Майкъл Скот
Вещерът (25)

Глава 24

Джош приближи лодката до дървения пристан на Алкатраз, опитвайки се да я нагласи до подвижното мостче, където слизаха туристите. Двигателят се закашля, после угасна. Джош завъртя ключа в стартера и се опита да запали отново. Чу се щракване, но нищо не се случи. Той се приведе напред и почука по кръглия циферблат на горивомера.

— Горивото ни свърши — извика той през рамо към Дий, който пак се бе надвесил през борда на одрасканата лодка. Морската му болест се бе върнала веднага щом опасността от нереидите отмина. — Чу ли ме? — повиши глас Джош, за да привлече вниманието на Магьосника. Неразположението на английския безсмъртен му доставяше известно удоволствие.

— Чух те — изломоти Дий. — Какво искаш да направя по въпроса?

— Това означава, че сме заседнали тук — рече Джош. — Как ще напуснем острова, ако… — започна той, а после млъкна.

Вирджиния Деър седеше на подвижното мостче. Беше се облегнала на една ръка, изпънала напред мръсните си боси нозе. В лявата си длан държеше дървената флейта. Беше я опряла леко до устните си, но ако от инструмента излизаха някакви звуци, Джош не можеше да ги чуе през плискането на вълните в дървените подпори. Безсмъртната беше вир-вода и около кръста й имаше омотани водорасли. Дългата й мокра коса бе отметната назад, което я правеше да изглежда невероятно млада. Тя погледна надолу към Джош и се усмихна. После посочи към залива с флейтата си.

— Добра работа, между другото. Страхотно се справи.

— Откъде знаеш, че аз го направих? — попита Джош и бузите му поруменяха леко от комплимента.

— Прекалено е фино за английския доктор — ухили се Деър. — Дий щеше да призове мълния или да пресуши целия залив. Той не познава значението на думата сдържаност.

— Можеше да ни помогнеш — промърмори Дий, надигайки се в задната част на лодката.

— Можех — каза Деър. — Но предпочетох да не го правя.

— Не бях сигурен дали ще те видя пак — рече Джош. — И изобщо не съм си помислял, че ти отново ще видиш флейтата си — добави той, кимвайки към инструмента.

Вирджиния завъртя небрежно флейтата в лявата си ръка.

— О, двете с нея сме стари приятелки. Ние сме… свързани. Винаги ще мога да я намеря. А тя винаги ще се връща при мен. — Деър се усмихна отново. — Нереидата допусна грешката да се опита да свири на нея. Никой освен мен не може да използва тази флейта. — Лицето на безсмъртната се изопна и усмивката й изведнъж стана жестока. — Да речем, просто, че Нерей вече има четирийсет и девет дъщери, вместо петдесет.

— Убила си я, така ли? — попита Джош. Трудно му беше да повярва, че младоликата жена, седнала на края на пристана, е убийца.

Вирджиния завъртя пак флейтата и за миг на Джош му се стори, че дочува призрачно ехо от песента на нереидите.

— Ние двете откраднахме песните й, гласа й. Сега тя е няма; никога повече няма да пее… и ще е безполезна за Нерей — довърши Деър, почти весело. После се засмя и флейтата повтори звука, макар че изобщо не бе близо до устните й.

— Но не си използвала аурата си, нали? — попита бързо Дий, докато излизаше неуверено от лодката. Посегна надолу и Джош му подаде каменните мечове Екскалибур и Жуайоз.

Деър се изправи грациозно на крака и потупа Дий по рамото с дървената си флейта. За миг в следобедния въздух затрептяха откъси от нехармонична музика.

— Не, докторе. Нямаше нужда да използвам аурата си. Моята флейта е като твоите мечове — древна, вечна и стихийна — само че те могат да се използват само за унищожение и убийство, а тя е по-фин инструмент. Може дори да създава живот. — Вирджиния се обърна и се изкачи по подвижното мостче, насочвайки се към една каменна стена с часовник и табела, на която с бели букви на кафяв фон пишеше „Остров Алкатраз“. Спря до часовника, обърна се, затвори очи и вдигна лице към слънцето. — Хубаво е.

