Майкъл Скот
Вещерът (21)

Глава 20

— Летящи чинии? — попита Уилям Шекспир. Бутна очилата нагоре по носа си и се ухили радостно. — Летящи чинии. — Той смушка с лакът Паламед. — Казах ти, че са истински. Казах ти, че има по земята и небето^[1]…

— Вимани — поправи го Скатах. — Легендарните летящи кораби на Дану Талис. — Тя вдигна глава, засенчи очи и загледа как още шест въртящи се сребърни апарата се спуснаха от ясната синева, за да увиснат във въздуха над тях. Четири от машините се снижиха почти до земята, полюшвайки се леко, като лодки върху речната повърхност. Въздухът трептеше едва доловимо и тревата под корабите се покри с тънък слой лед.

Стъклените куполи върху всяка вимана се отвориха и се показаха анпу: високи и мускулести, облечени в черни брони със сребърни и златни нишки и въоръжени със сърповидни саби — смъртоносните египетски копеши. Воините с глави на чакали хванаха първо Маретю. Закачуленият мъж не бе дошъл в съзнание, лежеше на земята и продължаваше да потръпва, докато синьо-белите искри играеха с пращене по куката му и потъваха в зелената трева. Трима анпу го натовариха в най-големия кораб, който веднага отлетя с жужене.

Скатах се обърна да проследи пътя му през приличащия на лабиринт град. Сребърният диск се отразяваше в каналите и едновременно с това хвърляше сенки по улиците долу. Тя го видя как прелита над гигантската пирамида в сърцето на града, а после се спуска, за да кацне в двора на огромен блестящ палат от сребро и злато, прострял се зад нея.

Скатах се обърна пак към събралите се анпу. Беше ги срещала в десетки Сенкоцарства и макар че никога не бе влизала в битка с тях, познаваше страховитата им репутация. Те бяха смъртоносни воини… ала Сянката бе още по-смъртоносна. Девата-воин се приготви за бой. Избърса длани в бедрата си и завъртя глава наляво-надясно, за да разкърши врата си. Анпу бяха допуснали огромна грешка: още не бяха обезоръжили враговете си. Скатах все още разполагаше със своите мечове, ножове и нунчаку. Вековете на битки бяха изострили бойните й инстинкти: първо щеше да се заеме с най-близкия анпу, като подкоси краката му с оръжието си. Щеше да го хване, докато пада, и да метне тялото му срещу онези двамата, за да ги повали. Това отвличане на вниманието щеше да е достатъчно, за да могат да се включат Жана и Паламед, и тогава тя щеше да хвърли мечове на Сен Жермен и Шекспир. Всичко щеше да свърши за минути. После щяха да завладеят една вимана и…

Скатах забеляза, че Паламед я гледа.

— Това ще е грешка — промърмори рицарят на древния език на родната си земя. Извърна се и засенчи очи, взирайки се в града, докато продължаваше да говори. — Никой не е по-добър от теб, Дево-воин, но анпу няма да се дадат толкова лесно. Ще има жертви. Може би Сен Жермен, може би Жана, и със сигурност Уил. Това са неприемливи загуби. Освен това, ако господарите на анпу ни искаха мъртви, можеха да ни убият от небето.

Вампирските зъби на Скатах се впиха в устната й. Паламед беше прав. Ако дори един от тях бъдеше убит или ранен, цената на бягството щеше да е твърде висока. Главата на Девата-воин помръдна почти незабележимо, но тя знаеше, че Сарацинския рицар е видял.

— Ще имаме друга възможност — каза тя.

— Винаги е така — съгласи се той.

Анпу им прибраха оръжията, а после ги разделиха на групи. Едрият Паламед бе избутан към един от корабите, докато по-дребните Сен Жермен и Шекспир бяха подкарани към друг. Трима тежковъоръжени анпу придружиха Скатах и Жана до една сребриста вимана. Скатах се качи първа и корабът се наклони леко от тежестта й. Отвътре той бе практически празен, с изключение на четири дълги тесни седалки, пригодени за кучешка анатомия. Един анпу, по-нисък и по-широк от останалите, с едва видими бели белези по муцуната, посочи безмълвно към седалките, а после към двете жени. Скатах се опита да седне, но едва не се изхлузи, преди да открие, че й е по-удобно да лежи. Жана последва примера й, след което анпу сложиха на всяка от тях по три метални скоби и ги заключиха.

