Майкъл Скот
Вещерът (28)

Глава 27

Софи инстинктивно усещаше, че това, което Пернел иска от нея, е неправилно, макар да не бе съвсем сигурна защо. Смътни мисли и спомени трепкаха и танцуваха в ума й, но яркозелените очи на Вълшебницата бяха втренчени в нейните и й бе трудно да се съсредоточи.

— Искаш да ти дам аурата си?

— Да, само мъничко…

— Как… защо? — Софи не се опита да хване протегнатата ръка на Вълшебницата.

— Ти си Сребърна, Софи, и притежаваш невероятна сила — обясни Пернел. — Като хванеш ръката ми, ще използвам енергията на твоята аура, за да подхраня моята, докато прехвърлям част от жизнената си сила в съпруга си. Вероятно бих могла да го направя и сама, но има известна опасност аурата ми да ме надвие и спонтанно да се възпламеня. Ако вие с Цагаглалал сте до мен да ме подкрепяте, ще бъда в безопасност.

— Софи — каза Цагаглалал много тихо, — направи го. Така е най-добре.

— Какво точно ще правиш? — попита момичето, което все още изпитваше опасения.

— Ще обвия Никола в аурата си.

Софи се помъчи да се концентрира. Спомни си как Вещицата от Ендор я бе обвила във въздух. Макар че по-рано не се бе замисляла върху това, сега осъзна, че трябва да е било нещо повече от въздух. Зефания бе загърнала Софи в аурата си и й бе прехвърлила не само част от своите сили, но и знанията, и спомените си.

— Софи, нямаме много време — каза Пернел със следа от раздразнителност в гласа. — Не мога да се справя сама.

— Софи — обади се с равен глас Цагаглалал. — Никола умира.

Макар че идеята все още не й допадаше, Софи протегна дясната си ръка и Пернел я улови. Хватката на Вълшебницата бе силна, а по пръстите и дланта й имаше мазоли.

Софи мигновено усети прилив на спомени, които знаеше, че не са нейни, и я осени мисълта, че именно затова не й се искаше да позволи на Пернел да използва аурата й. След събитията от последните няколко дни тя не вярваше напълно на Вълшебницата. И макар че искаше да узнае много неща за Пернел, нямаше желание да й даде достъп до някои спомени, мисли и идеи, които Вещицата от Ендор бе споделила с нея. Нямаше никаква съзнателна причина да ги крие. Но ако събитията през последните няколко дни я бяха научили на нещо, то бе да вярва на инстинктите си.

— Скарабеят, Цагаглалал — каза Пернел.

Софи се обърна и видя как леля Агнес вдигна издялания в невероятни детайли скарабей от дървената полица и го задържа в шепи. В мига щом го докосна, предметът засия с топла зелена светлина и бялата аура на Цагаглалал затрепка, нашарена с нишки от ярко нефритенозелено. Скарабеят запулсира в изумрудено и изведнъж всички следи от възрастта се свлякоха от старицата и тя отново бе млада и необикновено красива. Бръмбарът запулсира отново и Цагаглалал се върна към личността, която Софи познаваше като леля Агнес.

Софи погледна към жената и си спомни…

… Цагаглалал, седнала на една маса на шахматни шарки, срещу мъж със златна маска върху половината си лице… само дето това не бе маска. Плътта му се втвърдяваше в метал. В шепите му — едната от плът, другата златна — бе скарабеят. Той нежно го постави в дланите на Цагаглалал и сви пръстите й върху него.

— Ти си Цагаглалал — каза мъжът с дълбок, тътнещ глас. — Тази, която наблюдава. Сега и навеки. Бъдещето на човеците е тук, в ръцете ти. Пази го добре.

