Майкъл Скот
Вещерът (27)

Глава 26

Двамата младежи с мазни коси, облягащи се на стената на „Есмиол Билдинг“ в Сан Франциско, видяха как грамадният тромав мъж излезе с клатушкане от тясната уличка отсреща, поспря да възстанови равновесието си и сви наляво по „Бродуей“. Те обикновено избягваха едрите мъже, както и видимо здравите и добре сложени младежи, и предпочитаха да обират жени, старци и деца, само че можеха да направят изключение за някой, който прилича на пиян. Пияниците бяха лесни. Без да поглеждат един към друг, двамата се отблъснаха от стената и тръгнаха успоредно с мъжа по отсрещния тротоар.

— Виждаш ли го как ходи? Правили са му операция на тазобедрената става — каза Лари, неестествено мършав тийнейджър с татуирана паяжина на ухото. — Баба ми върви по същия начин.

— Или на коленната става — рече приятелят му Мо. Той бе набит и мускулест, и имаше широкия гръден кош и тясната талия на културист. На дясното си ухо носеше като обеца позлатен бръснач. — Не може да си изправи краката. Гледай го колко е голям; бас държа, че по-рано е играл ръгби. Сигурно са му счупили коляното. — Той се ухили, показвайки уста, пълна с развалени зъби. — Което значи, че не може и да бяга.

Лари и Мо забързаха по улицата, наслаждавайки се на това как хората извръщаха очи или се отдръпваха, за да им сторят път. Повечето пешеходци в тази част на града познаваха репутацията на двамата младежи.

Те изпревариха набелязаната жертва, спряха пред малък козметичен салон и се загледаха назад по пътя, за да преценят стойността на плячката си. Занимаваха се с това от дълго време и ограбваха само хора, които притежават нещо ценно. Всички други бяха ненужен риск и губене на време.

— Едър е — каза Лари.

Мо кимна.

— Много едър — съгласи се той. — Но е стар…

— Хубаво кожено яке за старец — продължи Лари. — Рокерско, в ретро стил.

— Много хубаво. Струва някоя пара.

— И ботушите си ги бива. Изглеждат нови.

— Хубав кожен колан, с голяма тока — рече Мо. — На нея май има нещо като шлем. За мен е — добави той.

— Хей, не е честно, ти взе часовника на последния.

— А ти подари кожената чанта на онази жена на баба си за рождения й ден. Квит сме.

Изведнъж мъжът сви и се заклатушка, без да обръща внимание на минаващите коли, право към Лари и Мо. Двамата младежи се обърнаха и се зазяпаха във витрината на козметичния салон, наблюдавайки отражението на пияницата в стъклото. Сега, когато бе по-близо, получиха по-ясна представа за размерите му. Беше грамаден и изглеждаше още по-голям заради широките си дрехи: сини джинси и свободна тениска, която някога може и да е била бяла, но сега бе сива, а върху нея носеше огромно черно кожено яке с метални капси. Черно-бяла кърпа бе вързана стегнато около главата му, а очите му бяха скрити зад пилотски слънчеви очила.

— Това „Рей Бан“ ли са? — попита Лари, мъчейки се да види дали очилата на мъжа имат характерното лого на дясното стъкло.

— Басирам се, че са менте. Но пак ще ги вземем. Можем да ги пробутаме за два-три долара на някой турист.

Те се обърнаха, когато мъжът мина покрай тях със скованата си походка. Сребристо-металните капси на гърба на якето образуваха очертания на шлем, подобен на онзи на токата на колана му. Една червена и една синя капса представляваха очите, взиращи се от двете страни на дългия предпазител за нос.

— Този е рокер — каза Лари и поклати глава. — Рокерите създават проблеми. Мисля, че трябва да го оставим.

— И къде му е моторът? — попита Мо. — Аз пък мисля, че е само един дърт дебелак, на който му харесва да се облича като мъжага.

— Пак може да е рокер, а дори старите рокери са корави пичове.

— Да, ама ние сме по-корави. — Мо бръкна под тениската си и докосна парчето оловна тръба, затъкната в джинсите му. — И никой не е по-корав от нашия малък метален приятел тук.

Лари кимна неуверено.

— Ще го последваме, но ще го нападнем само ако имаме шанс да го фраснем в гръб. Навит ли си?

— Навит съм.

Те видяха как мъжът изведнъж кривна вдясно по „Търк Мърфи Лейн“ — тясна уличка, която свързваше „Бродуей“ с Валехо Стрийт.

— Леле, човече, някои наистина си го просят — ухили се Мо. — Днес е щастливият ни ден.