— В колко голяма беда сме? — попита небрежно Жана на френски.

Белязаният анпу се втренчи в нея и дългата му кучешка муцуна се отвори, разкривайки зъбата паст. Той притисна пръст към устните си за тишина. Жана не му обърна внимание.

— По скалата от едно до десет — рече Скатах — клоним към дванайсет.

Белязаният анпу се наведе над Девата-воин, впил в нея огромните си черни очи. Лиги се точеха от зъбите му.

— Те не говорят ли? — попита Жана.

— Само когато се хвърлят в бой — рече Скати. — А тогава крясъците им са смразяващи. Често карат жертвата да се парализира.

— Какво са те?

— Мисля, че имат някакво родство с Торк клановете. Още един експеримент на Древните, който се е объркал.

Накрая, като осъзна, че жените няма да се подчинят, белязаният анпу се отдръпна възмутено.

— Те приятели ли са или врагове? — попита французойката.

— Трудно е да се каже — призна Скатах. — Дори и аз вече не знам кой какъв е. — Гледаше право нагоре през отвора на покрива към синьото небе. Виманата се наклони, когато двамата едри анпу воини се качиха, а после стъклен купол покри кабината, заглушавайки всички външни звуци. Скатах забеляза, че по него има петънца от размазани мухи.

— Те обаче знаеха кой е Маретю — рече Жана.

— Изглежда, всички освен нас знаят кой е. И е ясно, че той е кукловодът, стоящ зад цялата работа. Никак не ми харесва мисълта, че всички сме били манипулирани — рече мрачно Скатах. — Гарантирам ти, че аз и човекът с куката пак ще се срещнем. И тогава ще му задам някои неприятни въпроси.

Те усетиха дълбоко в костите си трептяща вибрация и изведнъж сякаш паднаха нагоре към белите перести облаци. Корабът се наклони, облаците се завъртяха, а после се стрелнаха покрай тях — това бе единственият признак, че се движат.

— Ами ако Маретю не пожелае да ти отговори? — попита тихо Жана. — Нашите кучешки приятели бяха достатъчно предпазливи да го обезвредят от разстояние. Явно се страхуват от него и от силите му.

— Ще ми отговори — каза уверено Скатах. — Аз мога да бъда много убедителна.

— Знам, че можеш. — Жана д’Арк затвори очи и си пое дълбоко дъх. Засмя се тихо, без да обръща внимание на втренчените погледи на анпу. — Току-що си помислих: толкова отдавна не сме имали истинско приключение. — Тя въздъхна. — Ще бъде като едно време.

Скатах се засмя. Беше сигурна, че това няма да прилича на никое друго приключение. Двете с Жана бяха водили битки — заедно или поотделно — за да спасяват кралства и дори империи, да върнат принцове на трона и да предотвратят войни, но сега залозите бяха далеч по-високи. Ако можеше да се вярва на Маретю, те се биеха за бъдещето не само на човешката раса, но и на всички раси в безбройните различни Сенкоцарства.

Жана се заизвива на седалката, мъчейки се да се намести удобно.

— Когато с Франсис бяхме в Индия миналата година, видяхме рисунки на тези летящи машини в древни ръкописи, а също и на барелефи в храмовете. Франсис ми каза, че в древноиндийските епоси имало много истории за летящи кораби.

— Вярно е — отвърна Скатах. — Появяват се също така във вавилонските и египетските легенди. Малък брой вимани, които не били на Дану Талис при потъването му, избягнали унищожението. Родителите ми имаха една — продължи тя, — макар че изобщо не приличаше на тази. Докато порасна достатъчно, за да я карам, машината ни вече бе невероятно стара и бе поправяна и кърпена толкова много пъти, че нямаше нищо общо с първоначалната си форма. Едва се отделяше от земята. — Тя поклати глава, усмихвайки се при спомена. — Баща ми веднъж ми каза, че е виждал небето да потъмнява от сражаващи се вимани, когато флотата поела на битка с последните Земни господари…

Гласът на Скатах заглъхна. Тя рядко говореше за родителите си, при това никога доброволно. Смяташе се за самотница, а и толкова дълго време бе живяла в изгнание. Но все пак имаше семейство — сестра в земното Сенкоцарство, с която никога не се виждаше, а родителите й и брат й живееха в едно далечно Сенкоцарство, създадено по подобие на изгубения свят на Дану Талис. Сега тя се бе върнала на десет хиляди години в миналото и се чувстваше странно при мисълта, че в същия този момент родителите й живеят в града точно под нея. Тази мисъл й подейства почти като физически удар, спирайки й дъха.

