Майкъл Скот
Вещерът (22)

Глава 21

Прилепили ръце към телата си, нереидите скачаха във водата като стадо делфини.

— Какъв е проблемът? — попита Джош. — Аз мога да използвам аурата си и просто…

— … просто да разкриеш на всички къде се намираме — сопна се Дий. — В никакъв случай не го прави, забранявам ти.

— Е, ако имаш някой гениален план, сега е моментът да го разкриеш — каза нервно Джош.

Нереидите вече бяха по-близо, дългите им зелени коси се вееха зад тях. Някои изглеждаха като поразително красиви млади жени, но други имаха перки и щипки и приличаха повече на риби или раци, отколкото на хора. Устите на всички бяха пълни с остри като игли зъби. Напомняха му на пирани.

— Карай през тях — отсече Дий. — С пълна газ.

— Това ли ти е планът? — попита Джош.

— Да не би ти да имаш по-добър? — Английският акцент на Дий се бе усилил и юмруците на дребния мъж се свиваха и отпускаха.

Джош натисна газта; двигателят зарева и тежката лодка се втурна напред с вдигнат нос. Той завъртя кормилото и се вряза право в стадото нереиди… които просто се разделиха, за да му направят път, а после се опитаха да се вкопчат в бордовете. Щипки задращиха по корпуса и две от създанията дори успяха да сграбчат ниските метални перила и се опитаха да се издърпат вътре.

— Повече мощност! — изръмжа Дий. Грабна едно въже и шибна с него нереидите, събаряйки ги от лодката. Те пльоснаха във водата с тънък, почти нежен писък, който звучеше като детски смях. Една от тях изведнъж се метна отзад в лодката и свирепите й челюсти щракнаха на сантиметри от глезена на Дий. Докторът отскочи извън обхвата й, сграбчи я за опашката и я запрати зад борда. После избърса ръце в крачолите си, оставяйки няколко лъскави люспи върху тъмния плат. — Мразя нереидите — промърмори той.

— Докторе… — извика Джош. — Дръж се!

Една нереида бе скочила на носа на лодката точно пред момчето и пълзеше към него, забивайки петсантиметровите си, остри като бръснач, нокти в корпуса от фибростъкло. Джош завъртя рязко кормилото на една страна и лодката се наклони почти на четирийсет и пет градуса. Създанието изпищя и започна да се хлъзга, а ноктите му оставяха дълги назъбени бразди в корпуса. Задържа се още няколко мига и пльосна във водата.

— По-бързо! — извика Дий.

— Не може по-бързо — отвърна Джош. Лодката подскачаше нагоре-надолу, удряйки се във вълните с такава сила, че го отлепяше от седалката. Челюстите го боляха, а главата му туптеше, солената вода пареше в очите му, а по устните му имаше засъхнала сол и макар че той обикновено не страдаше от морска болест, усещаше, че всеки момент ще повърне.

Изведнъж лодката се люшна и забави ход, сякаш бе попаднала на пясъчен нанос. Двигателят виеше, но се движеха едва-едва. Джош рискува да хвърли поглед през рамо. Дузина нереиди се бяха струпали около лодката, вкопчили ръце в нея, и я теглеха надолу. Вълни плискаха през бордовете и на дъното се събираше вода. А като гледаше гладните очи и острите зъби на нереидите, Джош разбираше, че нито той, нито Дий ще оцелеят повече от минута във водата.

Докторът стоеше зад него и плющеше с въжето, но нереидите бяха прекадено бързи и нито един удар не ги засегна. Дий замахна към една, която изскочи от водата. Балансирайки на опашката си, тя прехапа префучалото покрай лицето й въже и го разполови.

— Използвай аурата си, иначе сме мъртви! — извика Джош.

— Ако използвам аурата си, тогава наистина сме мъртви!