Софи премигна и видя…

… Цагаглалал, застанала пред две почти еднакви червенокоси и зеленооки момичета: Ифа и Скатах. Те бяха облечени като воини, в богато украсените дрехи от еленова кожа на Великите равнини. Зад тях се издигаше дим над огромно бойно поле, осеяно с труповете на създания, които не бяха нито хора, нито животни, а нещо по средата. Едно от момичетата, по-дребното, с лунички по носа, пристъпи напред, за да вземе нефритения скарабей от жената, която племето познаваше като Тази, която наблюдава. После се обърна и го вдигна високо, и събраната армия извика името й: Скатах!

Софи гледаше как образите се местят и завихрят, докато…

… Ифа, облечена в черно и сиво, скочи през прозореца на една кула и пада в ров с ледена вода. Точно преди да изчезне под гранитносивата повърхност, вдигна нефритената фигурка, която току-що бе откраднала.

Софи осъзнаваше, че времето лети главоломно, месеци и години профучаваха за секунди. Сега луничавото червенокосо момиче бе станало млада жена и…

… Скатах, облечена в кожа, тичаше през бамбукова гора, големи черни стрели се сипеха около нея. В едната си ръка държеше закривен меч, а в другата — скарабея. Ифа се носеше подире й, кършейки бамбука, начело на армия синьокожи чудовища.

Спомените прииждаха, образите напираха един след друг, показвайки…

… Скатах, коленичила пред момче във фараонски одежди и протягаща ръце да му предложи зеления нефрит…

… и пак Скатах, застанала над неподвижното тяло на същото момче. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и тя нежно измъкна скарабея от вкочанените му пръсти. Поднесе го към устните си и го целуна, плачейки с кървавочервени сълзи за своя приятел — момчето фараон Тутанкамон. Чуха се викове, Сянката се обърна и скочи през прозореца, в мига когато нубийските стражи на фараона нахлуха в стаята. Преследваха я през пустинята три дена, преди да им се измъкне.

Още образи, невъзможно бързи, части от лица и места — а после изведнъж се появи…

… Пернел, в елегантен костюм от деветнайсети век, с Никола до себе си. Тя приемаше една овързана с раирана панделка кутия от Скатах, която бе облечена в мъжки военен мундир, със сабя на хълбока.

— Я, та ти си ми подарила торен бръмбар — каза със смях французойката, когато отвори кутията.

Софи премигна и видя…

… Пернел, сега в костюм от началото на двайсети век, с шапка клош, да поднася същата овързана с панделка кутия на Цагаглалал, Тази, която наблюдава. Зад тях развалините на Сан Франциско тлееха и димяха след ужасно земетресение.

Спомените избледняха и Софи отвори очи, за да види как старицата подава скарабея на Пернел.

— Притежавам този предмет от десет хиляди години — каза Цагаглалал — и макар че понякога ме е напускал, винаги рано или късно се е връщал при мен. Често съм се чудила защо. Дали аз — и останалите пазители — сме го съхранявали за сегашния момент?

Пернел вдигна поглед.

— Мислех, че точно ти би трябвало да знаеш.

Цагаглалал поклати глава.

— Когато той ми го даде, каза, че държа в ръцете си бъдещето на човешката раса. Но той често си приказваше така. Понякога имаше склонност да драматизира.

Вълшебницата погледна фигурката и я обърна към светлината, за да се възхити на детайлите.

— Когато Скатах ми го подари за петстотния рожден ден, се пошегувах, че ми е подарила торен бръмбар. А тя отвърна: „Торът е по-ценен от всеки благороден метал. Не можеш да отглеждаш храна в злато“. — Пернел премести поглед към Цагаглалал. — Тогава не осъзнавах колко древен и ценен е този предмет.

Цагаглалал поклати глава.

— Нито пък аз, макар че той ми го даде в деня, преди да ми връчи Книгата.

Софи се намръщи.

— Кой ти е дал скарабея и Книгата? — Едно име проблесна в ума й. — Авраам Мага ли?

Цагаглалал кимна тъжно, после се усмихна.

— Да, беше Авраам, макар че аз никога не го наричах Мага. Той мразеше тази титла.

— А как го наричаше? — попита Софи. Сърцето й изведнъж затуптя толкова бързо, че я остави без дъх.

— Наричах го съпруже.