаха в центъра на образувания от тях кръг. Бяха му свалили наметалото, което един анпу носеше преметнато през ръка, и сега той бе останал само по ризница с дълъг ръкав, която го покриваше от врата до кръста, и чифт мръсни и оръфани джинси. Метални бомбета блестяха на върховете на ожулените му и износени работни ботуши. Дългата му мазна руса коса се спускаше до раменете и зле подрязаният бретон падаше над поразително сините му очи. Бузите и челюстта му бяха покрити с тридневна сиво-бяла брада. Докато групата навлизаше по-дълбоко в двореца, той въртеше глава насам-натам и устните му мърдаха, превеждайки глифовете върху древната ламперия или разшифровайки грубата огамска писменост[1], красяща плинтовете под статуите от метал и стъкло, разположени на равни интервали по коридора.

Пазачите анпу го отведоха до висока и тясна двукрила врата. Не се опитаха да почукат или да влязат.

Мъжът с куката се приведе напред, изпъвайки веригите, за да огледа по-добре вратата. Тя се състоеше от две огромни метални плочи — златна и сребърна, полирани до огледален блясък. Над тях имаше тежък златен трегер, висок един човешки бой, а на него бяха изсечени хиляди квадратни глифове, всеки от които съдържаше лице на човек, животно или чудовище. Някои от глифовете бяха празни или недовършени. Но по средата на трегера имаше един квадрат, по-голям от останалите, с гравиран в него полумесец… или пък кука.

Маретю дръпна лявата си ръка, като едва не събори онзи анпу, който държеше съответната верига, и я вдигна да сравни куката си с изображението. Бяха почти идентични. Той примижа и старателно преведе глифовете около рисунката на куката.

— Любопитно, нали? — отекна един мощен глас в коридора.

Двете крила на вратата се открехнаха и от процепа плъзна ароматен бял дим, който се разнесе на кълба по пода. Беше пропит със сладникавата миризма на тамян. Говорещият остана скрит, докато вратата не се отвори напълно и отвътре не бликна ярка бяла светлина. В отвора стоеше неестествено висока фигура и бялата светлина се лееше като течност по дългата й метална роба със спусната качулка.

— Открих тази порта сред руините на един град на Земните господари в едно ужасно тресавище далеч на юг. Блатото бе погълнало по-голямата част от града; портата бе чиста и неопетнена. Тя е на десет хиляди години, а може би и на десет пъти по десет хиляди.

Маретю отново дръпна веригата и анпу, който я държеше, трябваше да положи усилия да остане прав. Мъжът вдигна ръката си и плоският метален полумесец на китката му стана сребърен, а после златен от отразената светлина.

— Любопитно е — съгласи се той — и въпреки това не ме изненадва. Вече малко неща могат да ме изненадат. — Вдигна брадичка и кимна към редицата от квадратни глифове. — Хубаво е да видя, че ме помнят в историята си.

— Земните господари са знаели за теб.

— Срещнахме се за кратко.

— Едва ли е било чак толкова кратко. Изсекли са твоя символ там горе, при списъка с кралете и управниците си. — Високата фигура в металната роба пристъпи напред и отметна качулката, разкривайки удължените си очи и острите си черти.

— Аз съм Атон, Господаря на Дану Талис.

— Зная кой си. А аз съм… Маретю.

— Очаквах те — каза Атон.

— Авраам ли ти каза, че идвам?

— Не — отвърна Атон. — Знам за теб от дълго време… от много дълго време. — Той погледна към пазачите анпу, а после към каменните вериги около Маретю. — Тези окови необходими ли са?

— Брат ти, изглежда, смята, че да — каза Маретю с усмивка, която разкри ситни бели зъби. — Всъщност много настояваше за това.

Дългите зъби на Атон прехапаха долната му устна.

— Предполагам, че са безполезни, а?

— Напълно. — Въздухът запращя, изпълни се с неприятна миризма и около едноръкия мъж затрепка сянка. Каменните окови се напукаха и разсипаха на прах. Пазачите анпу залитнаха изумено назад и трескаво посегнаха да извадят копешите си. Маретю потърка лявата си китка с дясната си ръка.

Атон погледна към чакалоглавите воини.

— Оставете ни — заповяда той, а после се обърна и влезе отново в стаята.

Объркани, анпу се спогледаха, след което насочиха очи към Маретю. Той се ухили и им махна да си вървят.

— Хайде, изчезвайте като добри кученца. — После се обърна, влезе в стаята след Древния и затвори вратата. Макар че крилата бяха дебели колкото тялото му, те се завъртяха тихо и без никакво усилие.

