Майкъл Скот
Вещерът (3)

Глава 2

В сградата бушуваше пожар. Дузина аларми виеха и пищяха, а въздухът бе изпълнен със задушаващ черен дим, напоен със зловонието на горяща гума и топяща се пластмаса.

— Навън, навън, веднага! — Д-р Джон Дий използва късия меч в дясната си ръка, за да разсече една дебела врата от дърво и стомана, сякаш бе хартия. — Надолу по стълбите — заповяда той.

Вирджиния Деър се хвърли без колебание в отвора, искри засъскаха по дългата й тъмна коса.

— След мен — нареди Дий на Джош и се шмугна през разсечената врата. Струйки от жълтата аура на доктора се точеха от плътта му и миризмата на развалени яйца удари право в ноздрите на момчето, когато то забърза подир него.

На Джош му се гадеше ужасно, и то не само заради противния серен облак, изпускан от Дий. Главата му туптеше и пред очите му пулсираха малки цветни точици. Все още бе замаян и разтреперан от срещата си с прекрасната Архонтка Коатликуе. Колкото и да се мъчеше, не можеше да проумее събитията от последните няколко минути. Имаше само най-смътна представа как се е озовал тук. Спомняше си как шофира по междуградски пътища… по магистралата… как навлиза в града. Не знаеше къде отива. Знаеше, само че трябва да бъде някъде.

Джош опита да се съсредоточи върху поредицата от събития, отвели го в горящата сграда, но колкото повече се концентрираше, толкова по-мъгляво ставаше всичко.

А после се бе появила Софи. Най-ясно в ума на Джош изпъкваше ужасната промяна, сполетяла близначката му. Когато Софи пристъпи в апартамента на доктора, Джош бе развълнуван… но и объркан. Какво правеше тя там? Как го бе намерила? Сигурно семейство Фламел я бяха пратили, осъзна той. Но нямаше значение; тя беше с него и можеше да му помогне да доведат Коатликуе в този свят. Това бе най-важното.

Щастието му обаче се оказа краткотрайно. То бързо се превърна в страх, възмущение и дори гняв от действията на сестра му. Софи не бе дошла да му помогне, тя… е, Джош не знаеше какво всъщност искаше тя. Бе гледал зашеметен как аурата й се втвърдява в зловеща на вид сребърна броня около тялото й, а после сестра му коравосърдечно бе нападнала с камшик прекрасната и беззащитна Архонтка. Отчаяните викове на Коатликуе късаха сърцето му и когато тя се обърна към Джош и протегна ръка, изражението на болка и измамена надежда в големите й очи бе непоносимо. Той я бе призовал от нейното Сенкоцарство; той бе виновен за болката й. А не можеше да й помогне.

Ифа бе скочила на гърба на Коатликуе, за да я държи, докато Софи продължаваше да я налага с ужасния камшик. А после бе издърпала ранената Архонтка обратно в нейното Сенкоцарство. Когато Коатликуе изчезна, Джош за миг изпита чувство на ужасна загуба. Бе на косъм от това да стори нещо забележително. Ако бяха позволили на Коатликуе да се върне в този свят, тя щеше да… Джош пое голяма глътка пушек с мирис на гума и очите му се насълзиха. Не беше сигурен какво би направила тя.

Две стъпала под него Дий се обърна и го погледна в полумрака.

— Стой близо до мен — изръмжа той. Посочи с брадичка назад към горящата стая. — Видя ли какво направиха? Както винаги смърт и разруха следват семейство Фламел и техните слуги.

Джош се закашля отново, мъчейки се да поеме свеж въздух в дробовете си. Не за първи път чуваше това обвинение.

— Скатах каза същото.

— Грешката на Сянката бе, че избра неправилната страна. — Усмивката на Дий бе зловеща. — Грешка, която и ти едва не повтори.

— Какво стана там горе? — попита Джош. — Всичко се разви толкова бързо, а и Софи…

— Сега не му е времето за обяснения.

— Кажи ми — настоя ядно Джош и в зловонния въздух се разнесе слаб дъх на портокали.

Дий спря. Аурата му бе толкова ярка, че очите и зъбите му изглеждаха жълти.

— Джош, ти бе на секунди от това да промениш света завинаги. Щяхме да сложим началото на процес, който да превърне земята в рай. И ти щеше да си оръдието на тази промяна. — Лицето на доктора се втвърди в маска на гняв. — Днес семейство Фламел ми попречиха. И знаеш ли защо? Защото те — и другите като тях — не искат светът да бъде по-добро място. Фламел виреят в сенките, в покрайнините на обществото, водят таен живот, изпълнен с лъжи. Те набират сила от болката, от нуждите на другите. Знаят, че в моя нов свят няма да има сенки, в които да се крият, нито страдания, от които да се възползват. Те не искат аз — и другите като мен — да успеем. С твоя помощ ние стигнахме по-близо до целта си откогато и да било.

Джош се намръщи, мъчейки се да проумее казаното от доктора. Да не би Дий да лъжеше? Сигурно… макар че Джош не можеше да се отърве от чувството, че в думите на безсмъртния се съдържат частица истина. В такъв случай какви бяха Фламел?

— Кажи ми нещо — рече Дий. — Ти нали видя Коатликуе?

Джош кимна:

— Видях я.

— Красива ли беше?

— Да. — Той премигна, докато си спомняше. Коатликуе бе по-красива от всички жени, които бе виждал някога.

