Майкъл Скот
Вещерът (13)

Глава 12

— Не искам да казваш нищо, което ще разстрои леля ми — рече Софи, докато приближаваха към ъгъла на Сакраменто Стрийт в Пасифик Хайтс, където се намираше къщата на леля Агнес.

— Нищо няма да казвам — обеща Нитен.

— Би било чудесно, ако успея да се вмъкна и да си взема чисти дрехи, без да я видя, но тя обикновено е в хола в предната част на къщата и гледа телевизия или зяпа към улицата — продължи Софи. Лицето й бе зачервено и тя бе леко задъхана от вървенето от кулата Койт дотук. — Така че вероятно ще се наложи да ви запозная. Ако те помни от вчера, ще й кажа, че си приятел.

— Добре — промърмори Нитен с безизразна физиономия.

— После, докато говориш с нея, аз ще се промъкна горе и ще си взема чисти дрехи. Ще свия нещо и за теб от гардероба на Джош, макар че може да са ти малко големички.

— Ще съм ти благодарен — каза Нитен. Приближи към носа си ръкава на съсипания си черен костюм и подуши предпазливо. — Целия воня на дим и стара магия. Ти също, госпожице — каза той. — Може би трябва да помислиш за един душ.

Бузите на Софи поруменяха.

— Да не би да казваш, че мириша?

— Боя се, че да. — Той затвори очи, отметна глава назад и вдиша дълбоко. — Но това не е единственият аромат във въздуха. Кажи ми, какво помирисваш?

Софи си пое дълбоко въздух.

— Помирисвам дима по дрехите си — каза тя. — Сол във въздуха… изгорели автомобилни газове… — Изведнъж спря. — Има и нещо друго. — Тя вдиша дълбоко още веднъж и огледа градините около къщите, покрай които минаваха. — Прилича на рози.

— Не са рози — каза Нитен.

— Много ми е познато — каза тя. — Какво е?

— Жасмин.

— Да, точно така — жасмин. Защо мирише на жасмин?

— Това е мирисът на древна сила. Цагаглалал се е събудила.

Момичето несъзнателно потрепери. Уви ръце около тялото си и се обърна да погледне Нитен.

— Коя е тя? Какво е тя? Всеки път, като се опитам да призова спомените на Вещицата, не излиза нищо… дори откъслеци.

— Цагаглалал е мистерия — призна Нитен. — Тя не е нито Древна, нито Потомка, нито безсмъртна, нито истински човек, но е стара като цар Гилгамеш. Веднъж Ифа ми каза, че Цагаглалал знае всичко и се намира в това Сенкоцарство от самото начало, гледа и чака.

— Какво гледа, какво чака? — притисна го Софи. Опита се още веднъж да повика спомените на Вещицата за Цагаглалал. Но не се появи нищо.

Нитен сви рамене.

— Няма как да разберем. Това са създания, които не разсъждават по човешки. Цагаглалал и другите, които са на тази земя от хилядолетия, са виждали възхода и рухването на цели цивилизации. Защо да ги е грижа за живота на отделните хора? Ние човеците не означаваме нищо за тях.

Те продължиха мълчаливо по Скот Стрийт и след малко Софи отново подуши въздуха. Миризмата на жасмин сякаш се бе усилила още повече.

— Безсмъртието променя начина на мислене на хората — рече изведнъж Нитен и момичето внезапно осъзна, че той рядко подхващаше разговор. — Не само това, което мислят за себе си, но и за околния свят. Знам какво е да живееш стотици години. Наблюдавал съм ефекта, който оказва върху мен… и неволно се чудя как ли е повлияло на онези, които живеят хиляда, две хиляди, десет хиляди години.

— Ние с брат ми срещнахме цар Гилгамеш в Лондон. Никола каза, че той бил най-старият човек на планетата. — Тя усети прилив от емоции при спомена за царя. Никога през живота си не бе изпитвала такова съжаление към някого.

Нитен хвърли кос поглед към момичето и непривична следа от чувства се мярна на лицето му.

— Срещнала си Стария по дни? Това е рядка чест. Веднъж съм се сражавал редом с него. Той бе невероятен воин.

— Беше изгубен и самотен — каза Софи и очите й се изпълниха със сълзи.

— Да, и това също.

— Ти си безсмъртен, Нитен. Съжаляваш ли за това?

Нитен извърна поглед, лицето му бе безизразно.

— Извинявай — каза бързо Софи. — Не исках да нахалствам.

