Майкъл Скот
Вещерът (46)

Глава 45

Триъгълната вимана бе толкова широка, че почти изпълваше кратера на вулкана. Докато се снижаваше, блъсна два от по-малките кораби. Единият експлодира в огнено кълбо; другият отхвръкна, удари се в отвесната скала и избухна, пращайки нажежени шрапнели във всички посоки.

Всички затворници се хвърлиха навътре в пещерите, за да се предпазят от рикоширащия в стените метал. Само Скатах остана на входа на килията си, наблюдавайки приближаващата рукма вимана. Отмести глава встрани, когато парче горящ фюзелаж, дълго колкото ръката й, рикошира в скалата над нея. Огромният боен кораб закачи още една вимана и тя се заклатушка твърде близо до стената на кратера. Удари се в една скална издатина и корпусът й се пукна. Докато прелиташе покрай килията й, Скатах зърна как двамата анпу вътре отчаяно се опитват да овладеят падащия кораб. Малко по-късно той цопна в лавата и избухна в огромно огнено кълбо, което прати пръски магма високо във въздуха. Разтопената маса полепна по скалите и закапа бавно надолу.

Широката рукма вимана се спускаше постепенно, а заостреният й нос и върховете на крилата почти докосваха стените. Сянката кимна одобрително: пилотът бе истински майстор. Корабът слизаше все по-надолу, подминавайки килиите на Шекспир и Паламед.

Останалите по-малки вимани се стрелкаха около големия съд, като внимаваха да не се доближават прекалено. Скатах отчаяно се помъчи да си спомни каквото знаеше за тези машини, но то бе ужасно малко. Не мислеше, че по-малките кораби са въоръжени, но предполагаше, че поне един е отлетял към столицата, за да доведе подкрепления. Голямата вимана вече бе съвсем близо и Скатах можеше да види, че за разлика от по-малките съдове, които бяха от метал, тази бе направена от полиран кристал и блестяща керамика. Беше почти напълно прозрачна и Сянката можеше да различи вътре една мърдаща фигурка.

Въздухът бе изпълнен с бръмченето на електромагнитния двигател на виманата — писклив вой, от който Скатах настръхна и по щръкналата й червена коса заигра пращяща енергия. Вибрациите отекваха в черните стени на вулкана и тя видя по тях да плъзват тънки пукнатини. Изведнъж парче камък до краката й се отчупи и падна в лавата долу. Скатах се отдръпна, точно преди ръбът на пещерата да се разпадне на прах.

Едното крило на виманата се завъртя, докато не се озова почти точно над нея, и червената лампа на върха му се пръсна на парчета. Ръбът на кораба остърга стената, засипвайки я с дъжд от черни камъчета. Скатах знаеше, че ако машината се снижи още, ще заседне. Тя приклекна, вдиша дълбоко сернистия въздух, закашля се и скочи нагоре, точно когато вибрациите превърнаха стените около килията й в късчета прашен камък. Пръстите й се вкопчиха от двете страни на крилото на рукма виманата, но дясната й ръка се хлъзна по гладката повърхност. Скатах отчаяно посегна да се хване пак, преди да се е изпуснала и с лявата ръка. Погледна надолу между краката си и осъзна, че вече нищо не я дели от лепкавото езеро от лава. Рукмата започна да се издига.

С крайчеца на окото си тя зърна някакво движение. Малка кръгла вимана се спускаше към нея. Прелетя толкова близо, колкото можеше, като явно се опитваше да я събори. Скатах ритна към корабчето, но това едва не я накара да се пусне.

Кристалната рукма вимана се издигаше бавно, а Девата-воин продължаваше да виси под нея. Опита се пак да се покатери върху крилото, но повърхността бе твърде хлъзгава и тя осъзна, че няма да може да се удържи още дълго. Изведнъж си спомни, че веднъж й бяха казали, че ще умре на екзотично място. Е, какво по-екзотично от това да висиш под бойна вимана в кратера на действащ вулкан?

По-малката вимана отново прелетя достатъчно близо, за да може Скати да види двете злобно втренчени в нея кучешки лица под кристалния купол. Анпу оголиха зъби и обърнаха кораба за нов заход. Този път щяха да я блъснат.

И тогава Жана д’Арк падна точно върху кристалния им купол.

Французойката бе скочила от килията си. Вкопчена в купола, тя се усмихна мило на двамата анпу вътре, които я гледаха с увиснали челюсти.

— Бонжур.

Виманата се заклатушка, след това се наклони първо — наляво, а после — надясно, докато пилотът се опитваше да събори жената.

— Губиш си времето — каза тя с радостен смях. — По-силна съм, отколкото изглеждам. Носила съм меч цял живот и мога да вися в продължение на часове.

Корабът мина точно под Скатах. Тя се пусна и падна до Жана толкова тежко, че виманата полетя надолу. Френската безсмъртна се изсмя.

— Много мило от твоя страна…

— Да не си посмяла да пускаш разни шегички, че съм ти отскочила на гости — предупреди Скатах, преди приятелката й да довърши.

Виманата се накланяше и въртеше, но двете жени се бяха вкопчили здраво в прозрачния купол и се държаха, въпреки всички опити на пилота да ги събори.

— Стига да не се приближава много до лавата — каза Скати, — всичко ще бъде наред.

В този момент виманата се стрелна право надолу, спускайки се опасно близо до бълбукащата огнена повърхност.

— Мисля, че той те чу — каза Жана, кашляйки от почти невъзможния за дишане въздух. Беше се покрила с лъскава пот и връхчетата на кестенявата й коса се сгърчваха от жегата. — Ръцете ми се овлажняват — призна тя. — Не знам още колко дълго ще издържа.

