Майкъл Скот
Вещерът (57)

Глава 56

Точно както й бе казано, Софи се преоблече в джинси, туристически обувки и червен анорак с качулка, и слезе долу. Намери Цагаглалал в кухнята да слага съдове в миялната машина.

— Така добре ли е?

Цагаглалал я изгледа от горе до долу.

— Идеално е за там, където отиваш.

— Някой ще дойде ли да ме вземе? — попита Софи. Старицата пренебрегна въпроса.

— Възможно е — каза тя — никога повече да не те видя.

Потресена, Софи се втренчи в нея. Отвори уста да възрази, но Цагаглалал вдигна ръка и момичето забеляза, че пръстите й са гладки — нямаше отпечатъци.

— Искам обаче да знаеш колко се гордея с теб. И с брат ти също — добави старицата, — макар винаги да съм предполагала, че ще избере труден път. — Тя хвана Софи подръка и я поведе към градината. — Бдя над вас от деня, в който се родихте. Държах ви в ръцете си, когато бяхте само на по един час, погледнах в очите ви и разбрах, че с вас най-сетне пророчеството ще се сбъдне.

— Защо не каза нищо?

— Какво да кажа и на кого? — засмя се Цагаглалал. — Щяхте ли да ми повярвате, ако дори само преди една седмица ви бях споменала нещо за това?

Софи поклати глава.

— Чакала съм десет хиляди години да се появите. Бях научена да не бързам. Десетина години повече нямаха чак такова значение. Софи, ти може да си мислиш, че пътуването ти е към края си, но се страхувам, че то едва сега започва. Всичко, което си научила, всичко, което си преживяла, е било само за да те подготви за следващия етап.

— Ще мога ли да говоря с Джош?

— Да, това ти го гарантирам.

— Кога тръгвам?

— Изумрудената плочка у теб ли е?

Софи отвори ципа на джоба на анорака и извади плочката. Подаде я на Цагаглалал, но старицата поклати глава.

— Тя е предназначена единствено за теб. Ако аз я погледна, ще бъде нечетлива.

Софи прокара още веднъж ръка по гладката плочка. Думите, пиктограмите и йероглифите, които бе прочела по-рано, сега ги нямаше и повърхността бе хладна и гладка като огледало.

— Какво виждаш? — попита Цагаглалал.

— Отражението си.

— Погледни по-надълбоко.

Софи се усмихна и се взря в огледалото. Видя собственото си отражение, а зад него дърветата и покрива на къщата…

Видя Дий.

Видя Вирджиния Деър, поднесла флейтата към устните си и пръстите й играеха по нея.

Светът се раздвижи, усука, преобърна и Софи осъзна, че гледа през очите на Джош.

Видя как същества се размърдват в килиите си, протягат се, събуждат се, нокти се подават през решетките…

Светът отново се завъртя.

И се появи Марс, великолепен в червената си броня, и Один в сиво и черно, следван от Хел в дебела ризница, която й придаваше още по-свиреп вид. Тримата тичаха към създанията с оръжия в ръце…

Помръдване, движение.

Вратата на една килия се отвори и се появи огромен, прегърбен, подобен на мечка, звяр. Марс го повали на земята с един удар.

Сега Джош се движеше бързо и от рязкото мятане на картината на Софи й се догади.

Отваряше врата след врата, пускайки чудовищата в коридора, и някои от тях бяха толкова ужасяващи, че само като ги гледаше, гаденето й се усили.

Появи се един сфинкс и Марс, Один и Хел моментално отстъпиха. Едно по едно, всички чудовищни създания в коридора насочиха вниманието си към тримата Древни.

И нападнаха. Древните се обърнаха и побягнаха назад, преследвани от необикновена колекция зверове.

Светът се раздвижи и завъртя неприятно. Гледайки през очите на Джош, Софи видя как нещо пада от джоба на Марс. Позна в него изумрудената му плочка и видя как брат й…

… се стрелва напред, избягвайки купчините животински изпражнения, за да я вземе.

А когато я вдигна и се взря в нея, премятайки я в ръце, лицето му се озова на сантиметри от нейното. Тогава тя видя колко се е променил, видя суровите бръчки около очите му, жестоката извивка на устните му. Онзи Джош, когото тя познаваше, никога не бе изглеждал така.

— О, Джош — ахна Софи. — Какво си направил?

 

 

Джош Нюман изтича на двора за разходки, вдишвайки на големи глътки хладния свеж въздух.

— Всички на този етаж са свободни…

Дий и Деър стояха по средата на двора. Магьосника бе поставил два от четирите Меча на силата на земята, така че да образуват обърнато L.

— Дай ми мечовете си — каза той.

Джош веднага му хвърли Дюрандал, но задържа ръка върху Кларент. Не му се искаше да се раздели с него.

Магьосника добави третия меч към фигурата на земята. Сега само лявата страна на квадрата бе отворена. Дий протегна ръка.

Джош усети как Кларент запулсира в юмрука му.

— Бързо! — изпищя Дий и Джош осъзна, че безсмъртният е обзет от ужас. — Това бяха Марс, Один и Хел. Заклети врагове до един.

— Явно са забравили за различията си, за да те издирят — ухили се Вирджиния.

— Няма страшно — каза Джош. — Когато ги видях за последен път, те бягаха по коридора, преследвани от сфинкса и другите зверове.

