Майкъл Скот
Вещерът (34)

Глава 33

Марс Ултор спря на ъгъла на „Бродуей“ и Скот Стрийт, за да си поеме дъх. Подпря се на една стена от червени тухли и отправи поглед назад по булеварда. Не бе осъзнал, че целият път е нанагорнище и краката му, отдавна отвикнали на физическо усилие, представляваха две колони от болка. Спазми пробягваха по мускулите му. Когато Зефания го бе освободила от костения му затвор дълбоко под Париж, втвърдената аура, трупала се върху него в продължение на векове, се бе разсипала на прах около нозете му, смалявайки значително огромното му туловище и отнемайки сантиметри от ръста му. Марс с ужас откри, че под черупката някога мускулестото му тяло е станало отпуснато и меко, а краката му бяха особено немощни и едва успяваха да държат тежестта му. Но той поне можеше да си възвърне силата; Зефания завинаги щеше да остане без очите си, които бе дала на Хронос в замяна на знанието, нужно, за да опази съпруга й в безопасност. Марс Ултор си пое дълбоко дъх. Когато всичко това свършеше — и при условие че той останеше жив — мислеше да посети гнусния Хронос. Без съмнение негодникът все още държеше очите на Зефания някъде в буркан. Може би Марс щеше да го убеди да се раздели с тях. Той сплете пръсти и изпука кокалчетата си. Можеше да бъде много убедителен.

Зави наляво и тръгна по Скот Стрийт.

Изведнъж Древния усети да го облива невероятна вълна от сила и се отдръпна от пътя още преди голият очукан армейски джип с трима души в него да спре с пищене на гуми до тротоара.

От колата се подаде висок, внушителен индианец с медна кожа и остри като томахавка черти.

— Ти си Марс. — Това беше твърдение, а не въпрос.

— Кой се интересува? — попита Марс Ултор и се огледа нагоре-надолу по улицата, чудейки се дали това не е нападение.

Една от фигурите на задната седалка на джипа се приведе напред и повдигна периферията на каубойската си шапка, за да разкрие превръзката върху едното си око.

— Аз.

Марс Ултор замръзна.

— Один?

После третият пътник, по-дребен и увит в тежко палто, отметна качулката си назад, за да разкрие тясно кучешко лице, с два дебели зъба, стърчащи изпод горната устна. Беше жена, с широки слънчеви очила, които покриваха по-голямата част от лицето й, но не можеха да скрият черните струйки, стичащи се от очите й.

— Хел?

— Чичо — изграчи тя.

Ококорил сините си очи, Марс Ултор премести поглед от Один към Хел, а после се обърна към шофьора.

— Още ли сънувам?

— Ако сънуваш, значи това е кошмар. — Шофьорът протегна мускулестата си ръка. Около китката му имаше дебела тюркоазена лента. — Аз съм Ма-ка-теуи-ме-ши-ке-кекуа. — Той бе облечен в изтъркани джинси, стари каубойски ботуши и избледняла тениска с Големия каньон. — Но можеш да ме наричаш Черния ястреб. Моят господар е Кетцалкоатъл. Той ме прати да взема тези двамата — индианецът посочи с палец зад себе си, — а преди малко ми се обади с молба да кача и теб. А, и освен това ти праща много поздрави. — Черния ястреб се наведе, докато Марс сядаше на предната седалка до него. — Но не мисля, че беше искрен. — Той форсира двигателя и се обърна да изгледа странната тройка. — Какво е това, някакъв конгрес на зле облечени Древни ли?

Все още смаян, Марс пренебрегна шофьора и се завъртя към двамата Древни зад себе си.

— Когато ви видях за последно, вие двамата се бяхте хванали за гушите.

— Онова беше тогава… — рече Один.

— … а това е сега — изфъфли Хел. — Сега имаме общ враг. Един слуга утлага, който си мисли, че може да стане господар.

Черния ястреб се отдели от тротоара и потегли бавно нагоре по хълма, а тъмните му очи се стрелкаха наляво-надясно, търсейки някакъв адрес.

— Има един човек на име Джон Дий — рече Один.

Марс Ултор кимна.

— Зефания ми каза за него. Каза, че се опитал да призове Коатликуе, за да я насъска срещу нас.

— Дий унищожи Игдразил — рече Один, минавайки на език, съществувал хилядолетия преди появата на човеците. — И уби Хеката.

Разнесе се внезапен мирис на изгоряло месо и кожата на Древния се покри с пурпурночервено трептене.

— Аха, скъпата ми женичка е забравила да ми каже за това. Някакъв си човек е убил Хеката, така ли? — попита Марс Ултор с разтреперан от гняв глас. — Твоята Хеката? — обърна се той към Один.

Древния кимна.

— Моята Хеката — прошепна той.

— И унищожи Игдразил — повтори Хел. — Сенкоцарствата на Асгард, Нифлхайм и Света на мрака бяха унищожени. Портите към други шест свята се разпаднаха, запечатвайки ги навеки и обричайки ги на застой и гибел.

— Един-единствен човек е направил всичко това? — попита Марс.

— Човекът Дий — каза Хел. Приведе се напред, обгръщайки Марс в зловонни изпарения. — Господарите на Дий го искат жив. Но докато е жив, той представлява заплаха за всички ни. Чичо ми и аз се обединихме с обща цел: дошли сме да убием Дий. — Тя положи дланта си върху рамото на Марс Ултор. — Би било грешка да заставаш срещу нас.

Марс перна пръстите на Древната от рамото си, сякаш изчеткваше мъх.

— Никога не си и помисляй да ме заплашваш, племенничке. Знам, че ме е нямало дълго време. Може би сте забравили кой съм. Какво съм.

— Знаем кой си, братовчеде — каза тихо Один. — Знаем какво си — всички сме загубили приятели и близки заради твоята ярост. По-важният въпрос е: защо си тук?

Марс Ултор се усмихна.

— Е, този път, братовчеде и племенничке, сме на една страна. Днес жена ми ме освободи и ми възложи една-единствена задача: да убия доктор Джон Дий.

Преди някой от Древните на задната седалка да успее да отговори, Черния ястреб спря джипа и изключи двигателя.

— Стигнахме — каза индианският безсмъртен.

— Къде? — попита Марс Ултор.

— В дома на Цагаглалал, Тази, която наблюдава.

Докато Марс и Один помагаха на Хел да слезе от колата, вратата на къщата се отвори и на върха на стълбището се появиха Прометей и Нитен, обвити в ауралните си брони. Въздухът загорча от множеството миризми — изгоряло месо и зелен чай, анасон, сарсапарила^[1] и гниеща риба… а после Марс с яростен рев измъкна изпод коженото си яке къс меч и се хвърли срещу Прометей, замахвайки към гърлото му.