— Няма за какво да се извиняваш. Просто обмислях въпроса ти. Това е нещо, за което мисля всеки ден от живота си — призна той с кратка тъжна усмивка. — Вярно е, че съжалявам за онова, което ми е коствало безсмъртието: възможността да имам семейство, приятели, дори своя страна. То ме направи самотник, изгнаник, скиталец — макар че, честно казано, аз си бях такъв и преди да стана безсмъртен. Но същото това дълголетие ми е разкрило и чудеса — добави той и за първи път Софи видя Майстора на меча да живва. — Видях изумителни неща и преживях толкова много. Един човешки живот не е достатъчен, за да изпиташ и частица от всичко, което може да предложи дори само нашият свят. Посетил съм всяко кътче на всеки континент на планетата и съм изследвал Сенкоцарства, вдъхващи едновременно ужас и благоговение. И съм научил толкова много. Безсмъртието е невъобразим дар. Ако ти го предложат, вземи го. Ползите превишават многократно недостатъците. — Той млъкна внезапно. Това бе най-дългата реч, която Софи някога бе чувала от устата му.

— Скатах ми каза, че безсмъртието било проклятие.

— Безсмъртието е такова, каквото го направиш — рече Нитен. — Проклятие или благословия — да, може да бъде и двете. Но ако човек е смел и любопитен, няма по-голям дар за него.

— Ще запомня това, в случай че някой ми го предложи — каза тя.

— И разбира се, зависи кой отправя предложението!

Софи си пое дълбоко дъх, щом видя бялата дървена къща на леля й да се показва на ъгъла. Какво щеше да каже на леля Агнес? Първо беше изчезнала; сега се връщаше, но без брат си. Агнес може и да бе стара, но не беше глупава: знаеше, че близнаците са винаги заедно. Много рядко човек можеше да открие единия без другия. Софи знаеше, че трябва да внимава. Всичко, което кажеше на леля Агнес, щеше да стигне до майка им и баща им. А как би могла да обясни какво е станало с Джош? Та тя дори не знаеше къде е. Когато го видя за последно, той не бе братът, с когото бе израсла. Изглеждаше като Джош, но очите му, които винаги са били огледално отражение на нейните, сега бяха очи на непознат.

Тя преглътна тежко и премигна, за да спре сълзите си. Щеше да го намери. Трябваше да го намери.

Докато се приближаваше към стълбите, Софи видя белите тюлени пердета да помръдват и разбра, че леля й я наблюдава. Хвърли поглед назад към Нитен и той кимна леко. Бе забелязал движението.

— Каквото и да кажеш, гледай да е простичко — посъветва я той.

Вратата се отвори и се появи дребната крехка фигура на леля Агнес, слаба и кокалеста женица с възлести колене и подути от артрит пръсти. Лицето й бе ъгловато, с остра брадичка и правилни скули, а очите й бяха дълбоко хлътнали. Стоманеносивата й коса бе сресана назад и хваната в стегнат кок, и това изпъваше кожата на лицето й.

— Софи — каза много тихо старицата. Приведе се напред и примижа късогледо. — А къде е брат ти?

— О, той идва, лельо — рече Софи, докато се качваше по стълбите към предната врата. Щом стигна горе, се наведе към леля си и я целуна по бузата. — Как я караш?

— Чакам ви да се върнете при мен — каза старата жена. Звучеше уморена.

Софи усети да я жилва чувство за вина. Макар че леля им често ги влудяваше, близнаците знаеха, че има добро сърце.

— Лельо, искам да те запозная с един мой приятел. Това е…

— Миямото Мусаши — каза много тихо леля Агнес и гласът й се промени леко, стана по-дълбок, по-мощен и властен. — Ето че се срещаме отново, Майсторе на меча.

Софи бе минала покрай леля си и влязла в тъмния коридор, но при тези странни думи спря и се завъртя рязко. Леля й току-що бе заговорила на японски! И отнякъде знаеше името на Нитен — истинското му име. Та Софи дори не го бе представила! Момичето примигна: съвсем слаба струйка бял дим се виеше от старицата. И изведнъж миризмата на жасмин стана много силна.

Жасмин…

Изникнаха спомени.

Тъмни и опасни спомени: за огън и кръв, за небе с цвят на сажди и море, пълно с корабни останки.

— А къде е страховитата Ифа от Сенките? — продължи Агнес, минавайки от японски на английски.

Спомени за кристална кула, блъскана от кипнало море. Дълги назъбени пукнатини прорязаха повърхността й само за да заздравеят мигновено. Мълния се изви в гигантски спирали около кулата. И една жена тичаше, тичаше, тичаше нагоре по безкрайно стълбище.

Софи усети как светът се раздвижи и завъртя около нея. Посегна да се опре на стената и осъзна, че сребърната й аура блещука върху плътта й.

Жасмин…

Спомени за жена, застанала на колене пред една златна статуя и стискаща в ръце малка, обкована в метал книга, докато зад нея светът се разпада на късчета стъкло и огън.

Нитен пристъпи към Агнес и се поклони дълбоко.

— Тя потъна в едно Сенкоцарство заедно с Архонтката Коатликуе, господарке — каза той.

— Жал ми е за Архонтката — промълви тихо леля Агнес.

И Софи изведнъж си спомни защо мирисът на жасмин й е толкова познат. Това бе любимият парфюм на леля Агнес. А също и ароматът на Цагаглалал, Тази, която наблюдава.

А после светът се завъртя около нея и почерня.