Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warlock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Скот

Заглавие: Вещерът

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1043-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5394

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Пернел нежно постави зеления нефритен скарабей върху гърдите на Никола, после го отмести леко вляво, за да легне върху сърцето му.

Цагаглалал посегна и хвана ръцете на Алхимика, първо — лявата, после — дясната, и ги сложи върху нефритения бръмбар, като почти го закри. След това погледна към Вълшебницата.

— Сигурна ли си? — попита тя.

— Сигурна съм.

— Трябва да знаеш, че съществува известна опасност.

— Опасност ли? Каква опасност? — попита разтревожено Софи. Все още държеше ръката на Вълшебницата и долови по връзката им да се процежда страх. Уплаши се от мисълта, че Вълшебницата се страхува. Макар че Пернел не помръдваше, очите й се завъртяха и се втренчиха в Софи.

— Ако процесът не подейства, Никола ще умре, а аз ще съм пропиляла цял ден от живота си — каза тя. — Но трябва да го направя. Нямам избор. — Вълшебницата стисна по-здраво ръката на Софи. — А ако се получи, Никола ще е с нас още един ден. — Въпрос прелетя през ума на Софи… и Пернел му отговори: — Да, това ще е от голямо значение.

Цагаглалал постави лявата си ръка в тази на Пернел, а после протегна дясната над леглото към момичето.

— Пернел ще притегли малка част от нашите аури и ще ги насочи към скарабея, който на свой ред ще ги вкара в Никола. Мисли за него като за батерия. Докато в скарабея има енергия, Никола ще е жив.

Софи сложи лявата си ръка в костеливата длан на старицата.

— Безболезнено е — продължи Цагаглалал. — А и ти си млада; аурата ти ще се възстанови бързо.

— Ами твоята? — попита бързо Софи.

— Дори и да можеше да се възстанови, не е необходимо. Ролята ми в това Сенкоцарство почти приключи. — Сивите й като кремък очи станаха отнесени. — Задачата ми бе да ви чакам да се появите и после да бдя над вас. Скоро ще мога да намеря покой.

Изведнъж температурата в стаята рязко спадна до смразяващ студ. Софи ахна от шока.

— Каквото и да правиш — рече Пернел и при всяка дума от устата й излизаха бели облачета пара, — не бива да разваляш кръга, докато скарабеят не бъде зареден с енергията на нашите аури. Разбираш ли?

Софи кимна.

— Разбираш ли? — попита Пернел още веднъж, по-настоятелно. — Ако процесът не бъде завършен, Никола ще умре тук сега, а аз ще умра утре.

— Разбирам — каза Софи, а зъбите й затракаха. Тя сведе поглед към неподвижното тяло на Никола Фламел. Плътта му бе пепелява, а около ноздрите и устните му се бе образувал тънък слой скреж.

Леденобялата аура на Пернел се завихри и изду около нея и Софи изведнъж забеляза вплетените сребърни нишки — от нейното сребро. Погледна надолу и видя, че аурата й е образувала защитни метални ръкавици върху дланите й, които стискаха ръцете на Цагаглалал и безсмъртната.

Вълшебницата затвори очи.

— Ето че се започва — каза тя.

Софи усети как сребърната й аура разцъфтя и приливът от топлина я хвана неподготвена. Той се зароди в средата на гърдите й и плъзна навън, потече по краката й, защипа ходилата й. Горещината затрептя по ръцете й, опари дланите й и предизвика бодежи във върховете на пръстите й. Вълната от топлина се надигна по шията й, запламтя в бузите й, пресуши очите й. Тя ги стисна и потрепери, когато я заля порой от объркани спомени. Знаеше, че някои от тях са на Пернел…

… Закачулен мъж седеше насред една пещера, яркосините му очи блестяха, отразявайки огромните кристали в стените. В дясната му ръка имаше малка, обкована с метал, книга. Той отпусна върху корицата закривената метална кука, заемаща мястото на лявата му ръка…

… Никола Фламел — слаб и тъмнокос, млад и красив — стоеше зад дървена сергия, върху която имаше само три дебели, подвързани с кожа, книги. Обърна се да погледне към нея и безцветните му очи се присвиха в усмивка…

… и пак Никола, вече по-стар, сивокос и с брада, в малка тъмна стая с дузина рафта, по които бяха подредени книги и ръкописи…

… маса със само една книга върху нея, обкования в метал Сборник. Листовете се отгръщаха сами, докато накрая спряха на страница, по която пълзеше текст, съставен сякаш от клечки, а течащите цветове образуваха фигурата на скарабей, после се преоформиха в нещо като полумесец… или кука…

… и един град, който гори, гори, гори…

Вълна от жега почти изкара дъха на Софи и образите се промениха, станаха тъмни, жестоки, станаха спомените на Цагаглалал…

… Пирамида, която се разцепва…

… кръгла покривна градина, обхваната от пламъци, екзотични растения лумват в огнени кълба, соковете кипят и изригват в пламтящи струи…