— Дръж се здраво — промърмори Скатах. Сви дясната си длан в юмрук, поставяйки палеца над показалеца. После изнесе ръка назад. — Когато ти се налага на всяка цена да пробиеш дупка в нещо… — Девата-воин изпъшка, докато забиваше юмрука си в стъкления купол с огромна сила. — … Нищо не може да се мери с ударите в джийт кун до^[1]. — Куполът се напука. Двамата анпу вдигнаха поглед, ококорени и зейнали от изумление. — Май не е толкова непробиваем, колкото си мислехте! — Скатах удари пак и куполът се пръсна на парченца под юмрука й. Зловонният горещ въздух облъхна двамата анпу, запари в очите им и ги накара да се превият надве от лаеща кашлица. Пилотът устреми кораба нагоре, надалеч от смъртоносната жега и прах.

— Прекалено бързо е — извика Скатах. — Ще се блъснем в нещо.

Ръбът на виманата закачи една стърчаща скала, металът изскърца, смачка се и се разкъса. Корабът се заклатушка, като едва не събори Скати и Жана от купола, но продължи да се издига. А после се удари в ръба на голямата бойна рукма вимана, която бе останала да виси на място. Разнесе се стържене на метал в стъкло и голямо парче от корпуса на по-малкия кораб се откъсна. Но от силата на удара двете жени се изпуснаха. Жана изпищя, а Скатах нададе предизвикателния си боен вик…

… и в този миг силни ръце ги сграбчиха и двете, и ги отделиха от виманата секунда преди тя да се блъсне в стената на кратера и да се разцепи надве.

Паламед спусна внимателно Скати и Жана върху крилото на рукмата. Сарацинския рицар стоеше там заедно със Сен Жермен. Французинът сграбчи жена си в обятията си и я притисна силно. Нито един от двамата не можеше да проговори.

— Мислех, че обикновено аз ти спасявам живота — каза весело Скатах, като стисна ръката на Паламед.

— Реших, че е крайно време да ти върна услугата — каза рицарят. Дълбокият му глас трепереше. — Беше на косъм, Сянко.

— Може би не ми е писано да умра днес — рече Скати и му се усмихна.

Паламед я стисна за рамото.

— Денят още не е свършил — каза той сериозно. — Ела, трябва да влезем вътре. — Рицарят се обърна и посочи с палец към отвора на кратера. — Нашите кучеглави приятели се събират.

Скатах последва Паламед по крилото на рукмата към дългия овален отвор отгоре на кораба.

— Как се качихте?

— Когато крилото се изравни с килията ми, просто стъпих на него — каза Сарацинския рицар. — Франсис направи същото. — Той се вмъкна в отвора. Сянката можеше да види изкривения му силует през кристалния корпус на виманата. Тя изчака Жана, последвана от Сен Жермен, да изчезнат във вътрешността й и едва тогава се хвана за горния ръб на отвора и се пъхна вътре.

— Значи това било спасителна операция — каза Скати. — А аз бях сигурна, че идва да ни убие.

Една фигура се размърда в кристалната вътрешност на рукмата.

— Ако искаха просто да ви убият — попита нечий дълбок глас, — защо ще пращат боен кораб?

— Предположих, че са го пратили, защото знаят с кого си имат работа — каза Скати, обръщайки се към звука. — Аз съм Скатах, Девата-воин, Сянката, Убийцата на демони, Създателката на крале…

— Никога не съм чувал за теб. — Огромен червенокос воин в блестяща алена броня излезе напред и прокара длан по ръба на отвора. Стъкленият купол се затвори със свистене.

— Чичо! — С радостен вик Скатах се хвърли към червенокосия.

Едрият мъж обаче я хвана, преди да успее да го прегърне, и я вдигна над пода, държейки я на разстояние от себе си.

— Аз съм Прометей и нямам племенничка. Нямам представа коя си. Никога през живота си не съм те виждал. — Той я остави внимателно и отстъпи крачка назад.

Жана избухна в смях, щом видя изражението на лицето на Скатах. После я хвана за ръката и я издърпа.

— Трябва да извините приятелката ми. Тя забравя къде се намира… и кога — добави французойката многозначително, втренчила поглед в Сянката.

Скатах кимна и на лицето й се изписа изненада.

— Напомняте ми за някого — каза тя на Прометей, — който ми е много скъп.

Червенокосият Древен просто кимна и се извърна. Групата го последва по един висок коридор до кръгла хлътнала кабина по средата на рукмата. Той се настани в дълбоко кресло, заемащо формата на тялото му, и отпусна ръце върху лостовете. Моментално цялата кристална стена пред него грейна в светлини, пълзящи редове текст и графики, проектирани върху стъклото. Червени точки се трупаха в левия край. Прометей посочи към тях.

— Това не е хубаво. Трябва бързо да се махаме оттук. Изглежда цялата флота от вимани се насочва насам.

— Къде ни водиш — попита Сен Жермен.

— Водя ви при…

В кръглата кабина отекна глас, ясен и мъртвешки спокоен.

— Прометей, приятелю, трябваш ми веднага. Кулата е подложена на атака. — На заден план ясно се чуваше поредица от глухи експлозии.

— Идвам.

— Ами нашите приятели? — Гласът отекна в помещението. — В безопасност ли са?

— Да. Бяха точно където ми каза, в килиите на Хуракан. Сега са тук, с мен.

— Добре. А сега побързай, стари приятелю. Побързай.

— Кой беше това? — попита Скатах, макар че също като другите вече се досещаше за отговора.

— Това беше вашият спасител: Авраам Мага.