Вратата зад тях се отвори рязко и се появи Марс. Щом зърна Дий, той нададе ужасяващия си боен вик и се втурна към доктора. Носеше меч, дълъг колкото самия него, и върхът му се влачеше по земята, изтръгвайки искри от камъните.

— Мечът, Джош!

Момчето измъкна Кларент и го подхвърли на Дий, който сръчно го улови и го сложи в отворения край на правоъгълника.

При това рязко движение на Джош изумрудената плочка падна от джоба му на земята.

А после Дий вля мощната си аура в четирите меча и те грейнаха един по един.

 

 

— Тръгвай, Софи — каза Цагаглалал.

— Да тръгвам ли? Къде да тръгвам?

— Плочките действат като лей-портал. — Тя почука по образа върху плочката. — Върви там. Върви при брат си.

— Как?

— За какво ти говорех? — попита Цагаглалал.

— За въображението и волята.

— Искаш ли да бъдеш с брат си?

— Да.

— Повече от всичко на света?

— Да.

— Тогава върви.

Софи Нюман стисна ръбовете на плочката и повърхността се покри със сребро, превръщайки се в съвършено огледало…

 

 

… а на Алкатраз изумрудената плочка на земята стана сребърна и въздухът се изпълни с непогрешимия аромат на ванилия.

— Соф? — Джош се завъртя навреме, за да види как сестра му се появява зад него. Той се втренчи в нея онемял.

В земята зейна дупка — правоъгълник, ограден от пламтящите мечове, изпълнен само с мърдаща чернота като гъст бълбукащ катран.

— Джош! — изкрещя Дий и скочи в дупката.

Джош моментално се обърна към доктора.

— Не отивай! — замоли го Софи.

— Джош — извика Вирджиния Деър. Пристъпи лекичко в чернотата след Дий и тя веднага я погълна.

— Трябва да вървя — каза Джош и се обърна към дупката в земята. Огънят на мечовете вече започваше да гасне.

— Не!

Джош стъпи с единия си крак в мастилената чернота. Софи го хвана за ръката и се опита да го издърпа назад. Лицето му се превърна в грозна маска и той се помъчи да се изтръгне от нея.

— Няма да се върна. Видях какво направиха с теб.

— Джош, те те измамиха. Използват те.

— Не аз съм този, когото използват — сопна се той. — Трябва да си отвориш очите. Семейство Фламел те използват. И ще те използват докрай — както са сторили с всички други. — Той поклати глава. — Отивам. Дий и Вирджиния имат нужда от мен. Ти нямаш.

— Имам — каза тя. — Идвам с теб. — И вместо да дърпа, блъсна напред и двамата заедно се катурнаха в празнотата.

 

 

Нямаше усещане за движение.

Нямаше нищо.

Единствената опорна точка в празнотата бе топлата длан на брат й в нейната.

Софи бе сляпа, макар и с широко отворени очи. Нямаше нищо, което да чуе, и когато изкрещя, не излезе никакъв звук.

И макар да изглеждаше, че това продължава вечно, тя си помисли, че може да е минала не повече от секунда.

Появи се петънце светлина.

Мъничко.

Като дупка от карфица точно отпред. Дали те падаха към него, или то летеше към тях?

Софи вече можеше да вижда.

Видя ужасеното лице на Джош и разбра, че нейното изглежда по същия начин. Той я погледна и за миг беше отново брат й, преди изражението му да се втвърди и той да извърне очи. Но не пусна ръката й.

Светлината ги погълна.

Усещанията се върнаха, болезнена светлина и мъчителен звук, чувството за чакъл и камъни под краката им, мускусната миризма на животни, вкусът на екзотични благоухания в устите им.

Софи отвори очи. На тревата, смачкани под лицето й, имаше цветя, които никога не бяха расли на познатата й земя — малки творения от стъклени нишки и втвърдена гума.

Когато се претърколи, откри, че си имат компания. Побутна брат си.

— По-добре се събуди.

Джош отвори леко едното си око, изстена, а после, щом осъзна какво вижда, цялата му сънливост изчезна и той се надигна рязко.

— Това е…

— … летяща чиния — каза тя.

— Вимана — прошепна Дий. — Никога не съм мислел, че ще видя такава през живота си. — Той стоеше на колене в тревата и се взираше с благоговение в машината. До него седеше с кръстосани крака Вирджиния Деър, държейки хлабаво в ръка дървената флейта.

Виманата се спусна, изпълвайки въздуха с подзвуково бръмчене, а после горната й част се отвори и се появиха мъж и жена. Те носеха бели керамични брони с гравирани на тях шарки и йероглифи, които почти напомняха за римски букви. Бяха високи и слаби, със силно загоряла кожа, която контрастираше рязко с броните им. Косата на жената бе късо подстригана, а черепът на мъжа бе гладко обръснат. Очите и на двамата бяха яркосини.

Дий се сви на земята, мъчейки се да изглежда колкото се може по-малък.

— Господари — каза той. — Простете ми.

Двамата не му обърнаха внимание. Те се взираха в близнаците.

— Софи — каза мъжът.

— Джош — добави жената.

— Мамо… татко — изрекоха едновременно близнаците.

Двойката се поклони.

— На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца. Добре дошли у дома.