… огромна метална врата се топи, гравираните на нея лица се удължават от жегата, разпадат се, капят на дълги лепкави струи, злато и сребро текат по полирания мраморен под, смесват се…

… стотици кръгли летящи машини падат от небето като горящи комети, за да избухнат върху улиците на подобен на лабиринт град…

… и Скатах, и Жана д’Арк, окървавени и мръсни, стоят, опрели гръб в гръб, на стъпалата на една пирамида, заобиколени от големи кучеглави чудовища…

… докато Паламед е застанал над падналия Шекспир и го брани от един орел с лъвска глава. Покритите с шипове криле го дерат, острите зъби са на сантиметри от главата му…

… а Сен Жермен сипе огън от небесата, докато зад него морето се надига като стена от черна вода…

… и Софи… или момиче, което толкова прилича на нея, че биха могли да са близначки…

Изведнъж Софи отново бе на пет години, двамата с брат й стояха в същата тази къща, хванати за ръце, и чакаха да бъдат представени на една старица, която Софи никога по-рано не бе виждала.

А това е леля ви Агнес — казваше майка й. — Тя ще ви наглежда, когато нас ни няма…

Нещо студено се размърда в дълбините на ума на Софи, не спомен, а мисъл, и то с горчив привкус. Ако леля Агнес не й бе истинска леля, тогава как стояха нещата с другата им леля, загадъчната леля Кристин, която живееше в Монтоук Пойнт и й ходеха на гости всяка Коледа? Кристин също не им бе роднина. Коя беше тя? Дали бе като Агнес и дали двете бяха свързани? На Софи отчаяно й се искаше да поговори с майка си и баща си; трябваше да ги пита откъде познават Агнес и Кристин, и откога. Откри, че се чуди как двете старици са се промъкнали в живота на Нюманови. Беше слушала баща й да говори за леля Агнес, а майка й като дете бе прекарвала всичките си лета при леля Кристин. Заключенията бяха ужасяващи. Откога семейство Нюман се намираше под наблюдение? И защо? Дали бе заради това, че тя и Джош са близнаци? Но тогава защо Агнес и Кристин ще наглеждат майка й и баща й? Освен ако през всичките тези години не са знаели, че Ричард и Сара ще се срещнат, ще се влюбят, ще се оженят и ще родят чифт близнаци — златен и сребърен. Дали са знаели, че това ще се случи по естествен път, или някак си са манипулирали нещата, за да го постигнат? Софи потрепери: самата мисъл бе ужасяваща.

Трябваше да поговори за това с Джош; искаше й се той да е тук.

… И изведнъж Джош се появи…

Тя усети връзката с близнака си и сякаш отново бе физически цяла. През последните петнайсет години никога не се бяха разделяли за повече от ден-два и дори в тези случаи бяха поддържали постоянен контакт по телефона и имейла. Когато Джош й обърна гръб и тръгна с Дий и Деър, тя се бе почувствала физически наранена, сякаш част от тялото й липсваше. Но сега поне знаеше, че той е жив.

Той беше… беше…

Софи се съсредоточи върху брат си, като отчаяно се опитваше да си спомни всичко, на което са я научили за Пробудените й сетива. Просто трябваше да се увери, че той е жив и здрав. И ако по някакъв начин узнаеше къде се намира в момента, би могла да отиде и да го вземе. Беше сигурна, че ако в онзи съдбовен момент двамата с Джош бяха сами — без никой друг наоколо, който да им се бърка — щеше да успее да го вразуми.

Видя го ясно в главата си. Рошава руса коса, която вече ставаше мазна и се нуждаеше от миене, тъмни кръгове под сините му очи, ивици черни сажди по лицето…

Изведнъж усети мирис на сол и йод, примесен с миризмите на зоопарк, на мускус и плът, а после започнаха да се оформят образи. Един от тях бе по-ясен от другите: отчетливите контури на остров с правоъгълна бяла сграда на върха му и фар в единия край.

Джош беше на Алкатраз.

Вървеше по един коридор на затвора. От двете му страни имаше килии и във всяка от тях — различно създание. Той не можеше да назове създанията, но Вещицата от Ендор познаваше всяко от тях и Софи откри, че също ги познава — тук имаше келтски клурикони и японски они, английски таласъми и скандинавски тролове, норвежки хулдра[1] редом с гръцки минотавър и индиански вендиго в килия до един индийски байтал. Тя усещаше как дъхът на брат й излиза бързо и накъсано и усети как стомахът му се свива, когато мина покрай една килия с ню — японско създание, което приличаше на куче с маймунска глава и змийска опашка.

Джош изглеждаше невредим и никой не му обръщаше особено внимание. Точно пред него мъжът, който ги бе преследвал в Париж — Николо Макиавели, — говореше с някакъв младок в оръфани джинси и протрити каубойски ботуши. Джош се обърна и Софи видя Джон Дий и Вирджиния Деър да си шепнат настойчиво. И двамата спряха и погледнаха едновременно към Джош, към Софи.

