Майкъл Скот
Вещерът (9)

Глава 8

— Боже, как смърди тук долу! — Били Хлапето кихна силно. — Ама наистина смърди — притисна с длани насълзените си очи и кихна отново.

— Всъщност не е чак толкова зле. Помирисвал съм и по-лоши неща — каза тихо Николо Макиавели.

Двамата стояха в един тунел дълбоко под затвора Алкатраз. От ниския таван капеше вода и малки вълнички се плискаха около глезените им. Въздухът вонеше на гниеща риба и водорасли, примесени с острия мирис на птичи курешки и прилепово гуано. Единствената светлина идеше от отвора високо над главите им, яркосин правоъгълник сред чернотата.

Високият елегантен мъж в прашния костюм си пое дълбоко дъх.

— Всъщност напомня ми за дома.

— За дома ли? — Били се закашля. Извади шарена червена кърпа от задния джоб на джинсите си и я върза върху устата и носа си. — Да не би домът ти да смърди като тоалетна на диви животни?

Зъбите на Макиавели проблеснаха в мимолетна усмивка.

— Е, Рим и Венеция — ах, сладката Венеция — през петнайсети-шестнайсети век си бяха миризливи… макар и не толкова като Париж през осемнайсети век или Лондон в средата на деветнайсети. Бях там през 1858-а: въздухът бе толкова зловонен, че не можеше да се диша. Наричаха го Голямата смрад.

— Не мога да кажа, че това ми допада — рече Били. — Аз харесвам свежия въздух, и то в големи количества. — Той щракна с пръсти и вонящият въздух се изпълни с екзотичния аромат на червен пипер. Ефирна струйка тъмночервен дим се уви около краищата на пръстите му, а после от дланите му се издигна кълбо от прозрачен червен огън, което се залюля на височината на главата. Подскачаше и се рееше като сапунен мехур, тласкан от соления морски въздух, който свиреше в тунела. — Един шаман на апачите ме научи на това — каза гордо Били. — Не е зле, а?

— Никак не е зле. — Макиавели събра длани и миризмата на аурата на Били бе пометена от силна змийска воня. Лумна ярка бяла светлина, която огря тунела, и всяка неравност на релефа се открои ясно. Червеният мехур се пукна. — А моят господар Атон ме научи на това — каза италианецът.

Били Хлапето бързо потърка ръце и нишки от пурпурночервената му аура закапаха във водата около глезените му.

— Хубаво е — призна той с приглушен от кърпата глас. Макиавели хвърли кос поглед към младежа.

— С тази кърпа приличаш на бандит.

— Мисля, че ми приляга.

Двамата мъже, единият в съсипан костюм и скъпи италиански обувки, а другият в джинси и износени ботуши, зацапаха по коридора. Бялата светлина ги последва и червенооки плъхове се разбягаха пред нея, за да се скрият в тъмното.

— Мразя плъхове — промърмори Били.

— В някои случаи могат да са полезни — каза тихо Макиавели. — От тях излизат чудесни шпиони.

— Шпиони ли? — Били Хлапето се спря. Изглеждаше объркан. — Шпиони?

Италианецът бе продължил напред, но сега също спря и се обърна към Били.

— Никога ли не си гледал през очите на някое животно?

— Не. Една шаманка от племето навахо ми разправяше, че можела да гледа през очите на орел, но не бях съвсем сигурен дали да й вярвам, докато веднъж не ми каза, че на петдесет километра един шериф събира потеря за мен. Каза, че ще са им нужни два дена да ме намерят. И след два дена наистина ме намериха.

— Да пращаш волята си в някое животно — или даже човек — е доста просто нещо. Господарят ти на нищо ли не те е научил?

Били килна глава на една страна.

— Май не. — После добави тихо, почти срамежливо: — Мислиш ли, че ти ще можеш да ме научиш?

Италианският безсмъртен погледна изненадано американеца.

— Да те науча?

Били се размърда неловко.

— Е, живял си доста. Ти си… ами, от Средновековието. Това си е сериозна възраст.

— Благодаря.

— А и вие, европейците, всичките сте били обучавани от древните си господари…

— Твоят господар, Кетца… Кеца…

— Кетцалкоатл — довърши Били.

— Той е също толкова стар като моя господар. Кетац… Кецта…

— Наричай го Кукулкан.

