Майкъл Скот
Вещерът (35)

Глава 34

— Току-що говорих с момчето — каза Вирджиния Деър, настигайки Джон Дий, който крачеше по пътеката, виеща се около острова.

Дий хвърли кос поглед към жената, но не отговори.

Вирджиния тръсна глава, за да освободи възела коса зад врата си и да я пусне отново да пада свободно.

— Попита ме какво ще стане, когато пуснем всички чудовища в града.

— Ще настъпи паника — каза Дий и размаха ръка във въздуха. — Хаос.

— Ах, да, това е твоята специалност, докторе. Но какво ще стане с Древните? — Тя повдигна едната си вежда. — Мислех, че планът е чудовищата да опустошат града, а после да се появят Древните и да спасят положението.

— Да, такъв беше първоначалният план.

Те свиха зад един ъгъл и вятърът откъм залива ги зашиба. Сан Франциско и мостът „Голдън Гейт“ се издигаха над водата в следобедната мараня.

— Значи планът се е променил?

— Промени се.

Вирджиния въздъхна раздразнено.

— Трябва ли да ти вадя всяка дума с ченгел от устата? Все пак ти ме забърка в тази работа. Добре си ми беше в Лондон, имах си всичко и никой не ми обръщаше внимание. А сега заради теб за главата ми има обявена награда.

Дий запази мълчание.

— Започваш да ми лазиш по нервите — каза много тихо Вирджиния. — А не е хубаво да ме ядосваш. Не мисля, че някога си ме виждал разярена.

Магьосника хвърли поглед през рамо. Макиавели си бъбреше с Били, докато Джош се влачеше отзад. Тримата бяха достатъчно далеч, за да не могат да го чуят, но той все пак сниши гласа си почти до шепот.

— Обещах ти нещо.

— Обеща ми този свят.

— Да.

— И очаквам да спазиш обещанието си.

Докторът кимна.

— Аз съм — и винаги съм бил — човек на думата.

— Не, докторе. Ти си — и винаги си бил — изпечен лъжец — каза Вирджиния, — но поне си бил достатъчно предпазлив да ми казваш истината. — Гласът й стана студен като вятъра, духащ откъм залива. — Това е единственото, което те е опазило жив през всичките тези столетия.

Дий кимна.

— Права си, разбира се. Никога не съм те лъгал умишлено. — Той въздъхна. — Последните няколко дни бяха… трудни.

— Трудни ли? — Вирджиния Деър се усмихна. — Това май е много меко казано. — Усмивката й се разшири. — В разстояние на една седмица ти стигна от служител — не, нещо повече, най-добрия служител — на най-великите Тъмни древни, до утлага. Те искат смъртта ти. Ти уби една Древна и разруши безброй Сенкоцарства.

— Не е нужно да ми напомняш… — започна Дий, но Вирджиния продължи.

— Само за седем дни всичко, за което някога си работил, всичко, в което някога си вярвал, се промени, и то коренно.

— Харесва ти да го правиш, нали? — повиши глас Дий.

— Любопитна съм как ще се измъкнеш, докторе.

— Ами, както казваш, ти си замесена в това заедно с мен. Прекарала си по-голямата част от живота си в сянка, Вирджиния. Но сега си в светлината на прожекторите. Древните, техните Потомци и човешките им наемници ще дойдат да ме търсят, но ще търсят и теб.

— Точно това ми е проблемът — каза Вирджиния и пръстите й се свиха около дървената флейта. Усети я как се затопля в дланта й.

— Имам план — каза Дий.

— Мина ми през ума.

— Опасен план.

— Не се и съмнявам.

Дий спря пред една купчина камъни на тясната пясъчна ивица. Погледна назад към Джош и приближаващите се безсмъртни.

— Последните няколко дни ме научиха на много неща. Накараха ме да осъзная, че трябва да съм господар, а не роб. Освен това седмицата не бе напълно изгубена — продължи той.

— Може ли да ти напомня, че офисът ти изгоря до основи, останал си без пари и няма нито едно безопасно място за теб в това Сенкоцарство? Дори планът ти да освободиш Коатликуе се провали.

— Само че имам четирите Меча на силата и Сборника. Е, по-голямата част от Сборника — поправи се той. — Последните две страници още са у Фламел.

— Нима? — Вирджиния Деър се замисли за момент върху това. — Би могъл да размениш онова, което имаш — четирите меча и Книгата — за свободата и живота си. Древните може и да се съгласят.

— Това би означавало да ги изтъргувам твърде евтино. С мечовете и Сборника… малко неща са извън възможностите ми.

— И в мига, щом използваш мечовете, ще издадеш местоположението си на Древните. Дай им ги в замяна на изгнание в някое далечно Сенкоцарство.

— Аз имам далеч по-добра идея. Бях ти обещал този свят — каза бързо Дий. — Но мисля, че съм в състояние да ти предложа много, много повече.

— Слушам те — рече Деър, внезапно заинтересувана.

— Винаги си била алчна. Каза ми, че искаш да управляваш.

— Джон… — произнесе тя с предупредителна нотка в гласа.

— Остани с мен — каза бързо Дий, — вярвай ми, подкрепяй ме и ще ти дам да управляваш не само един свят, дори не два или три, а всичките.

— Всичките? — Вирджиния поклати объркано глава. — Джон, говориш безсмислици.

Дий се изкикоти.

— Как ти се струва да управляваш безброй Сенкоцарства?

— Кои точно?

— Както вече ти казах — всичките.

— Това не е възможно…

— О, възможно е. И аз знам как да го постигна. — Магьосника се изсмя отново, пискливо и истерично.

— И ако аз получа Сенкоцарствата, какво ще получиш ти, доктор Дий?

— Един свят — само един. Искам първия свят. Оригиналния.

— Искаш Дану Талис? — ахна Вирджиния Деър.

Той кимна.

— Дану Талис. — В очите му искреше лудост. — Искам Дану Талис, но не за да го управлявам; ти можеш да го управляваш вместо мен, ако пожелаеш. Прекарал съм целия си живот в търсене на знание. А там ще открия събрано на едно място цялото знание на четири велики раси — Древни, Архонти, Предтечи и Земни господари.

Вирджиния се взираше зашеметено в него.

— Ще те направя новата Изида. Ще те направя императрица на Сенкоцарствата. — Той избърза пред Деър, завъртя се с лице към нея и закрачи заднешком, впил поглед в лицето й. — Никога не съм те лъгал, Вирджиния. Сама го каза. Помисли си само. Вирджиния Деър — императрица на Сенкоцарствата.

— Харесва ми как звучи — каза тихо Вирджиния. — Какво искаш да направя?

— Video et taceo — отвърна той.

— Какво ще рече това? — попита тя нетърпеливо.

— Това е девизът на един човек, когото някога обичах^[1]. Означава Гледай и мълчи. Така че защо не се възползваш от този съвет — затвори си устата, гледай внимателно и не казвай нищо.