Тя моментално прекъсна връзката с брат си и се върна към настоящето, съсредоточавайки се върху усещането за топлина, обливаща тялото й. Стаята бе леденостудена. Тя се насили да почувства дланите на двете жени, които държеше, и как аурата й се стича от пръстите й в ръката на Пернел.

Никола Фламел трепна.

От изненада Софи едва не изтърва ръцете на Пернел и Цагаглалал. Погледна надолу към Алхимика. Нишки от сребърната й аура и бялата аура на Цагаглалал се виеха около протегнатите им ръце и се стичаха към Пернел. Сребърни искри и облачно-бели влакна се протягаха от тялото на Вълшебницата и докосваха скарабея, който сега пулсираше нежно, туптеше, бледото зелено потъмняваше, после пак изсветляваше. Софи внезапно усети биенето на собственото си сърце… а после осъзна, че скарабеят пулсира в ритъм с него. Кожата на Алхимика бе придобила розов оттенък и някои от дълбоките бръчки около очите и по челото му бяха изчезнали. Изглеждаше по-млад.

Той трепна пак, пръстите му се свиха и отпуснаха, после се свиха още веднъж върху фигурката на бръмбара.

— Още мъничко — прошепна Пернел с глух от изтощение глас.

— Не мога да ти дам още много — промърмори Цагаглалал. Синьо-бели искри пълзяха в косата й.

— Тогава нещата опират до теб, Софи — каза бързо Пернел. — Трябва ми още малко от твоята аура.

Момичето поклати глава.

— Не мога. — Олюляваше се от изтощение и имаше чувството, че гори в треска. Главата й кънтеше, гърлото й бе пресъхнало, а стомахът й се бунтуваше, сякаш току-що бе изяла сурова люта чушка. Спомни си предупреждението на Скати за това колко е опасно да използваш прекалено голяма част от аурата си: ако човек изразходваше всичката си естествена аурална енергия, аурата започваше да се подхранва от плътта му. Съществуваше съвсем реална опасност спонтанно да избухне в пламъци.

— Трябва!

— Не!

Софи се опита да издърпа ръката си, но безсмъртната я стискаше в желязна хватка.

— Да! — каза яростно Пернел и за миг аурата й от бяла стана сива, а после — черна, преди да лумне пак в чисто бяло.

Софи се задърпа, но не можеше да се освободи от хватката на жената.

— Пусни ме!

— Трябва ми още малко. На Никола му трябва още малко.

Аурата на Вълшебницата потъмняваше, сгъстяваше се и изведнъж мразовитият въздух се изпълни с аромата на зелен чай и анасон. Софи позна миризмите на Нитен и Прометей, миг преди цветните нишки на аурите им да започнат да се просмукват през пода — тъмносиньо, увито около дебела колона от ярко кървавочервено. Те запълзяха към Вълшебницата, за да се омотаят около нея, и аурата й замалко стана отново черна.

— Достатъчно, Вълшебнице — изграчи Цагаглалал. — Стига! Вече направи всичко, което ти е по силите.

Вратата на стаята се отвори с трясък и вътре нахлуха Прометей и Нитен. Аурите на Древния и на японския безсмъртен бяха оформили брони около телата им, но орнаментираната червена метална броня на Прометей избледняваше, цветът се изцеждаше от нея, оставяйки я кристално прозрачна, а лакираната дървена самурайска броня на Нитен бе нащърбена и износена.

— Вълшебнице — изрева Прометей, — какво правиш?

— Достатъчно — каза ледено Нитен. — Ще погубиш всички ни.

— Никога не е достатъчно — изръмжа Пернел. Аурата й се вихреше, изпъстрена с нишки и струйки от всички аури в стаята. Цветовете се сливаха, замъгляваха и потъмняваха до кално кафяво, преди накрая да се превърнат в пулсираща черна аура. Зловоние изпълваше въздуха. Когато Вълшебницата обърна глава да погледне към Прометей и Нитен, зелените й очи приличаха на късчета черен мрамор. — Трябва ми още… На Никола му трябва още.

Софи изтръгна ръката си от хватката на Вълшебницата. Загуби равновесие и политна през стаята, за да се озове в ръцете на Нитен. При допира сребърната й аура направи самурайската му броня здрава и метална.

— Не! — изпищя Пернел, посягайки към момичето. — Не сме свършили! — Трептяща бяла нишка пробяга през черната й аура, правейки я сива, изсмуквайки тъмнината от нея.

Прометей пристъпи пред Софи и Нитен.

— Свършихте, Вълшебнице. — Погледна към старицата и кимна. Цагаглалал пусна ръката на Пернел и отстъпи назад.

— Но Никола… — прошепна Пернел. Аурата й стана отново бяла и очите й постепенно позеленяха.

— Ти направи за него всичко, което можеше — каза Древния.

Изведнъж Никола Фламел въздъхна — дълго съскане, при което от посинелите му устни излезе облаче бяла пара. Безцветните му очи се отвориха, той се надигна рязко в леглото и се огледа.

— Пропуснах ли нещо интересно?

Бележки

[1] Друго название на елфите. — Б.пр.