И Скатах изведнъж откри, че би искала да ги види. Не, нещо повече. Копнееше да узнае какви са били, преди тя и сестра й да се родят. Родителите на Скатах и Ифа винаги бяха изпълнени с горчивина и гняв заради унищожението на техния свят. Бяха израснали във време, когато са били неоспорими господари. Но всичко това бе свършило с потъването на острова. Веднага след унищожаването на Дану Талис станало ясно, че оттук нататък няма да има господари и слуги, Велики древни и Древни. А само оцелели.

Докато растяха, Скатах и сестра й бързо бяха осъзнали, че родителите им негодуват срещу тях, защото са родени след потъването на острова. Близначките бяха първите от онези, които щяха да бъдат наречени Потомци. Много по-късно Ифа и Скатах започнаха да мислят, че родителите им се срамуват от тях. Те бяха израснали със знанието, че по-големият им брат, с неговата пепелявобледа кожа и яркочервена коса, който бе роден на Дану Талис, е любимецът на родителите им. За разлика от близначките, той бе Древен.

Скатах почувства как стомахът й се преобръща, когато машината полетя стремително надолу към града.

Искаше да ги види. Макар и само за миг. Искаше да стои и да гледа майка си, баща си и брат си, каквито са били, преди островът да потъне. Защото през всичките хилядолетия, в които ги бе познавала, нито веднъж не ги бе виждала да се смеят или да се усмихват, а когато говореха за някой друг — дори да бе Древен — в гласа им винаги имаше горчивина. Този гняв се отрази на телата им, направи ги гърбави, криви и грозни. Скатах искаше само за миг да ги види като млади и хубави. Трябваше да разбере дали някога са били щастливи.

Внезапно притъмня. Скатах и Жана видяха над тях да се появяват назъбени черни планини, които се издигнаха нагоре, докато небето се сви до неравен кръг от синева.

— Спускаме се в нещо… — започна Скатах, а после усети мирис на сяра. Вдиша дълбоко, като се опитваше да отдели тази миризма от вонята на немити кучета, идеща откъм анпу, и от острия металически дъх на виманата.

— Аз също го усещам — каза Жана. Изсмя се треперливо. — Сяра — напомня ми за Дий.

Летящият диск спря с раздрусване и белязаният анпу изникна над Скатах. Размаха пред лицето й извит метален копеш и внимателно освободи държащите я скоби с лявата си ръка. Зелените очи на Скатах се присвиха, щом погледна оръжието. То будеше горчиви спомени у нея; преди цяла вечност бе обучавала детето фараон Тутанкамон да се бие с две от смъртоносните сърповидни саби. Години по-късно бе открила, че е погребан със сабите, които му бе дала.

— Скати… — започна Жана със съвсем слаба следа от паника в гласа. Изви глава да погледне как Девата-воин се изправя на краката си. — Къде сме?

— В затвор. — Скати се обърна и се усмихна. — А ти знаеш, че няма затвор на света, който да може да ме задържи — изрече тя бързо на френски.

Куполът на виманата се вдигна и отмести, и вонята на сяра стана толкова силна, че дъхът им секна. Вълна от жега опърли кожата им и ги обгърна тътнещ, стържещ шум.

— Имам чувството, че това не е обикновен затвор — извика Жана, докато водеха Скати към края на кораба.

Анпу я сръчка в гърба и Сянката се обърна и му показа вампирските си зъби. Онзи се дръпна припряно назад. Точно преди да слезе от летящата машина, Скатах погледна надолу и когато се обърна пак към приятелката си, в очите й танцуваха малки точици отразен огън.

— Може да се каже, че… се намираме в кратера на действащ вулкан.