— Аз също съм я виждал в истинския й облик — рече тихо Дий. — Тя беше една от най-могъщите Архонтки, древна, може би дори неземна раса, която е управлявала този свят във Времето преди времето. Коатликуе бе учен и използваше напреднала технология, която граничеше с магия. Умееше да манипулира чистата материя. — Дий изгледа внимателно Джош и продължи бавно. — Коатликуе би могла да пресътвори нашия свят, да го поправи, да го възстанови. Но ти видя как постъпи Ифа с нея, нали?

Джош преглътна тежко. Бе видял как Ифа скочи на гърба на Архонтката и я издърпа обратно в зейналия вход към Сенкоцарството й. Кимна още веднъж.

— И видя какво й причини сестра ти?

— Да.

— Софи я бичуваше, а и камшикът й не бе обикновен. Обзалагам се, че Пернел го е направила. Изплела го е от змии, откъснати от косата на Медуза. Дори най-лекото му докосване причинява неописуема агония. — Дий посегна и сложи длан на рамото на момчето. Джош усети как надолу по ръката му плъзва топлина. — Джош, Софи вече е изгубена за теб. Тя се намира в плен на магията на семейство Фламел. Сега е тяхна марионетка, тяхна робиня. Те ще я използват докрай, както са сторили с толкова много други в миналото.

Джош кимна за трети път. Знаеше, че преди тях е имало и други близнаци, и също така знаеше, че не са оцелели.

— Вярваш ли ми, Джош Нюман? — попита изведнъж Дий.

Джош погледна Магьосника, отвори уста да отговори, но не каза нищо.

— Аха — усмихна се Дий. — Добър отговор.

— Но аз не отговорих.

— Понякога липсата на отговор също е отговор — рече безсмъртният. — Нека преформулирам въпроса си: Вярваш ли ми повече, отколкото на Фламел?

— Да — отвърна мигновено Джош. Относно това не изпитваше никакви съмнения.

— А какво искаш?

— Да спася сестра си.

Дий кимна.

— Разбира се — каза той, без да може да скрие насмешливата нотка в гласа си. — Ти си човек.

— Тя е омагьосана, нали? Как да разваля магията? — попита настоятелно Джош.

Сивите очи на Дий се превърнаха в жълти камъчета.

— Има само един начин: трябва да убиеш онзи, който я контролира — или Никола, или Пернел Фламел. Или и двамата.

— Не знам как…

— Мога да те науча — обеща Дий. — Трябва само да ми се довериш.

Дълбоко в сградата се пръсна стъкло: тънки, звънтящи, почти мелодични звуци, а после вратата горе се отвори с трясък от горещината и поток от въздух се втурна по стълбището. Поредица от експлозии разтърсиха сградата и по мазилката плъзна мрежа от пукнатини. Металното перило изведнъж се нажежи дотолкова, че не можеше да се пипне.

— Какво държиш там горе? — извика Вирджиния Деър от долния край на стълбището. Безсмъртната бе обвита в полупрозрачна зелена аура, която надигаше меката черна коса от гърба и раменете й като наметало.

— Само няколко дребни алхимически експеримента… — започна Дий.

Оглушителна експлозия повали тримата на колене. Парчета мазилка се посипаха от тавана и стълбището се изпълни със силен мирис на канализация.

— И един-два по-едри — добави той.

— Трябва да се махаме оттук. Цялата сграда ще рухне — каза Деър. Обърна се и продължи надолу по стълбите, а Дий и Джош я последваха по петите.

Джош вдиша дълбоко.

— Прегарящ хляб ли надушвам? — попита той изненадано.

Деър хвърли поглед назад към Дий.

— Изобщо не искам да знам откъде идва тази миризма.

— И правилно — съгласи се докторът.

Когато стигнаха до долния край на стълбите, Вирджиния се хвърли срещу двойната врата, но отскочи от нея. Тя бе заключена с катинар и тежка верига, омотана около дръжките.

— Сигурен съм, че това е нарушение на правилата за пожарна безопасност — промърмори Дий.

Вирджиния Деър каза нещо на език, който не бе използван на американския континент от векове, а после бързо мина отново на английски.

— Възможно ли е този ден да стане още по-лош? — промърмори тя.

Чу се щракване, после съскане и пръскачките на тавана оживяха, окъпвайки тримата с вода и загръщайки всичко в зловонна влага.

— Предполагам, че да — каза тя. Мушна с показалец в гърдите на Дий. — Ти приличаш на семейство Фламел повече, отколкото ти се иска да признаеш, докторе. Смърт и разруха следват и теб.

— Изобщо не съм като тях. — Дий обхвана с длан катинара и го стисна. Аурата му лумна в жълто около пръстите му и закапа на пода на дълги лепкави нишки.

— Мислех, че не искаш да използваш аурата си — рече бързо Деър.

— Предполагам, че в дадения момент няма голямо значение къде съм — каза докторът, разкъса катинара по средата, като че ли бе от картон, и го захвърли настрани.

— Сега вече всички знаят къде си — отбеляза Джош.

— И ще дойдат за мен — съгласи се Дий. Бутна вратите и се отдръпна, за да позволи на безсмъртната и момчето да излязат преди него. После, като хвърли поглед към пламъците, които продължаваха да горят въпреки пръскачките, се втурна през вратата… и се блъсна право в Джош и Деър, които бяха спрели току отвъд прага.

— Струва ми се, че май вече са тук — промърмори Джош.