Майкъл Скот
Вещерът (52)

Глава 51

Прометей посочи право напред към една блестяща кристална кула, издигаща се от морето.

— Ето къде отиваме.

Паламед се извърна да погледне към флотата от вимани, която ги следваше. Вражеските кораби бяха станали по-предпазливи, откакто загубиха три машини от мегалодоните, и се държаха на разстояние, задоволявайки се с това да следват рукмата към нейната цел.

— Кулата е под атака — рече Скатах и се приведе напред в седалката си да види по-добре.

Във въздуха над кулата висеше голяма триъгълна рукма вимана. Дълги въжета се спускаха от нея към една площадка близо до върха, където самотен брониран воин с меч и бойна брадва отбраняваше една отворена врата. Дузина виещи анпу го нападаха с назъбени копия и смъртоносни копеши, а поне десет други лежаха проснати около него. Сред вихрушка от стомана той изблъска още един от площадката и онзи полетя към кипналата вода долу. И макар че оръжията на мъжа бяха потъмнели от кръвта на съществата, собствената му сива броня бе напукана, разсечена и почервеняла от кръв. Един анпу се появи на вратата на рукма виманата и изстреля тонбогири надолу към воина. Той се приведе и металните топки се удариха в кристалната стена сред рой от сини искри, а по земята около него плъзнаха дълбоки бели пукнатини.

— Ето това се казва воин — рече с възхита Паламед.

— Няма по-добър от него — съгласи се Прометей. — Дръж се, стари приятелю — промълви той тихо, — идваме.

Един едър анпу с огромна закривена сабя замахна към воина в сиво, улучи го отстрани по главата и шлемът му отхвръкна във въздуха.

На безсмъртните човеци в рукма виманата им трябваха няколко мига, за да го познаят. Бяха го виждали само стар и дрипав, безпомощен и умопобъркан, но ето че сега той стоеше пред тях в цялото си величие — цар Гилгамеш, който се смееше гръмогласно, озъбен и окървавен, водейки безнадеждна битка. Още анпу се спуснаха по въжетата от увисналата във въздуха рукма.

Скатах скочи от мястото си.

— Свали ни там!

— Правя каквото мога — промърмори Прометей.

Зад тях флотата от вимани се приближаваше.

— Приближи ни и ще скоча — каза Сянката. Измъкна двата къси меча от ножниците на гърба си.

— Не — спря я Сарацинския рицар. Посочи към рукмата над кулата. — Застани над нея. Ще се спуснем по същите въжета.

Шекспир откопча колана си.

— Аз не съм воин — каза той на Прометей. — Но ти си. Покажи ми какво да правя и ще се опитам да задържа тази каляска на място.

Прометей плъзна рукмата почти точно над другата, която висеше над кулата. Още преди да успее да я разположи както трябва, Скатах скочи през вратата върху намиращия се три метра по-надолу кораб. Удари се тежко в него и се претърколи на крака. Снайперистът анпу подаде глава през отвора, чудейки се какъв е този шум. Скатах го хвана за гърлото, измъкна го навън и го запрати в бездната. Онзи изпищя, докато падаше към морето.

— Изглежда, не всички са неми — промърмори тя.

Хвана се за висящите въжета, уви ръката и крака си около едното и се спусна на площадката долу, точно насред стреснатите анпу.

— Аз съм Скатах! — извика тя и мечовете й засвистяха, изтласквайки анпу пред нея. — Наричат ме Убийцата на демони и Създателката на крале. — Трима от кучеглавите воини я нападнаха едновременно. Тя се наведе, посече единия, блъсна друг върху оръжието на другаря му и изтика трети към ръба на площадката. — Наричат ме Девата-воин и Сянката. — Биеше се с крака и юмруци, а мечовете й бяха като свистящи продължения на ръцете й. — Днес добавям към титлите си и Убийцата на анпу.

Потресените анпу отстъпиха, оставяйки Скатах сама с Гилгамеш.

— Радвам се да те видя отново, стари приятелю. Беше великолепен.

Воинът я изгледа озадачено със сините си очи.

— Познаваме ли се?

Анпу се хвърлиха в атака, надавайки ужасяващия си боен вик.

— Не бива да влязат — каза Гилгамеш. Изпъшка, когато един копеш се строши в нагръдника му. — Авраам в момента довършва Книгата.

Мечът на Скатах разсече друг копеш надве, после замахна към воина, който го държеше. Анпу изпищя и отлетя настрани.

— Сама ли дойде? — попита Гилгамеш.

В този момент четири фигури се спуснаха по въжетата в мелето.

Девата-воин се усмихна.

— Доведох няколко приятели.

Паламед хвана двама анпу — по един във всяка ръка — и ги изхвърли от площадката, докато ослепително бързият меч на Жана изтласка друг през ръба. Сен Жермен се биеше с две дълги ками и бе толкова бърз и подвижен, че нямаше начин някой да се защити срещу атаката му. Прометей използва подобните си на чукове юмруци, за да си пробие път до Гилгамеш.

— Приятелю, ранен ли си? — попита той.

— Това са само драскотини.

Скатах изтласка и последния анпу през ръба.

— Хайде да се махаме оттук и… — започна тя, но Прометей я хвана и я събори на земята — точно когато две топки тонбогири изтрещяха в кристалната стена над главата й — … да влизаме вътре — довърши Скати.

Те се хвърлиха към вътрешността на кулата, докато около тях дрънчаха и пищяха тонбогирита.