Джош препаса другите два каменни меча на гърба си — Кларент и Дюрандал — и се качи по мостчето.

— Лодката остана без гориво — повтори той, докато вървеше след тях. — Заседнали сме тук.

— Не и докато имаме мечовете — извика Дий през рамо и гласът му отекна слабо в празното пристанище. — Ако бяхме готови да разкрием местоположението си, можехме да ги възпламеним с помощта на своите аури и да ги използваме, за да създадем портал до всяко място… — Гласът му изведнъж се понижи до шепот. — … и до всяко време на тази планета. — Той спря, като поразен от мълния.

Очите на Вирджиния се отвориха рязко.

— Докторе?

И Джош, и Деър видяха как цветът се оттича от лицето на безсмъртния, оставяйки го болнаво бледо, със синкави устни. Тъмните кръгове под очите му придобиха цвят на стари синини. Джош и Деър се спогледаха разтревожено.

— Докторе? — извика го пак Вирджиния. — Посегна да докосне внимателно ръката му. — Джон, добре ли си?

Дий премигна веднъж, после втори път, но макар че гледаше право във Вирджиния Деър, бе ясно, че не я вижда.

— Джон — каза Вирджиния със следа от тревога в гласа. Отдръпна ръката си, а после го зашлеви силно през лицето.

Дий залитна назад и притисна длан към бузата си, където се бе появил червен отпечатък от пръстите на Деър. Когато погледна към Вирджиния, очите му бяха безумни, с големи черни зеници, и върху пепелявото му лице приличаха на дупки, прогорени в хартия.

— Да — каза той развълнувано. — Да, добре съм. Наистина съм добре.

Преди Джош да успее да разбере какво става, откъм един сводест вход отдясно отекнаха стъпки и тримата се завъртяха, посягайки инстинктивно към оръжията. Появиха се две фигури, вървещи забързано към тях.

— На това му се вика странна двойка — промърмори Дий.

Николо Макиавели, който все още съумяваше да изглежда елегантен в оцапания си черен костюм, спря пред английския магьосник. Италианецът изгледа тримата, кимна леко на Джош, а после насочи вниманието си към Дий.

— Правилно ли чух, или ушите ми изневеряват? Не, ти не си добре, доктор Дий — каза той с чистия си прецизен английски. — Виждам в очите ти онзи поглед.

— Кой поглед?

— Погледът, който имаш винаги, когато се готвиш да сториш нещо невероятно глупаво и адски разрушително.

— Нямам представа за какво говориш — рече Дий. — Имах лек пристъп на морска болест.

— О, наистина имаше морска болест — каза Вирджиния Деър с бърза усмивка. Пристъпи напред и протегна ръка към италианеца. — След като докторът напълно забрави за обноските си и е твърде груб да ни запознае, ще го сторя аз. Казвам се Вирджиния Деър.

Макиавели пое ръката й, приведе се и почти докосна с устни пръстите й.

— За мен е чест да се запознаем, госпожице Деър. Вашата репутация ви предхожда.

Вирджиния се обърна към Били и усмивката й се разшири.

— Радвам се да те видя отново, стари приятелю. Как я караш?

— Чудесно, госпожице Деър — рече Били. Пристъпи напред да я прегърне приятелски. — И още по-добре, след като те видях.

— Вие двамата познавате ли се? — попита изненадано Дий, задавайки същия въпрос, който се въртеше в ума на Джош. После осъзна, че това е съвсем логично — американските безсмъртни би трябвало да са се срещали по някое време през вековете.

— О, двамата с Хлапето сме имали някои приключения заедно — каза Вирджиния и смигна на младежа. — Нали така, Били?

— Не съм сигурен дали бих ги нарекъл приключения — каза Били с почти срамежлива усмивка. — Те обикновено свършваха с това, че ме прострелваха или ме намушкваха с нещо остро.

— И аз те спасявах — напомни му Вирджиния.

— Странно, винаги съм мислел, че е обратното — рече Били.

Макиавели насочи вниманието си отново към Джош и му протегна ръка. Момчето я пое и усети силата в стисването на италианеца.

