Майкъл Скот
Вещерът (37)

Глава 36

Скатах знаеше, че всеки проблем си има решение. Работата беше там, че тя никога не бе била особено добра в разрешаването на проблеми. Това беше специалност на сестра й. Ифа беше стратегът; Скатах предпочиташе директния подход. Понякога да се втурнеш право в сърцето на врага вършеше работа. По този начин бе спасила Жана. Но някои проблеми изискваха по-деликатен подход. А Скати не се славеше с особена деликатност.

Девата-воин седеше на входа на килията си, провесила крака през ръба, и се взираше в бълбукащата долу лава. Искаше й се сестра й да беше с нея сега. Ифа щеше да знае какво да стори. Сянката заклати крака напред-назад, удряйки с пети по стената, и вдигна лице към кръга от небе високо над главата си. До вчера не се бе сещала за сестра си от много дълго време, а сега два дена подред мислеше за нея. Явно фактът, че се намира на острова, само на няколко километра от мястото, където живееха родителите й и брат й, я караше да мисли за семейството. И макар че не би го признала пред никого, Скатах се чувстваше ужасно самотна. Ифа й липсваше. О, бе имала приятели човеци, но те винаги остаряваха и умираха; имаше много приятели безсмъртни, а семейство Фламел й бяха като родители — повече, отколкото истинските й родители — но дори и най-старият безсмъртен нямаше представа какви неща е вършила и на какви места е била. От хилядолетия насам нямаше с кого да споделя живота си. Жана й бе близка като сестра, но бе родена през 1412-а — беше само на петстотин деветдесет и пет години. Скатах бе прекарала две хилядолетия и половина в земното Сенкоцарство и бе скитала повече от седем хилядолетия из другите Сенкоцарства. Само нейната сестра-близначка знаеше какво е да живееш толкова дълго.

Скатах откри, че разсеяно се чуди дали Ифа понякога си мисли за нея. Съмняваше се; Ифа от Сенките се интересуваше само от себе си.

Къде ли бе тя? Дали още се намираше в земното Сенкоцарство? Скатах затвори очи и се съсредоточи върху сестра си. В редките случаи, когато бе правила това в миналото, долавяше бегли проблясъци на места и хора и се чудеше дали се свързва с близначката си. Но този път нямаше нищо… само пустота. Девата-воин се намръщи. Беше ли се свързала със сестра си, това ли виждаше Ифа? Скатах изпитваше натрапчивото чувство, че стои в някакво голямо тъмно място… само че не бе сама. Тук имаше и нещо друго. Нещо, което се движеше в пустотата. Нещо голямо, което се хлъзгаше, съскаше и се кикотеше. Нещо старо и зло.

И макар че във вулкана бе непоносимо горещо, Скатах потрепери.

В беда ли беше сестра й? Тази мисъл бе почти невъобразима. Ифа бе не по-малко смъртоносна от Сянката. Беше бърза и безмилостна, и не изпитваше никакви чувства към човеците… освен към един: Нитен — Миямото Мусаши. Скати кимна несъзнателно. Майстора на меча би трябвало да знае къде е сестра й. Може би, само може би, когато всичко това свършеше — и ако тя оцелееше — щеше да отиде при Нитен и да го помоли да предаде съобщение на Ифа. Може би, само може би, беше време да опитат да се сдобрят.

Скатах се отпусна назад, подпирайки се на лакти, и отново се вгледа в кръга от потъмняващо небе. Бледосиньото се бе превърнало в лилаво и върху него бяха заблещукали първите звезди. Те образуваха фигури, които Сянката почти разпознаваше.

Стресна се, когато една алена точка прекоси небосвода.

Първо — си помисли, че е падаща звезда; после — осъзна, че е вимана, която се движеше безшумно през небето, озарена от червеното сияние на лавата долу. Следваше я още една, и още една. Инстинктът й и изостреното й чувство за оцеляване я накараха да се изправи, и тя видя, че от другата страна на вулкана Сен Жермен прави същото. Той също разбираше, че нещо не е наред. През последните няколко часа Скатах бе гледала една вимана да влита и излита от кратера, за да докарва затворници, а после да хвърля в килиите самуни баят хляб и кратуни със застояла вода. Част от хляба и водата не достигнаха местоназначението си и паднаха в лавата, но изглежда пилотиращият кораба анпу не се интересуваше дали затворниците са гладни или жадни.

— Жана! — извика Скатах.

— Виждам ги — извика отгоре Жана д’Арк. Лицето й се подаде от една пещера високо над главата на Скатах. — Виждам десет или дванайсет…

Скати примижа към нощното небе.

— Осем… десет… дванайсет — не, тринайсет. Четиринайсет — каза тя накрая. — Мисля, че са четиринайсет.

Паламед й махаше от отсрещната стена на кратера. Когато разбра, че е привлякъл вниманието й, Сарацинския рицар разпери и сви дясната си длан три пъти.

— Петнайсет — извика Скатах към Жана. — Паламед е преброил петнайсет.

— Е, и какъв е планът? — извика Жана.

— Зависи…

— От какво?

— От това при кого ще идат най-напред. Мисля, че ще дойдат при мен или при Паламед.

— А после какво?

Усмивката на Скатах разкри вампирските й зъби.

— Е, единственият начин да се излезе от тези килии е с вимана. Така че ще трябва да превземем някоя от тях.

— Добър план — каза саркастично Жана. — Да речем, че успееш без проблеми да надвиеш двама анпу и едновременно с това да задържиш виманата във въздуха. Ами останалите четиринайсет кораба? Да не мислиш, че просто ще стоят и ще бездействат?

— Казах, че имам план. Не съм казала, че е идеален.

— Мисля, че планът ти много скоро ще се промени — извика Жана.

Беше се появила нова вимана. Тя бе по-голяма от останалите и отдолу приличаше на дълъг и лъскав сплескан триъгълник. Повърхността й отразяваше нощното небе от едната страна и нажежената червена лава от другата, така че трудно можеха да се различат някакви детайли. Тя се зарея над по-малките кръгли кораби — неясна заплашителна сянка в мрака. Изведнъж в трите върха на триъгълника грейнаха червена, зелена и синя светлина и я озариха.

— Рукма вимана — извика Скатах, минавайки на езика на своята младост. — Боен кораб. Назад, приберете се в килиите!

А после триъгълната вимана се спусна право в кратера на вулкана.