Посрещна ги красива млада жена в бяла керамична броня, хванала два копеша. Щом видя непознати да минават през вратата, тя грациозно зае бойна поза, но се отпусна, когато Прометей и Гилгамеш се шмугнаха вътре.

— Нека ви запозная със сестра си, Цагаглалал — каза гордо Гилгамеш. — Ако анпу бяха успели да се промъкнат покрай мен, тя щеше да е последната защитна линия на Авраам.

— Знаех си, че ще дойдеш, Прометей — каза младата жена с големите сиви очи. Притисна ръка към бузата му и прошепна:

— Радвам се, че си в безопасност.

— Съжалявам, че се забавих. — Древния кимна към една странична врата. — Той свършва ли вече?

— На последните няколко реда е — рече Цагаглалал.

Скатах рискува да хвърли поглед навън.

— Шекспир им е като на тепсия — каза тя.

Докато се бяха сражавали с анпу, флотата от вимани се бе приближила. Рукмата, управлявана от Шекспир, се намираше под непрекъснат обстрел. Целият кораб бе осеян с дупки и докато гледаха, се чу внезапен трясък и от върха на лявото крило бликна черен дим, а виманата се наклони под остър ъгъл.

Паламед се обърна да се втурне навън.

— Трябва да… — започна той, но Прометей и Сен Жермен го издърпаха назад, а в същия миг тонбогирита обсипаха рамката на вратата, където бе стоял току-що, и я направиха на парчета.

Върху рукмата се видя внезапно движение и се появи Шекспир, който излизаше от куполовидния покрив. Докато тонбогиритата късаха парчета от кораба около него, той изпълзя на наклоненото триъгълно крило, после разпери ръце и се плъзна, за да падне на другата рукма отдолу. Пъхна се в отвора на виманата и след миг се показа отново, хванал тонбогири-пушката на анпу.

— Той никога през живота си не е стрелял — каза Паламед.

— Оръжията го отвращават.

Докато говореше, всички видяха как Шекспир опря пушката на рамо и дръпна три пъти спусъка.

Две от атакуващите вимани загубиха контрол и се блъснаха в две други. Четирите пламтящи кораба рухнаха в морето.

— Но пък Уил винаги е бил пълен с изненади — добави Паламед.

Шекспир стреля пак и пак, и унищожи още два кораба. Единият от тях се блъсна в кристалната кула и цялата сграда заехтя като камбана.

Но бяха пристигнали още много вимани и напред излязоха по-големите бойни кораби рукма и продълговатите вимани.

— Тези ще са въоръжени — каза Прометей. — Ще го свалят, а после ще насочат оръжията си към нас.

— Можем да се опитаме да дотичаме до въжетата, да се качим във виманата и да отлетим… — каза Скатах.

— Ще ни избият, докато се катерим. Освен това — добави той — Авраам не може да се катери.

Сен Жермен рискува да хвърли бърз поглед навън. Шекспир бе отвлякъл вниманието на снайперистите.

— Мисля, че се задават още проблеми.

Те се струпаха около вратата и се втренчиха в смрачаващото се небе. Беше пристигнала още една вимана, тънък кристален кораб, който изглеждаше лъскав и нов. Залязващото слънце обагряше едната му страна в топло златисто, оставяйки другата почти напълно прозрачна.

— Е, кой е този новодошлият? Командирът на флотата ли? — попита Скатах.

Прометей се намръщи.

— Никога не съм виждал подобен кораб. Само член на някой от управляващите кланове може да има нещо такова — вероятно Атон или Изида. Атон не би го направил — не би тръгнал срещу Авраам. Но анпу са създания на Анубис, а това кучеглаво чудовище се намира до голяма степен под властта на майка си. Би направил всичко, което тя му каже. Който и да е, обаче — поклати глава той, — едва ли идва с добро.

Редица от малки точици проблеснаха по ръба на кристалния кораб и дузина вимани, включително една от рукмите, избухнаха в пламъци.

— А може и да греша — призна Прометей.

Кристалната вимана прелетя покрай тях и те за миг зърнаха кой я пилотира. Маретю им махна за поздрав с куката си, преди да се вреже в сърцето на флотилията. Почти веднага дузина съдове разцъфнаха в пламъци и във флотилията настъпи хаос. Вимани се блъскаха във вимани, мъчейки се да избягат. Малкото кораби с оръжия се опитаха да ги насочат към кристалната вимана, но тя бе твърде бърза и те улучваха само своите съюзници.

Маретю мина през флотилията отново и отново, като се целеше в рукма виманите и продълговатите кораби и ги пращаше горящи в морето долу.

Когато флотилията най-после се пръсна, бяха останали по-малко от половината. Никой от по-големите кораби не бе вече във въздуха, а морето и скалите около кристалната кула бяха осеяни с ярък метал и тъмни отломки.

Маретю приближи кристалната вимана до площадката и кацна. Остана да седи неподвижно вътре.

Скатах бе първата, изскочила през вратата. Прекоси площадката, заобикаляйки парчета метал и керамика от свалената рукма. Когато стигна до кристалния кораб, надзърна вътре, после кимна и се извърна. Бе видяла как Маретю седи, закрил очи с дясната си длан, а раменете му се тресяха, и тя разбра, че плаче за смъртта и унищожението, които е причинил. Девата-воин знаеше, че това бе необходимо и той без съмнение бе спасил живота им. Но в този момент, когато го видя как ридае за стореното, почувства по-голямо доверие към него откогато и да било. Разбра, че какъвто и да е той, не е изгубил своята човечност.