— А ако не я използваш, след няколко минути ще бъдем храна за рибите. — Момчето скърцаше безсилно със зъби. — Трябва да направим нещо…

— Трябва ни стратегия — рече Дий, наблягайки леко на думата.

Джош кимна.

— Стратегия — започна той и още докато го изричаше, зърна трепкащ образ, който бе почти спомен, само че не негов спомен…

… за армия в японски брони, притисната, обкръжена и превъзхождана числено…

… за воин в ризница от кожа и метални брънки, с метален шлем на главата, застанал сам на един мост, срещу армия от същества, които никога не са били хора…

… за три лековъоръжени платнохода, заобиколени от огромна флота…

И във всеки от тези случаи аутсайдерът бе победил, защото… защото имаше стратегия.

— Резервните туби за гориво — извика Джош. — В тях има ли нафта?

Дий замахна с въжето към една нереида с щипки вместо ръце. Те щракнаха и отрязаха още една част от въжето, докато създанието падаше във водата. Магьосника грабна една пластмасова туба и я разклати. Чу се плискане на течност.

— Пълна е до половината. А може би и повече. — Той разклати втора туба. — Тази е пълна догоре.

— Дръж се — каза Джош. — Завиваме. — Завъртя силно кормилото надясно, отклонявайки лодката от бързо приближаващия се остров, и започна да описва голям кръг във водата. Обърканите нереиди за миг изостанаха. — Излей ги зад борда — нареди Джош. — Но не изведнъж. Изливай ги бавно.

Без да каже нищо, докторът свали капачката на първата туба и я захвърли. Миризмата на дизелово гориво бе непоносима и той се закашля с насълзени очи. Опря тубата в борда на лодката и остави нафтата да се лее в залива.

Внезапно Джош осъзна, че сякаш вижда всичко на забавен кадър. Видя как нереидите се движат във водата и разбра, че заемат позиции. Гледаше как една вълна се разбива в носа на лодката и можеше да преброи всички отделни капчици, докато прелитаха покрай лицето му.

Една особено грозна нереида — по-скоро риба, отколкото човек, — се извиси пред него. Той видя как изпъкналите й коремни мускули се свиват и разбра, че под водата огромната й рибешка опашка играе бясно, готова да я изхвърли във въздуха. Тя щеше да падне на носа на лодката и да скочи към гърлото му. Джош завъртя кормилото в мига, когато нереидата се изстреля нагоре. Тя не улучи лодката с няколко сантиметра и потъна под вълните, без да издаде нито звук.

— Готово — извика Дий.

— Запали края на въжето — нареди Джош.

— С какво? — попита Дий.

— Нямаш ли кибрит?

— Никога не ми е трябвал. — Дий размърда пръсти. — Винаги съм имал аурата си.

Умът на Джош заработи трескаво, измисляйки и отхвърляйки дузина варианти за броени мигове.

— Дръж кормилото — нареди му той. — Продължавай да кръжиш. — И още преди английският магьосник да хване волана, Джош се бе шмугнал в малката кабинка под палубата. Търсеше нещо… Моментално го зърна.

На стената бе прикрепена аптечка за първа помощ, а точно под нея, в кутия със стъклена вратичка, висеше червен пластмасов сигнален пистолет, който служеше за изстрелване на ярка сигнална ракета високо в небето, за да привлече вниманието, ако лодката е в беда.

Джош отвори кутията и грабна пистолета. Беше виждал баща си да използва такива сигнални пистолети и знаеше как се стреля с тях, макар че никога не му бяха позволили да опита. Изскочи обратно на палубата. Ако имаше кибрит, щеше да напои края на въжето с нафта, да го запали и да го пусне във водата. С пистолета имаше само един шанс да улучи тънкия слой от гориво на повърхността с пламтящата сигнална ракета.

Нереидите се приближаваха. Бяха се събрали около лодката, като отваряха и затваряха усти, зъбите им щракаха и стържеха, а гадният мирис на риба бе почти непоносим.

