Майкъл Скот
Вещерът (39)

Глава 38

Пернел Фламел се извърна от прозореца на спалнята и погледна към съпруга си.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво видях току-що — каза тя на старофренски.

Никола Фламел стоеше пред огледалото и внимателно бръснеше тридневната четина по бузите си. Погледна към отражението на жена си.

— Ти току-що ме върна от мъртвите. Ще повярвам на всичко, което ми кажеш.

Пернел седна на края на леглото, което бе толкова високо, че краката й увиснаха над пода.

— Появиха се трима Древни и един безсмъртен. Единият има превръзка на окото — добави тя многозначително.

Никола се ухили.

— Один. Дошъл е да търси Дий. Кой още?

— Едно странно на вид момиче. Трудно ми беше да видя лицето й, но изглеждаше болна, на черни и бели петна…

— Звучи ми като Хел — прошепна Никола. — Один и Хел заедно. Дий здравата го е загазил. Кой още?

— Един едър Древен в кожено яке. Никога през живота си не съм го виждала. Но в мига, щом зърна Прометей, му се нахвърли с къс меч.

Никола се усмихна.

— Това може да е всеки — Прометей има много врагове, макар че малцина от тях са още живи — добави той. — Ами безсмъртният?

— Не съм сигурна, но лицето му ми е смътно познато. — Пернел се намръщи, мъчейки се да си спомни. — Индианец. Но не е твоят приятел Джеронимо — рече тя бързо.

— Не съм си го и помислял — каза Никола, като избърса пяната за бръснене от брадичката си. — Той никога не би се появил тук в компанията на Тъмни древни. — Обърна се към жена си и разпери ръце. — Е, как изглеждам?

— Стар. — Пернел скочи от леглото и прегърна здраво съпруга си. Пръстите й погалиха бръчките по челото му. — Дори бръчките ти имат бръчки.

— Е, все пак съм на шестстотин седемдесет и седем години…

— На шестстотин седемдесет и шест — поправи го тя. — Има още три месеца до рождения… — започна да казва, но после млъкна. И двамата знаеха, че няма да доживеят до следващия му рожден ден. Пернел се извърна бързо, за да не може Никола да види сълзите в очите й, и посочи към купчината дрехи в края на леглото. — Родителите на близнаците използват тази стая, когато са в града. Тези дрехи са на баща им. Може да са ти малко големички, но поне са чисти.

— Какво стана с джинсите и тениската ми? — попита Никола.

— Безнадеждно съсипани са. — Пернел приседна на края на леглото и загледа как съпругът й се облича. — Един ден, Никола, имам те само за един ден.

— Много неща могат да се случат за един ден — каза той тихо, докато си слагаше една бежова риза. Яката й бе прекалено широка, а ръкавите стигаха до върховете на пръстите му. Пернел ги нави, докато той закопчаваше ризата, а после взе нефритения скарабей от масичката до леглото. Беше го вързала на кожена връв и Никола наведе глава, за да може да го окачи на врата му. Тя притисна с длан скарабея към тялото му. Никола постави своята длан върху нейната. Аурите им запращяха в зелено и бяло и стаята се изпълни с острия аромат на мента.

— Благодаря ти — каза той простичко.

— За какво? — попита тя.

— Че ми даде още един ден.

— Не го направих заради теб — каза Пернел с усмивка. — Причините ми бяха съвсем егоистични.

Той повдигна вежди в безмълвен въпрос.

— Направих го заради себе си. Не исках да живея и един ден без теб.

— Все още не сме мъртви — напомни й той. После я хвана за ръцете. — Хайде, да вървим да видим какво са намислили Древните. Долу е подозрително тихо.

— Това е, защото всички са в ужас от Цагаглалал. Знаят коя е. — Пернел помълча за момент, после се поправи. — Знаят какво е.