— Брат ти няма да е доволен — каза Маретю.

— В последно време Анубис рядко е доволен — рече Атон.

— Той казва, че трябвало да те убия.

— Дори опитът да ме убиеш ще е грешка — отвърна Маретю с усмивка, като се завъртя към Господаря на Дану Талис. — Нямаш представа колко много са се опитвали. — Той скръсти ръце на гърдите си и се огледа. Стоеше в огромна кръгла стая, огряна от малко изкуствено слънце, което плуваше току под високия таван. Кимна одобрително. — Обичам Архонтските технологии. Откога гори?

Атон махна с дългопръстата си ръка.

— Това е резервно. Осветява тази стая от над хиляда години. Но е последното от вида си. Когато изгори, ще трябва да се върнем към нещо по-примитивно.

В кръглата стая нямаше никакви мебели, по златните стени и сребърния таван не се виждаха украси или надписи. Целият под обаче бе покрит с подобна на лабиринт мозайка от златни и сребърни плочки: карта на Дану Талис. Сребърните плочки представляваха водата, а трепкащата светлина създаваше впечатлението, че тя се движи.

Атон застана по средата на лабиринта и се обърна пак към Маретю. Огромните му жълти очи сияеха в златно на отразената светлина.

— Открих този под в затънтени развалини на Предтечите насред Великата пустиня. Мисля, че някога е бил покрив на катедрала. — Пръстите му проследиха шарката. — Моделирах този град по негово подобие. Харесваше ми мисълта една мозайка на Предтечите да стане карта на съвременен град.

— Виждал съм тази шарка и преди — каза Маретю, разхождайки се по края на кръга. — Появява се на различни места в човешкия свят, в Сенкоцарствата и отвъд тях. — Той свали ръце и ги хвана зад гърба си, после наклони главата си на една страна, възхищавайки се на шарката. — Изглежда непокътната.

— До последното парче.

— Предците ни са били изумителни — каза той, а после погледна към Древния. — Не си ли съгласен?

— Ти май не се боиш от мен? — попита Атон, без да отговори на въпроса.

— Нямам причина да се боя. — Маретю поклати глава. — Но ти се боиш от мен, нали? — каза той тихо.

— Боя се от онова, което олицетворяваш.

— И какво е то?

— Гибелта на моя свят.

Маретю поклати глава.

— Напротив. Аз съм тук, за да се погрижа твоят свят — този необикновен и изумителен свят, който си създал — да продължи да живее.

Атон прекоси лабиринта и се надвеси над мъжа с куката, но Маретю остана неподвижен, гледайки го невъзмутимо.

Жълтите очи на Древния се присвиха до хоризонтални цепки.

— Подиграваш ли ми се?

— Не — каза сериозно Маретю. Вдигна лявата си ръка и светлина закапа от куката му. Атон направи крачка назад. — Нямаш представа какво ми струваше да дойда тук — продължи едноръкият. — Изтърпях хилядолетни страдания и пропътувах безброй нишки на времето, за да бъда тук, на това място, по това време. Пожертвах всичко — всяко нещо, което съм обичал — за да застана пред теб.

— Защо?

— Защото ние двамата можем да решим съдбата на Дану Талис и на безчет поколения, които ще го последват. — Тъмната аура на Маретю затрепка и за кратко се оцвети в отразеното златно на стаята. Той махна с ръка и изведнъж огромната карта под нозете на Древния се разпадна, а после се пръсна на малки остри късчета. Среброто потече и заля златните плочки. — Ако Дану Талис не потъне, тогава бъдният свят никога няма да съществува… — Сребърните плочки потъмняха до мътно кафяво, после се напукаха и се натрошиха. Маретю махна отново; леден бриз повя по пода и помете парчетата от древната карта, оставяйки само гол камък. — Твоята империя, обширната империя на Де Данан, ще унищожи не само себе си, но и цялата планета в рамките на едно поколение.

— Бях доста привързан към тази мозайка — промърмори Атон.

— Повярвай ми, Древни, ти си обречен да видиш разруха, далеч по-лоша от тази!

Атон пъхна длани в ръкавите си и се извърна. Закрачи по голия под и краищата на металната му роба се влачеха по камъка, пръскайки искри. Той излезе на един балкон, обвит в цветя и лози, от който се виждаше целият град на Дану Талис. Древния вдиша дълбоко сладките ухания на живот и растителност, за да разсее горчивия, неприятен мирис от аурата на Маретю.