Джош грабна една от тубите и я разклати. Чу се плискане на течност. Той я хвана за дръжката, замахна като с бейзболна топка и я метна натам, където върху водата се виждаше тънък дъгоцветен слой нафта. Тубата цопна право в средата на петното.

Лодката се наклони, когато една нереида с рачи щипки отчупи парче от корпуса.

Хванал с две ръце червения сигнален пистолет, Джош инстинктивно се прицели малко над плаващата туба с нафта. Ясно долавяше посоката на вятъра и знаеше, че сигналната ракета ще се издигне, а после ще падне.

Точно като стрела.

Той издърпа с палец ударника и стреля. Ракета от вишневочервен огън излетя със съскане от дулото, описа дъга във въздуха, падна… и улучи тубата, която моментално лумна в оранжево-жълти пламъци. Те затанцуваха по водната повърхност, прескачайки от вълна на вълна и опасвайки лодката в огнен обръч.

За един кратък миг въздухът затрептя от невероятно красивата песен на нереидите, а после, без да промълвят нито дума, те се гмурнаха под вълните и изчезнаха. Секунда по-късно синкавият огън угасна.

Доктор Джон Дий огледа очуканата и надраскана лодка. После кимна на Джош.

— Много впечатляващо, млади момко.

Джош изведнъж се почувства изтощен. Светът се бе върнал към нормалната си скорост и едновременно с това го бе връхлетяла тежка умора. Чувстваше се, все едно е изиграл два мача един след друг.

— Откъде ти хрумна тази идея? — попита Дий, наблюдавайки го внимателно.

Джош поклати глава.

— Спомени — промърмори той.

… за армия в японски брони, притисната, обкръжена и превъзхождана числено, която създаде лабиринт от горящи тръстики и треви, за да раздели и вкара в клопка врага…

… за воин в ризница от кожа и метални брънки, с метален шлем на главата, застанал сам на един мост, срещу армия от същества, които никога не са били хора. Той подпали моста, за да могат чудовищата да стигат до него само в колона по един…

… за три лековъоръжени платнохода, заобиколени от огромна флота. Екипажите натовариха единия платноход с черен барут и напоиха дъските му с рибено масло. После го запалиха и той се понесе към гъсто скупчената вражеска флота, където избухна, създавайки хаос.

Джош знаеше, че тези спомени не са негови, и не мислеше, че имат нещо общо с Кларент. Спомените, които виждаше, докато държеше Меча на страхливеца, винаги предизвикваха у него леко гадене. Но тези спомени, тези мисли, бяха различни. Те бяха вълнуващи, опияняващи и в кратките моменти, когато всичко забавяше ход, когато всеки проблем имаше решение и нищо не бе отвъд възможностите му, той се чувстваше истински жив. След като чуждите спомени го бяха залели и светът се забави, той нито за миг не се съмняваше, че ще се спасят. Планираше с два-три хода напред. Ако пламъците не бяха успели да подпалят нафтата, знаеше, че в ума му ще изникнат дузина нови варианти.

— Как се чувстваш? — попита Дий. Бе обърнал лодката към Алкатраз, но очите му бяха впити в Джош.

— Уморен. — Той облиза засъхналата сол по устните си и впери поглед над вълните. — Надявах се, че Вирджиния ще се е показала досега…

Дий огледа бегло заобикалящата ги вода.

— Ще се появи. Винаги го прави — измърмори той.

Магьосника изви лодката в широк кръг, а Джош се приведе над борда, търсейки с поглед безсмъртната, но нямаше и следа от нея.

— Може би нереидите са я спипали?

— Съмнявам се. Ще я оставят на мира, ако имат капка ум в главите.

— Те също изчезнаха.

— Но ще се върнат — рече Дий. Дръпна се настрани, за да отстъпи кормилото на Джош. Остров Алкатраз се издигаше пред тях. — Хайде да видим как нашият италиански приятел ще освободи чудовищата.