Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на безсмъртния Никола Фламел (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Warlock, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Иванов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2014 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cattiva2511 (2020 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Скот
Заглавие: Вещерът
Преводач: Иван Иванов
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 978-954-26-1043-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5394
История
- — Добавяне
Глава 11
Едноокият Древен вървеше през метален свят. Знаеше, че в това Сенкоцарство има живот, но той бе напълно неразпознаваем.
Груб черен пясък се вихреше и образуваше тайнствени шарки под краката му, огромни неестествено правоъгълни скали се тресяха, местеха и пълзяха към него, докато минаваше. Мехурчета живак се издигаха на повърхността на блестящи сребърни езера и щом се пукнеха, малки капчици политаха към самотната фигура. Нямаше небе, само далечен метален покрив, покрит с разноцветни светлини. По средата му някога бе имало енергиен източник, но той отдавна бе изгорял.
Один не знаеше кой е създал това метално Сенкоцарство. Вярваше, че някога то е представлявало процъфтяващ свят, и знаеше, че трябва да е било важно — усилията за създаването му са били невъобразими, далеч над собствените му ограничени сили. Но сега нямаше дори име.
Древния се изкачи на билото на ниска могила от блестящ черен кварц и се обърна да обхване с поглед пейзажа. Редица тъмни пясъчни дюни, осеяни със стърчащи плочи от метал, се губеха към хоризонта. Въздухът бе неподвижен, но дългото сиво-черно наметало с качулка на гърба му помръдваше. Преди хилядолетия един от човешките му слуги бе убил страховит Архонтски дракон и му бе подарил наметало от кожата на създанието. Естественият му цвят бе син, но се променяше според обстановката, а в мигове на опасност люспите се втвърдяваха.
Сега наметалото бе станало твърдо като желязо и висеше тежко на раменете му.
— Кой е там? — извика Один. Гласът му заехтя над пясъците на металния пейзаж, отеквайки в тавана и неравните метални скали. Възлестите пръсти на лявата ръка на Древния се стегнаха около жезъла, който носеше, останка от първия Игдразил, който бе расъл в сърцето на Дану Талис.
Один поднесе жезъла към лявото си око. Дясното бе покрито с износена кожена кръпка; беше го пожертвал много отдавна, давайки го на архонта Мимир[1] в замяна на древна магия, и никога не бе съжалил за тази сделка. В горния край на жезъла имаше парче кървавочервен кехлибар, придържано от мрежа деликатни сребърни жички. В кехлибара бяха пленени създания, измрели още преди съществуването на Земните господари, малки деликатни твари от кристал и кост, керамика и хитин.
Один се взря през кехлибара и позволи на една съвсем слаба частица от аурата си да се влее в жезъла от Игдразил. Струйка сив дим се изви от дървото и въздухът, миришещ на метал и масло, се изпълни с острия и чист мирис на озон.
Светът се раздвижи, цветовете потекоха и само за един кратък миг Один видя Сенкоцарството, каквото е било някога: извисяващ се метрополис от сплави и стъкло, където метал с разум оформяше и преоформяше пейзажа, създавайки невероятно красива архитектура. Единственото око на Древния премигна и образът се стопи, за да разкрие света какъвто бе сега… и създанието, промъкващо се към него.
То пълзеше на четири крака. Бе ниско и тантуресто, и приличаше на жена. Дълга мазна черна коса падаше на две дебели плитки отстрани на главата й, а плътта на лицето и голите й ръце изглеждаше болна, нашарена с черни и бели петна. Тя вдигна глава и подуши въздуха като животно.
— Виждам те — каза Один.
Жената стана и се изтупа от пясъка, после се заклатушка към Древния със скована походка. Личеше, че някога е била красива. Чертите й бяха почти кучешки, с два дебели зъба, стърчащи изпод горната й устна. Очите й, хлътнали дълбоко в черепа, изпускаха непрестанно зловонна черна течност, която се стичаше по лицето й. От време на време твърде дългият й език се стрелваше, за да оближе струйките. Откакто Один я познаваше, тя се обличаше все по същия начин: сива кожена туника, панталони от същия материал и високи ботуши с дебели подметки.
Древния забеляза, че макар пясъкът около неговите нозе да образуваше гладки кръгове и спирали, земята под нея бе нашарена с назъбени светкавици. Пясъкът сякаш течеше към него, но се отдръпваше от жената.
— Какво искаш? — извика той.
Устата й се раздвижи, но й бе нужно малко време да оформи думите, сякаш не бе свикнала да говори.
— Искам каквото и ти — изломоти тя. Заклатушка се напред и едва не падна върху непрестанно движещия се черен пясък.
Один поклати глава.
— Не.
Жената се опита да се покатери на пясъчната могила, но коленете й не искаха да се сгънат и тя падна напред. Один знаеше, че същото ужасно проклятие, което й бе отнело красотата, бе лишило краката й от плът и мускули. Сега те представляваха кажи-речи голи, чупливи кости и с труд съумяваха да крепят тежестта й. Тя запълзя отново, болезнено бавно, нагоре по хълма към Древния.
— Искам каквото и ти — повтори жената. — Справедливост за гибелта на моя свят. Отмъщение за мъртвите.
Один поклати пак глава.
— Не.
Лежащата на пясъка твар вдигна глава да го погледне.
— Той унищожи нашите Сенкоцарства. Опита се да освободи Коатликуе — каза тя, дишайки тежко. — И други са по петите му. Когато Изида и Озирис обявиха Дий за утлага, предложиха огромна награда за него. Сенкоцарства. Безсмъртие. Неизмеримо богатство и знание за онзи, който им го доведе жив. — Опита да се изправи, но скованите й крака й изневериха и тя падна обратно. — Но ние с теб не искаме да го върнем за съд и наказание. Нашата вражда с този безсмъртен човек е лична. Той уби онези, които обичахме… и ние ще си отмъстим.
Один я съжали и протегна жезъла си. Тя се вкопчи в него, пръстите й с изпочупени черни нокти стиснаха старото дърво. Аурата й запламтя в кървавочервено и за миг Один зърна жената такава, каквато бе някога: висока, елегантна и много, много красива, с очи с цвета на утринно небе и коса като буреносен облак. После образът изчезна и пред него отново стоеше уродливата петниста твар. Один я вдигна и я постави на крака до себе си. Въпреки високите си токове, тя едва стигаше до гърдите му.
— Изида и Озирис дойдоха при мен — и двамата — и ми предложиха да ми върнат красотата, ако ги отведа до Дий.
— Защо са се обърнали към теб?
— Знаеха, че съм пратила подир него торбаланите.
— А ти какво им отвърна?
— Казах, че не знам точно къде е.
— Това лъжа ли е? — попита той.
— Не е цялата истина — рече тя. — Не исках да го открият първи.
— Защото ще го отведат да бъде съден.
Тя кимна.
— Точно така. Хванат ли го веднъж, ще бъде извън обсега ми.
— Изглежда, и двамата търсим отмъщение.
— Предпочитам да го наричам справедливост.
— Справедливост. Странна дума от твоите уста. — Один хвана брадичката на жената и я повдигна. — Как си, Хел?
— Ядосана, чичо. Ами ти?
— Ядосан — призна той.
— Мога да ти помогна — каза Хел.
— Как?
Тя измъкна от един калъф на колана си мобилен телефон и го обърна към Древния. На екрана имаше снимка на черна кола. През потъмненото стъкло смътно се виждаше лицето на доктор Джон Дий.
— Знам къде е Дий в момента. Мога да те отведа там.