— Кукулкан е Древен с огромна мощ. Ти го чу: бил е на Дану Талис при потъването му. Може да те научи на чудеса. На много, много повече, отколкото бих могъл да те науча някога аз.

Били пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и изведнъж заприлича на много по-млад, отколкото беше.

— Е, за да бъда напълно честен, той никога не ме е учил на нищо, Аз му спасих живота и за награда той ме направи безсмъртен. После не мисля, че го виждах през следващите петдесет години. Всичко, което съм научил за Древните и собственото си безсмъртие, съм го открил сам, попадайки на разни неща тук и там.

Макиавели кимна.

— Моят път не бе много по-различен. Господарят ми ме остави да се занимавам със собствените си кроежи в продължение на половин век. Но със сигурност проучванията ти са те отвели до други безсмъртни, нали?

— Не много и не задълго. — Хлапето се ухили. — Дори не осъзнавах, че съм безсмъртен до деня, в който не паднах от коня си на една пътека в Сиера Мадре и не се изтърколих в един каньон. По целия път надолу слушах как костите ми се трошат. После лежах на дъното на онази пропаст, гледах как пурпурночервен дим се издига от кожата ми и усещах как костите ми пукат и се наместват отново. Видях как раните ми зарастват и кожата ми заздравява, без да остава дори белег. Единственото доказателство, че съм паднал по планински склон, бе, че дрехите ми бяха станали на парцали.

— Аурата ти те е изцерила.

— Тогава не знаех как се нарича. — Били вдигна ръка и струйки от пурпурночервената му аура се заизвиваха от пръстите му. — Но след тази случка започнах да виждам аурите около хората. Научих се да различавам добрите от лошите, силните от слабите, здравите от болните, само като гледам цветовете около телата им.

— Мисля, че някога всички хора са притежавали тази способност.

— А после един ден бях в Дедууд, Южна Дакота, и видях една изумително силна аура — стоманеносива — около някакъв мъж, който се качваше на влака. Нямах представа кой е, но изтичах и потропах на прозореца на купето. И когато той ме погледна, видях как очите му — също така сиви като аурата му — се разширяват, и моментално разбрах, че той може да види цвета около мен. Разбрах, че не съм единствен, че има и други безсмъртни.

— Разбра ли някога кой е този човек?

— Един век по-късно го срещнах пак: беше Даниъл Буун^[1].

Макиавели кимна.

— Чувал съм името му в списъка на американските безсмъртни.

— А моето име има ли го в този списък?

— Не — каза Макиавели.

— Не съм сигурен дали трябва да се обидя, или да се радвам.

— Има една стара келтска поговорка, която много обичам: „По-добре е да живееш, без законът да знае за теб“.

Били кимна.

— Харесва ми!

— Все пак господарят е длъжен да обучи своя слуга — продължи Макиавели. — Кукулкан е трябвало да го стори.

Били отново сви рамене.

— Е, грешката не е само негова. Винаги съм имал малък проблем с подчинението. Това ме забърка в неприятности като млад и продължавам да го правя цял живот. Така и не успях да го преодолея. Черния ястреб ме обучи — имам предвид, когато не се опитваше да ме убие. От него усвоих малкото, което знам. — Били помълча за миг и добави: — Има толкова неща, за които само съм чувал или съм чел. Толкова неща, които искам да видя. — Той отново помълча, а после каза тихо: — Искам да видя всички Сенкоцарства.

— Има някои, в които не би желал да отидеш — отвърна механично Макиавели.

— Но пак остават много, които ми се иска да видя.

— Някои са чудесни — съгласи се италианецът.

— Бих могъл да науча много от теб — рече Били. — А може би и аз самият да те науча на нещичко в замяна.

— Възможно е. Само че — добави Макиавели — от доста време не съм си вземал ученик.

— Защо?

— Повярвай ми — каза италианецът, — не ти трябва да знаеш… — Той млъкна, вдигна глава и подуши въздуха с дългия си тънък нос. — Били — рече той бързо, — ще те взема за ученик и ще те науча на всичко, което знам, но при едно условие.

— Какво? — попита предпазливо Били.

— Че ще си държиш устата затворена през следващите десет минути.

Още докато говореше, в тунела лъхна противната миризма на мъртва риба и гниещи водорасли.

И от сенките се появи чудовище.

Били Хлапето направи неволно крачка назад.

— Боже, какъв грозен…

— Били!