Майкъл Скот
Вещерът (16)

Глава 15

— Следят ни — каза Джош.

Джон Дий и Вирджиния Деър се завъртяха в седалките, за да погледнат през задното стъкло. Петима колоездачи въртяха бясно педали след тях, криволичейки умело между колите на долното ниво на моста „Оукланд Бей“. Свиреха клаксони и звукът отекваше в металните подпори и стоманеното горно ниво.

— Мислех, че не пускат колела на моста — каза Дий, като посегна към меча в краката си.

— Защо не излезеш да им го кажеш? — обади се Вирджиния Деър.

— Два мотоциклета се приближават бързо, отляво и отдясно — рече Джош. По друго време вероятно щеше да е уплашен, но последната седмица го бе променила. Беше го направила силен и уверен. Освен това можеше да се отбранява, помисли си той, хвърляйки поглед към каменния меч на пода до себе си.

— Може да не е нищо… — започна Дий.

— Носят раници — добави Джош.

— Торбалани — каза уверено Деър.

Джош хвърли поглед към двете странични огледала и пулсът му се ускори. И от двете страни се виждаха мотористи с черни шлемове.

— Точно зад нас са.

— Ти се съсредоточи върху шофирането — рече Дий. — Ние с Вирджиния ще се погрижим за това.

— Отпред движението е спряло — каза равно Джош, гледайки светещите стопове по-надолу по моста. Гласът му бе спокоен, овладян.

Дий се приведе напред между седалките. После посочи наляво.

— Хвани изхода към Острова на съкровищата. Не давай мигач, просто го направи.

Джош завъртя волана и тежката кола кривна с писък на гуми през две пътни ленти. Мотористът отляво удари спирачки и задната му гума остави дълга, димяща диря. Мотоциклетът се заклатушка и падна, и мъжът се изтърколи по земята. Коли спряха със свистене.

— Добра работа — рече Вирджиния. — Отдавна ли караш кола?

— Не много отдавна — Джош се ухили, — но през последната седмица насъбрах доста практика.

Пътят изви вляво и очите на Джош се насълзиха, щом излезе от сенчестото долно ниво на моста на яркото слънце. После изведнъж пред него се ширна Заливът на Сан Франциско и градът отвъд. В далечината, точно срещу него, насред залива се намираше остров Алкатраз.

— Вирджиния. Мотористът се приближава от твоята страна! — извика Джош.

Жената натисна бутона за сваляне на прозореца. Останалият моторист се бе изравнил с летящата лимузина и се опитваше да бръкне в раницата с дясната си ръка, докато управлява мотоциклета с лявата.

— Здрасти — каза тя. Сумрачната вътрешност на колата се озари от топло зелено сияние и въздухът се изпълни с аромата на градински чай. Вирджиния потърка палец и показалец и Джош видя в огледалото как между тях се появява малко топче зелена енергия. Тя го запрати срещу моториста.

— Не улучи! — сопна се Дий. — Чакай, нека аз да…

— Търпение, докторе, търпение — рече Вирджиния.

Предната гума на мотоциклета изведнъж се разпадна на черен прах. Спиците се огънаха, колелото поддаде и той кривна встрани. Предната вилка дереше бетона, мятайки дъжд от искри. После моторът се блъсна в ниската предпазна стена откъм залива, мъжът бе изхвърлен през нея и изчезна без никакъв звук.

— Ти си изтънчена както винаги, Вирджиния — каза Дий.

Джош натисна здраво педала и се понесе с рев по булеварда. Зад тях движението спря, шофьори наизскачаха от колите и се втурнаха да помагат на мотоциклетиста. Джош намали, когато шосето започна да се спуска към острова. Отдясно се виждаше малък яхтклуб. Той зърна с крайчеца на окото си някакво движение, докато пресичаше Макала Роуд, и без да мисли, натисна газта до дупка. Колата се стрелна напред и Вирджиния и Дий бяха отхвърлени назад в седалките.

— Колоездачите се върнаха — каза Джош. Макар че сърцето му препускаше бясно, не изпитваше страх. Усети се, че механично подготвя стратегии и измисля маршрути за измъкване. Направи една бърза сметка. — Много са.

Колоездачите се бяха появили от страничния път и сега бясно въртяха педали след колата. Осем от тях носеха огледални очила и аеродинамични каски, които им придаваха смътно насекомоподобен вид.