Двамата с Лари си плеснаха ръцете и забързаха по „Бродуей“ след мъжа с коженото яке. Дори нямаше нужда да съставят план. Щяха да нападнат стареца в тихата уличка, да му задигнат якето, ботушите, колана и парите, ако имаше такива, а после да хукнат към другия край. Преди да свият по Валехо Стрийт обаче, щяха да забавят ход до небрежно шляене — „Търк Мърфи Лейн“ излизаше точно срещу централния полицейски участък. Лари и Мо познаваха улиците в и около китайския квартал като петте си пръста и щяха да се озоват на няколко пресечки разстояние, преди някой да забележи сгърченото тяло и да вдигне тревога.

— Помни — каза Мо, — токата на колана е моя.

— Добре, обаче следващия път аз ще си избера пръв…

Но когато свиха зад ъгъла, откриха едрият мъж да ги чака, застанал по средата на тротоара.

Ръката на великана се стрелна напред и сграбчи Лари за предницата на мръсната му тениска. Вдигна го право нагоре и го запрати на пет-шест метра, върху предния капак на една паркирана кола. Стъклото се напука и се включи аларма.

Никой от минувачите по булеварда изобщо не погледна към уличката.

Мо бръкна под тениската си за оловната тръба, но изведнъж една грамадна длан сграбчи главата му. И стисна. Болката бе неописуема. Черни петна затанцуваха пред очите на младежа и нозете му се подкосиха. Щеше да падне, но мъжът продължаваше да го държи за главата. Мо видя как старецът — който сега не му се виждаше толкова стар — вдигна оловната тръба, огледа я, помириса я, близна я с черен като въглен език, а после я смачка, сякаш беше бирена кутия, и я захвърли. Мъжът заговори, но думите му бяха неразбираеми. Той опита пак и пак на няколко различни езика, докато…

— Сега разбираш ли ме?

Мо успя да изквичи задавено.

— Трябва да се радваш, че днес съм в добро настроение — каза мъжът. — Търся някой да ме упъти.

— Да ви упъти? — прошепна Мо.

— Да ме упъти. — Мъжът отпусна хватката си, Мо залитна и се облегна на една стена. Притисна ръце към черепа си, убеден, че ще открие вдлъбнатини от огромните пръсти върху плътта си.

— Да ме упъти — повтори мъжът. — Имам адреса някъде тук — промърмори той и бръкна под коженото си яке.

Мо веднага се хвърли в атака, опитвайки каратистки удар към гърлото му. Светкавично бърз, мъжът сграбчи ръката му, стисна я, а после блъсна с разтворена длан младежа в гърдите. Силата на удара запрати Мо в стената и главата му се тресна в тухлите.

— Не бъди глупав — избоботи мъжът. Извади парче хартия и го обърна към тийнейджъра. — Знаеш ли къде е това?

На Мо му бяха нужни няколко секунди да фокусира погледа си, но накрая адресът, изписан с детински квадратни букви върху редовете, изплува пред очите му.

— Да. — Гласът му бе тих и уплашен. — Да.

— Кажи ми как да стигна дотам.

— Пеш или с кола?

— Така като ме гледаш, с кола ли съм? — изръмжа мъжът. — Да забелязваш някоя колесница наоколо?

Мо преглътна тежко. Гърдите го боляха и му бе трудно да диша, а главата му още кънтеше от удара в стената. Би се заклел, че мъжът току-що каза колесница.

— Говори!

— Тръгвате по тази улица, „Бродуей“, докато стигнете до Скот Стрийт — пада се отляво. Този адрес е някъде там.

— Далече ли е?

— Не е много близо — каза Мо и опита да се усмихне. — Нали ще ме пуснете, господине? Нищо не съм ви направил?

Големият мъж сгъна листчето с адреса и го прибра в задния джоб на торбестите си джинси.

— На мен — не, но вие с приятеля ти сте ограбвали и други. Тероризирали сте целия квартал.

Младежът отвори уста да излъже, но мъжът свали тъмните си очила, сгъна ги и ги прибра в един вътрешен джоб. Чифт поразително сини очи се впиха в тийнейджъра.

— Кажи на всичките си приятели — или по-точно на другите като теб, защото съм сигурен, че нямаш приятели — че съм се върнал и няма да търпя такива нападения.

— Върнал? Кой си ти? Ненормален тип…

— Вече не. — Мъжът се усмихна и Мо откри, че устата му е пълна с огромни зъби, закривени като на вампир. Черен раздвоен език се стрелна между тях. — Кажи на приятелите си, че Марс Ултор се е върнал. — После сграбчи Мо за предницата на ризата, вдигна го от земята и го запрати върху приятеля му. Алармата секна.

Марс Ултор се затътри обратно към „Бродуей“, за да потърси Скот Стрийт и Цагаглалал.