— Радвам се да те видя отново — каза тихо Макиавели и на Джош му трябваха няколко секунди да осъзнае, че мъжът се бе обърнал към него на италиански и той бе разбрал всичко.

— Изненадан съм, че още стоиш с английския ни приятел.

— Чух това — сопна се Дий. — Говоря италиански!

— Знам. — Макиавели се усмихна. — Просто напомням на младия господин Нюман, че все още има избор.

Джош прехапа бузата си отвътре и се помъчи да запази безизразна физиономия.

— Аз също се радвам да те видя — отвърна той на английски. Италианецът наистина му харесваше много повече от Дий. Макиавели притежаваше хуманност, която липсваше на доктора.

— Как дойде дотук? С лей-портал или…

— Със самолет. — Макиавели се обърна към Били и му махна да се приближи. — Това — каза той, — е Джош Нюман. Златен — добави многозначително. — И един от близнаците от пророчеството.

Били стисна ръката на Джош и момчето се изненада колко студени и груби бяха дланите на Хлапето. Забеляза също, че безсмъртният е малко по-нисък от него.

— Никога не съм мислил, че ще срещна Златен — рече Били.

— Никога не съм мислил, че ще срещна една легенда — каза Джош. Изведнъж откри, че се хили като идиот и положи отчаяно усилие да се успокои. Преди да срещне Деър и Макиавели, знаеше само смътно за тях и изобщо не бе чувал за Дий, но Били Хлапето беше друга работа. Той представляваше истинска американска легенда. Джош бе израснал с историите за него.

Били изглеждаше почти смутен.

— Всъщност не съм чак такава легенда. Виж, Дивия Бил, Джеси Джеймс, Джеронимо или Кочис^[1] — те бяха легенди.

— Е, аз пък мисля, че ти си легенда — настоя Джош.

Хлапето се ухили.

— Е, и ти самият си нещо като легенда, нали? Един от легендарните близнаци — един да спаси света и един да го унищожи — провлечи той. — Ти кой от двамата си?

— Нямам представа — каза сериозно Джош. Макар че през цялата последна седмица слушаше за пророчеството, никога не се бе замислял над думите. Един да спаси света и един да го унищожи. Надяваше се той да е този, който ще го спаси… но това би означавало, че сестра му ще го унищожи. Тази мисъл го разтърси.

— Елате — каза Макиавели. — Трябва да побързаме. — Италианецът се обърна и махна на групата да го последва. Тръгна обратно към входа, разположен над пътя към водната кула. — Нерей ще събуди Лотан — каза той и гласът му отекна в тухлите. — Искам да съм там, за да го видя.

Джош тръгна редом с Били Хлапето.

— Какво е Лотан? — попита той.

Хлапето се ухили.

— Седмоглаво морско чудовище.

Джош се обърна да погледне през залива. Едно седмоглаво морско чудовище би унищожило града. И тогава парчетата се наместиха в главата му. Той ли бе близнакът, предопределен да унищожи света?

— Седем глави ли? — промърмори Джош. — Това трябва да го видя.

— Аз също — рече Били. — Исках да събуди кракен, но те явно са прекалено дребни.

Зад двамата Вирджиния Деър изчака Дий да я настигне.

— Кроиш нещо — каза тя с глас, малко по-силен от шепот. — Джон, аз също видях това, което забеляза и Макиавели.

— Мислех си. — Дий се усмихна с неподправено добро настроение и за миг изглеждаше почти млад. — Fortis Fortuna adiuvat.

— Ще трябва да го повториш на английски. Не съм получила кой знае какво класическо образование в дивите гори на Северна Каролина.

— Съдбата обича смелите. — Той потърка разсеяно бузата си, която още бе зачервена от шамара. — Върти ми се една идея. Нещо наистина дръзко и безочливо.

— Последната ти дръзка и безочлива идея не свърши много добре — напомни му Вирджиния.

— Този път ще е различно.

— Когато го каза за последен път, изгори Лондон почти до основи.

Дий не й обърна внимание. Потърка отново бузата си.

— Трябваше ли да ме удряш толкова силно? Мисля, че ми падна една пломба.

— Повярвай ми — изсмя се Вирджиния, — това не беше силно.