Слънцето клонеше на запад, сградите пламтяха в златно, а каналите проблясваха в сребристо. На долните етажи на някои от по-високите сгради горяха светлини. Отдолу се носеха звуците на далечен смях и едва доловима музика.

Маретю се появи до Атон. Облегна лакти на парапета и се загледа в островния град.

— Виж най-великия град, който тази планета някога е познавала — каза гордо Атон.

Маретю кимна. Вдигна глава и сините му очи потъмняха, придобивайки цвета на небето, докато гледаше как залязващото слънце обагря нисколетящите вимани в цвят на полирано злато, така че те приличаха на ярки ивици светлина, разсичащи небосвода.

— Истинско чудо е.

— На земята е имало велики градове и преди този — продължи Атон. — Предтечите имали своите градове колежи, големите им учебни центрове, а Архонтите и Земните господари построили огромни градове от стъкло и метал в далечното минало. Но никога не е имало нещо подобно на Дану Талис.

— Легендата за него ще живее хилядолетия — съгласи се Маретю.

— Дану Талис е и град, и държава, а аз съм го управлявал близо две хиляди години. Баща ми Аменхотеп[2] управляваше града, съществувал тук преди мен, а дядо ми Тот[3] бе един от Великите древни, изтръгнали острова от морското дъно десет хиляди години преди това.

— Да, знам. Видях как го прави — каза тихо Маретю.

— Бил си там?

— Да.

Господаря на Дану Талис се взря задълго в мъжа с куката. Накрая кимна.

— Вярвам ти — каза той твърдо. — Може би ще имаме време да поговорим за някои от нещата, които си видял през дългия си живот и при необикновените си пътешествия.

— Не мисля — каза Маретю. — Остава ми много малко на това място и в това време.

Атон кимна.

— Някога Дану Талис представляваше само една островна държава, заобиколена от врагове. Когато аз се възкачих на трона, бяхме обсадени от всички страни. Двамата с Анубис променихме това. Сега Дану Талис се намира в сърцето на една обширна империя, простираща се по цялото земно кълбо, с аванпостове на всеки континент, включително далечния леден Север. И всички, които някога ни се опълчваха — Предтечи, Архонти и Земни господари — са победени или изтласкани до самия край на познатия ни свят.

— Ти изучаваш историята — каза Маретю. — Моят баща — или по-скоро мъжът, когото смятах за баща — ме научи, че всяка империя е обречена. Докато пътувах през времето и историята, открих, че е бил прав. Всички велики империи са обречени на разруха.

Атон кимна.

— Изучавал съм историята на света чак до Времето преди времето и урокът е ясен: империите се въздигат и падат. — Той се обърна към голямата пирамида по средата на острова. Едната й половина бе огряна от залязващото слънце, а другата тънеше в сянка. Малки огньове горяха на всяко от стотиците стъпала, водещи към плоския връх на постройката, където пъстроцветни флагове се вееха на вечерния бриз.

— Дану Талис е обречен — каза Маретю. — Не са ти нужни ясновидци или пророчества, за да предвидиш бъдещето му.

Атон погледна към него.

— Какво си ти? — попита той изведнъж. — Не си нито Древен, нито Предтеча, и определено не си Архонт или Земен господар.

— Не съм нито едно от тези неща — каза сериозно Маретю. — Аз съм твоето бъдеще. Ти си управлявал този град в продължение на хилядолетия — продължи той. — Това наистина бе Златният век на Дану Талис, но градът е обречен на разруха и отчаяние. И ако това се случи, тогава всичко, за което си работил, всяка саможертва, която си правил някога, ще се окажат напразни. Но не е нужно да става така. Можеш да опазиш репутацията на своя град; всъщност можеш да се погрижиш той да положи основите не само на една, а на десетки цивилизации в идните хилядолетия.

— Сигурен ли си, че това ще се случи?

— Видях го — каза тихо Маретю. Вечерната светлина превръщаше очите му в злато. — Кълна ти се, че е истина.

— Вярвам ти — прошепна отново Атон. — Какво искаш да сторя?

— Ти трябва да станеш уарлога — клетвопрестъпник. Вещер[4]. Трябва да предадеш своя град.

— На кого?

— На мен.

Бележки

[1] Стара келтска писменост. — Б.пр.

[2] Това име е било носено от четирима египетски фараони. — Б.пр.

[3] Египетски бог на мъдростта, науката и занаятите. — Б.пр.

[4] Английската дума за вещер уорлок произлиза от староанглийското уарлога. — Б.пр.