— Това започва да става досадно — промърмори Дий. — Карай нататък. Свий надясно при яхтклуба. Имам една идея. — Той погледна към Вирджиния. — Можеш ли да ги спреш? — Посочи с палец колоездачите.

Вирджиния Деър го дари със смразяващ поглед.

— Спирала съм цели армии. Нима си забравил?

— Съмнявам се, че някога ще ми позволиш да го забравя — въздъхна той. После запуши ушите си с пръсти.

Вирджиния свали прозореца си наполовина, опря флейтата на ръба на стъклото, пое си дълбоко дъх, затвори очи и духна лекичко.

Звукът бе ужасяващ.

Джош го усети дълбоко в костите си. Беше като зъболекарска машинка… само че по-лошо, много по-лошо. Зъбите и скулите го заболяха и той буквално чувстваше звука зад дясното си ухо. Златната му аура лумна около главата му, за да го предпази, и в миг черепът му бе обгърнат от древен воински шлем. Звукът моментално отслабна. Джош отвори и затвори уста, за да отпусне напрегнатите мускули на челюстта си. Скоростта, с която бронята се бе образувала около тялото му, бе изумителна, и той нямаше спомен да я е викал съзнателно. Сгъна обвитите си в ръкавици пръсти. Дали това означаваше, че му става по-лесно да оформя и контролира аурата си?

Появи се чайка. Долетя откъм водата, устремена право към предното стъкло, и за миг Джош си помисли, че ще се блъсне в него. В последния момент обаче тя се издигна, мина над колата и кацна на каската на първия колоездач. Велосипедът се заклати лудо, докато мъжът се опитваше да прогони птицата от главата си.

Втора и трета чайка се спуснаха от небето и изведнъж небето се изпълни с големите бели птици. Те се спуснаха към колоездачите, като пляскаха с криле и крякаха, засипваха ги с бели цвъчки и ги кълвяха. Първият велосипедист се строполи с трясък и вторият се блъсна в него. Третият, а после и четвъртият паднаха върху тях. Останалите спряха, захвърлиха колелата си и заотстъпваха, махайки безрезултатно с ръце към пищящите и кръжащи птици.

Вирджиния се облегна, отпуснала флейтата в скута си, и вдигна прозореца.

— Доволен ли си? — попита тя Дий.

Докторът извади пръсти от ушите си.

— Просто и ефективно, с усет към драматизма, както винаги.

В огледалото за задно виждане Джош гледаше как огромно ято чайки се стрелкат и кръжат над хаоса от тела и велосипеди на пътя. Птиците кълвяха падналите колоездачи. Една грабна някаква каска и отлетя с нея, друга изтръгна седалката на едно колело. Всички мъже бяха покрити от главата до петите в птичи изпражнения. Цялото движение на пътя бе спряло и повечето шофьори бяха наизвадили телефони и цифрови камери, за да запишат необичайната сцена.

— Бас държа, че ще го качат веднага в „Ютуб“ — промърмори Джош. — Какво има в тези раници? — попита пак той.

— Вече ти казах — усмихна се Вирджиния. — Не би искал да знаеш!

— Всъщност искам — възрази Джош.

— Завий тук — нареди Дий, посочвайки вдясно. — Намери място за паркиране.

Джош сви по „Клипър Коув Уей“ и спря на едно празно място между две скъпи спортни коли. Дръпна ръчната спирачка и се завъртя в седалката, за да изгледа двамата безсмъртни.

— А сега какво?

Дий отвори вратата и излезе навън. После бръкна обратно в колата да извади двата каменни меча. Затъкна ги в колана си.

— Да вървим — каза той.

Нито Джош, нито Вирджиния помръднаха.

— Няма да мръдна от мястото си, докато не разбера какво правим тук — процеди Вирджиния.

Магьосника пъхна глава обратно в колата.

— Както съвсем правилно отбеляза, ние сме заклещени в Сан Франциско. А сега сме заклещени и на Острова на съкровищата. Има само един път за влизане и излизане от острова, и ние знаем, че го наблюдават. — Той се обърна да погледне към ятото чайки, все още скупчено около падналите колоездачи. — Имаме нужда от стратегия…

— Лодка — каза веднага Джош.

Дий го погледна изненадано.

— Да, точно така. Ще наемем лодка, ако можем, или ще я откраднем, ако се налага. Докато някой стигне дотук, отдавна ще сме заминали.

— Накъде? — попита Вирджиния.

Дий потърка радостно ръце.

— Към последното място, на което ще ни търсят.

— Алкатраз — каза Джош.